nabore.bg

Архивите са живи

Още са в спомените ми: Лечителят Петър Димков ми даде ключа от дома си

През 1980 г. тя бе емоционално-физически преживяна. От осезаемия досег с житейската поука и мъдростта. Днес – от зримия допир с вековния екстракт на ума и опита, наследен от дедите ни чрез безмълвния глас на ириса. Днес – от квадратния светещ екран, когато на 5 април 1982 г. онемял слушах мъдрото му слово и зашеметен се взирах в библейския му лик, просиял от ум, сила, опит, себераздаване. Защото документалния филм „Срещи с Петър Димков” не беше щампован киноразказ за хуманното дело на народния лечител, а съкровена изповед за мъдростта на човека, раздал духовния си дар на хората чрез вековния опит на природолечението. Не беше и филм за личните терзания на народния лечител Петър Димков, а войнствен двубой за спасяването на човека. Вик за човеколюбие! Бунт срещу физическото и душевно страдание! Филм-епос за мъдростта на природата. Балада за доброто у човека. Призив и послание за оцеляването на човека.

Развълнуван от мъдрото слово на учителя и музиката на композитора С. Венков, под режисьорската реализация на Михаил Венков, разлистих личния си писателски дневник и прочетох следните редове:

„... 5 април 1980 г. От три дни, откакто радиото непрекъснато съобщаваше за нови слънчеви изригвания, разрушили здравето на мнозина, ме обхвана мъчителна изнервеност. Взех успокоителни лекарства, но безрезултатно. Напрежението се увеличаваше, а с него връхлетяваха безсънието, тревогата, жлъчни и язвени кризи. И тогава се сетих за народния лечител Петър Димков, за когото още преди тридесет години слушах да се разказват истински легенди. Знаех, че достъпът до него е труден. Но разчитах на приятелската ни близост със сина му Любчо Димков, главен инженер на Студията за телевизионни филми „Екран”. Възпитан, приветлив, незлоблив и сърдечен човек на моите години. Навсякъде и във всичко присъства чрез неподозирана дискретност, която те заставя да скъсяваш дистанцията помежду ви. Една завидно формирана индивидуалност от човешка скромност, етика и деликатност. Не знам дали изобщо е способен някого да нагруби, унижи или нарани. Човек с приветливо и одухотворено лице, което излъчва загадката между сърдечната полуусмивка и сдържаната съсредоточеност на активността. Отидох при него в Студията и казах:

– Любчо, стеснявам се да те помоля за нещо, но...

– Кажи, кажи, Станко – подкани ме той. – Какво има? Какво те безпокои?

– Закъсах нещо със здравето. Искам да се видя с баща ти...

 Той приведе глава към мен и произнесе с разточителна готовност:

– За приятели като тебе – винаги! Кога искаш?

– Когато е удобно.

– Тогава обади ми се утре и ще ти кажа.

Когато на другата заран застанах пак пред него, той извади от джоба си секретен ключ и малко листче:

– Ето ти моя ключ. Ще те приеме днес малко преди обед. Вземи и адреса.

– Но как, сам ли ще вляза у вас?

– Да.

– Не е удобно, Любчо...

– Не се притеснявай. Ще отключиш външната врата, ще се изкачиш на втория етаж – и той взе подробно да ми обяснява къде да вляза, какво да сторя.

Исках да взема протегнатия ключ, а не се решавах. Смущаваше ме голямото доверие в този красив жест. Та малко ли е да проникнеш в чуждия дом като в свой? Да натиснеш брава и да открехнеш врата, зад която те чака среща със спасител, към когото отправяш смутен молещ поглед? Колко го вършат днес? Или ако го вършат – само близки хора. А ние с Любчо не бяхме повече от добри колеги, сближени от общата ни работа. Но ето че сега ми даваше ключа на собствения си дом и това ме вълнуваше, задължаваше и изпълваше с уважение!...

На двора заварих тълпа от чакащи мъже, жени и деца. Отключих вътрешната врата и се озовах в малко входно антре. От него се изкачих по дървени стълби на горния етаж и хлътнах в отсрещната врата, както ми бе обяснил Любчо. Хората зад мен се молеха да пусна и тях, да кажа поне на лечителя това-онова. Тръпнеше сърцето ми от съжаление, защото всички бяха дошли като мене с надеждата да намерят облекчение и спасение от страданията си. Но можех ли да пусна в чужди дом непознати хора? В дъното на стаята, с гръб към мен, пред бюро с купища книги и папки седеше Димков и нещо четеше. Представих му се и той бодро ме запита от какво се оплаквам, оглеждайки ме изпитателно с малките си очи. Беше твърде стар, слаб и дребен, но учудващо подвижен. Той седна пред мен на стола си и затвори очи. После ги отвори и повтори въпроса си:

– Е, казвай сега? От какво се оплакваш?

– От цял чувал с болести. Хората имат една, моите – сто и една...

Той пак притвори очите си и те, поради белотата на веждите и миглите, сякаш побеляха. После ме погледна хитро, присмехулно и рече:

– Ами, изгони мечката и бълхите сами ще избягат. А ти си седнал бълхите да гониш...

Засмях се и казах:

– Вярно. С мечката трябва да се захвана.

– С мечката, я... Я сега кажи коя е мечката. Коя ти е болестта? Най-важната?

– И язвата е важна. И жлъчката. Бъбреците. Дисковата херния. Сърцето...

– Ама, ти пак се улови за бълхите! – прекъсна ме Димков и отново замижа с очи като древен жрец. После ме притегли към себе си и сложи двете си длани на темето ми.

– Ами, и те ме мъчат – додадох аз за оправдание. – Но друго ме мъчи най-много от всичко...

– Кажи го, де! – припряно рече лечителят и пак ми натисна темето.

– Нервите...

– Нервите, я. Оттам идат всички болести. Ето – и той свали ръце от главата ми. Улови лявата ми ръка и прокара острия ли нокът от пръстите нагоре към китката, сякаш режеше стъкло. – Тук нервът е жив. А колкото отива нагоре, все по-мъртъв става. И от него иде всичко. Затуй и ръцете ти нощем изтръпват, нали?

– Да.

– Видя ли!

В това време лечителят посегна към някакво фенерче с лупа и докато се тъкмеше за прегледа, аз продължих да се оплаквам:

– Ръцете, че изтръпват – бял кахър. Но не мога да спя нощем. Души ме някаква мъчителна тревога и не знам къде да се дяна. Като че ли жица с електрически ток съм стиснал и цял ме разтърсва...

Но Димков пак ме прекъсна:

– Всичко ще се оправи, момче. Първо нервите трябва да сложим в ред. Другото самò ще избяга от тебе... Я, дай сега да ти видя очите – и той включи фенерчето, чиято светлина насочи в лявото ми око. Приближи с лупата към мен и след малко отрони. – Да, ето. Страховият ти нерв не е в ред. – После погледна в другото око и изрече дума, която не разбрах. Изправи се, огледа ме още веднъж и седна зад бюрото си. – Ще ти дам едни лекове и всичко ще мине. Деветдесет процента ще оздравееш. И ще ти стане леко, хубаво, като че ли си от Хвърковатата чета на Бенковски...

Лечителят имаше чувство за хумор. Говореше кратко, бързо и разпоредително. Поиска ми домашния адрес, записа го на едно листче и каза:

– Ще получиш писмо и ще правиш туй, което ще ти пиша в него. А вечер жена ти ще ти налага главата с туй, дето ще ти го дам за лечение и всичко ще мине. Хайде, бягай!

Исках да го питам за някои подробности, но виждах, че не му е до излишни приказки. Благодарих и си тръгнах. Слязох на първия етаж и отключих. Хората отвън наново се втурнаха към мен.

– Моля ви се, другарю!... Извинете, човече!...

Всеки ме молеше и питаше горе ли е Димков, ще ги приеме ли, кога ще ги приеме: да съм ги пуснел или да съм му кажел еди какво си...

– Но аз не съм никакъв на Димков, хора! – отговарях.

– Нали имате ключ, пуснете ни! – стрелна се към мене млада жена в червено палто. В едната си ръка дърпаше десетгодишно момиченце, а в другата държеше някакъв пакет. – Аз съм дъщерята на редактора на неговите книги. Кажете му, моля ви се, че съм дошла. Той знае, че ще дойда. Трябва да му предам нещо. Моля ви се, качете се горе и му кажете!

Отново хлътнах в стаята на стария лечител и го заварих, надвесен над книжни купища.

– Долу ви чакат много хора...

– И да чакат – не мога. Не пущай никого!

– Сред тях е дъщерята на редактора на книгите ви. Иска да й отворя...

– Пусни я! – нареди Димков от бюрото си, без да се обръща към мен. – Доведи я тук! Но други не пущай!

Слязох долу и въведох жената с червеното палто. Сред чакащите имаше един много висок и едър мъж. Как ме молеше този човек да го пусна! С каква жалост и болка в очите ме гледаше! Но можех ли да сторя това? Кой бях аз? И какъв в чуждия дом? Нали и аз като него щях да вися на външната врата по същия начин, ако нямах случайната близост със сина на Димков? Тръгнах си с тежки мисли за хората, които чакаха народния лечител с надежда, с упование, с вяра. Сигурно бяха минали през сума лекари и професори, и ненамерили лек и спасение никъде, най-сетне бяха стигнали дотук. Щеше ли да ги приеме старият лечител? Щеше ли да ги спаси? Мистичната вяра в небъдното ли бе довела тези хора тук заедно с мен, или вековната памет в човешкото чудотворство превръщаше болезнения стон на всички в молитва и вик?...”

Днес филмът „Срещи с Петър Димков” доказва само малка част от онази историческа истинност във вековното чудо на природолечението, пошепнато от мъдрото слово на лечителя като повеля и завет! А да завещава право има само мъдрият и човеколюбивият. Един от тези големи синове на човечеството бе и народния лечител, българинът ПЕТЪР ДИМКОВ!

С поклон пред величавото му дело и ум.

 

Станко МИХАЙЛОВ


Народният лечител със съпругата си

Народният лечител със съпругата си

Димков преглежда пациент

Димков преглежда пациент

Паметникът на полковник Петър Димков във Варна

Паметникът на полковник Петър Димков във Варна

Едно рядко издание -

Едно рядко издание - "Наръчник за природно лечение и живеене" от Димков

Корицата на книгата

Корицата на книгата "Практически съвети за правилно лекуване по метода Луи Куне" от Петър Димков

Лечителят Петър Димков - една от последните му снимки

Лечителят Петър Димков - една от последните му снимки

Димков като полковник от Българската армия

Димков като полковник от Българската армия

Поручик Петър Димков

Поручик Петър Димков