nabore.bg

България

Под небето на Витоша: Леля Веса – стопанката на планината

Леля Веса ми е съседка. За останалите е Веселина Дончева, за мен нещо много специално като човек и жена! Удивлява ме нейният силен дух, весела и бодра духовитост, виталността й, въпреки тежката операция, която наскоро преживя. Въпреки самотата, в която  е  принудена да живее, въпреки общителния с и мил нрав. Често си бъбрим с нея за планината, за красотата й, за пътеките, по които ме е водила и с нетърпение ми  е показвала неща, които не всеки умее да види от пръв поглед, веднага да усети, бързо да узнае за природата. Натрупала опит и много знания за истинска планинарка, тя и сега живее с живите си спомени. Те я държат бодра въпреки преклонната й възраст. От многото разговори с нея всеки път съм се опитвала да узная, какво я е накарало да бъде

 

така неудържимо привлечена от планината.

 

Да остави долу, в Софийската равнина син с три деца, дъщеря с едно и да се засели за цели десетилетия със съпруга си Байчо Белчев горе сред горските върхове и направи от хижата свой дом. Сами двамата със съпруга си стягали хижата всяка година – не спира да разказва Леля Веса. Сами ковали с мъжа си ламперия, боядисвали стените, подреждали мебелите, украсявали стаите. А тя, хижата, светвала като бяла птица под връх Камен дел. Така казвали хората, които минавали покрай нея и се отбивали за топла супа или горещ чай.

От младини планината привличала това семейство. Обикаляли с години из всички наши планини.Но когато научили за диабета на съпруга й, незабавно се пренесли задълго в хижата на Камен дел. Вечер сядали пред вратата загледани надолу към града. Той запалвал светлините си а те двамата търсели с поглед своя квартал “Слатина,,

 

където са децата и внуците им.

 

Мислено ги прегръщали  и целували за лека нощ, защото не можели да го правят всяка вечер. Казва им мислено, че много ги обича, понякога им признава, пак мислено, че тъгува за своя роден Русенски край…

Сутрин още по тъмно в хижата ухаело на питка със сирене. Продоволствието било нередовно. Сами си приготвяли хляба, гозбите, чая – неизменните неща, които се предлагат в една хижа. Приемали по хиляди туристи  /без преувеличение/ на месец, без работно време, във всеки сезон. Тогава, преди години, преобладавали ученици и студенти из планините. Не пропускали тъкмо тук да посрещат студентския си  празник, да се повеселят, попеят, полудуват на воля. После получавала благодарствени писма от тях, защото я харесали и обикнали като своя сродница, доверявали й тайните си.

Веднъж я посетили младежи от ТВУ с възпитатели, които се опитали деликатно да я предупредят какви момчета са довели. Но било излишно. Леля Веса ги посрещнала с бодра, открита, но твърда дума. Поискала да й помогнат да съберат и подредят дървата за огрев под навеса. После се прехвърлили в градината, прекопали я, оформили лехите, посадили цветя, почистили района около хижата.

 

Възпитателите били изумени!

 

Как тази дребна жена успяла да намери общ език с трудните младежи…

Какви ли не истории ми разказва всеки път, когато се спрем с нея да поговорим. Докато си бъбрим, тя ми отрязва от току-що изпечения кекс, сладките й ухаят  на билки, които сама е събирала, сипва ми от малиновия сок, който сама е приготвила, черпи ме от лешниците, набрани от онези райони с повече лещак, които познава много добре. Вкусно е от храната, благо е от приказките й! не пропуска да ми завие няколко в салфетка да почерпя близките си. 

Вече е останала трайно в столичния квартал, но не се е спряла, пак обикаля планините. Всяка Коледа се облича като онзи престарял, но много добър, щедър и обичан от децата Дядо Коледа. Носи подаръци на децата от входа на нашия блок, които сама е изработила – финно изплетени на една кука изящни и пъстри кърпички, само единствено нейна изработка, красиви и уникални по хрумване и комбинации от шарки. Видяла ги е в природата и ги пренася в плетениците около кърпичките.

Днес леля Веса си остава онази

 

спретната, силна  и държелива жена.

 

Доскоро я срещах в пълен туристически екип да поема към дългите си планински преходи: Витоша – Верила – Рила – Пирин и то само за 15 дни. Обичта й към планината е непокътната, затова и духът й е невероятно силен и специфично изразен. Тя знае толкова много тайни за планините и толкова много полезни неща. Не се изчерпва търпението ми да я слушам с часове как обхожда с думи горските пътеки. Разпознавам красотата на природата чрез нейните умни и весели очи. Като името си – Весела. Заслушвам се: - “За мен от Пирин по-хубава планина няма. А в Рила без водач не може. Това не е Витоша да има повече хижи, където да останеш и да продължиш на другия ден. А Витоша бе моят дом! … - с тези думи замислено спира леля Веса. Реших, че продължава да разказва безмълвно в спомените си. – Но сега е друго – изведнъж продължава тя. – Тъжно е, че от десетина хижи на Витоша само в няколко можеш да останеш и то не всеки път, когато минеш покрай тях. Обстановката не навсякъде е добра. Почти никакви студенти няма да срещнеш из горските пътеки. Не се грижат за, както някога. Сега среща горе само старци, повечето интелектуалци. Дългогодишни планинари като нея. Веднъж се случило в хижата й да дойдат 5-6 млади бояджии,

 

решили да се качват всяка вечер на Витоша,

 

само, за да преспят на Камен дел. Казвали, че искали да прочистят дробовете си от ацетона и защото, споделяли с нея, горе се наспивали сладко и бързо…

По-сладки са й спомените за хората, били нейни гости в хижата, отколкото сега в ежедневието й. помнят хората благия вкус на чорбите и супите й от боб, леща, коприва и киселец. На онези ароматни, омайни чайове от дъхави горски билки, които тя събирала из поляните.

-           На какво би научила планината човека? – упорствам често да я питам. Кой знае дали за да намеря начина да устоим на превратностите на съдбата и на трудното ни време. А леля Веса вместо отговор, започва да разказва с охота: - “Учи човека, когато види залята от дъжда пътека, да се спре, да огради с камъчета или клони, да се помъчи да въведе оттичащата се вода натам, накъдето трябва, за да не руши и не залива пътеките. – За изпочупените, прегазени, осакатени дървета и храсти не иска да говори. То й причинява болка, когато ги вижда в окаяно състояние. Планинар е онзи ,който обича да слуша птичките, оставя се да го веселят. Веднъж един планинар й разказала, че вървейки си подсвирквал с уста. Чул го един кос и му отвърнал. Вървял си човекът през пътеките, подсвиквал си. Косът му отговарял и прелитал горе през клоните над пътя на човека.

 

Така го следвал и придружавал с километри.

 

Защото и косът и човекът обичали планината, а тя ги срещнала, общували са, доставили са си радост, каквато друго не може да им даде.

   - Как общуват помежду си планинарите? – любопитствам за кой ли път и не спирам да я разпитвам. – Често стават и случайни запознанства. Веднъж били в една група, застигнал ги 86-годишен професор с раница на рамо. Последвал неизменният поздрав, който си разменят задължително всички планинари, без значение дали се познават или не. Минал сам през платото, а това е много път от няколко часа. попитали го на шега как се е справил с дългия и не лек за всеки човек път. А той, професорът, с насмешка отговорил: - “Отпред мокро, отзад мокро!...  Това е планинарят – умее да разведри, да разсмее и забавлява умно случайно срещнатите.

Леля Веса продължава да ми разказва. Веднъж на връх Нова година в хижата й било съвсем претъпкано. Но дошли още пет момичета и й се примолили за едно легло. “Седнали ще бъдем, лелче, само на едно легло! Но искаме тук да посрещнем новата година!... А сега всичко е замряло. Младежите в планината рядко срещаш – някак унесено казва леля Веса.

Ако успеем да преодолеем инерцията на застоялия живот, я питам, как да тръгнем в планината? Какво най-необходимо да вземем със себе си, как да се движим нагоре? – Дрешка не е тежка! – съветва леля Веса. – Колкото и да е горещо през лятото. През есента и зимата да се внимава. Ако е за един ден, непременно с вас да са 2-3 солидни сандвича, някоя таблетка аспирин и шише с водичка! – Съветва още сами да не се озоваваме в непознато място и да се съобразяваме с пътеките и с времето за връщане през късите есенни и зимни дни.

 

Планината често и бързо се променя.

 

Никъде да не оставаме сами сред планината.  Без водач да не ходим във всички планини.

-        Как да използваме природата, питам, и не съм убедена, че ние можем повече да й дадем. – планината отваря сърцата за песни, за смях, за светли мисли! Който Пирин не е видял, бадява живее в България! – подчертава всеки път леля Веса. Чужденци обикалят и обичат нашите планини. Наши хора много из тях няма.

-        Събирайте билки за чай, за лекове – съветва леля Веса. И дава една от своите рецепти:

  1. 1.    Стръкове от мащерка, риган, жълт кантарион, черна малина – листата, подбел, липов цвят, листа от боровинка, листа от къпина. Всичко изсушено се стрива ,размесва се добре и се запарява з агорещ чай. Това е много добро средство за подобряване на общия тонус и укрепване на силите.
  2. 2.    За стягане на венците може да вземете тумора на шипката /топчестото образование в храста/ да го сварите и да жабурите и правите гаргара.
  3. 3.    А чай от тумора на шипката заедно с листа от дива ягода разрушава камъните в бъбреците.
  4. 4.    За стомашно-чревни заболявания пък се пие чай от червен кантарион. Той горчи като пелин, но смесен с живовлек – листа и корени, е много полезен, прочиства и успокоява болките.

Леля Веса напомня, че типичният планинар обича природата, цветята и не би ги късал напразно и безогледно. Никога не прекършва млада клонка и смачква крехко планинско цвете. Само от истински планинар става хижарин не за това, за да живее за себе си сред природата, а за да привлече и други хора и те да я заобичат и пазят.

 

Не градски търговци са нужни за стопани

 

на горските домове, а такива дето умеят и първа помощ да дадат – това често се налага. Да познава добре района, сами да водят хората из планинските пътеки, да умеят да разказват.

Помолих я да каже примерен маршрут за не голям преход във Витоша: Камен дел – Черни връх е най-предпочитаният и любим за нея. – Ако не се кача на Камен дел, все едно не съм била на Витоша…”

Погълнати от суетата на градския си живот, пред очите на леля Веса изглеждаме като “заспали хора”. Затова и духът ни е ниско, и виталността ни я няма. Овладява ни суета, отчуждение, озлобление, завист. Дали планинарката не иска да ни внуши, че градът е омагьосаната гора, а истинският живот е горе, в планината! Там където планинският въздух може да прочисти мислите ни, да издуха злобицата, да освободи място и навлезе в сетивата ни цялата красота на планинската красота и да облагороди сърцата ни!

 

Дора НИКОЛОВА, София