nabore.bg

Тежката дума

Лакардии от панелката: Забранените думи или кючекът на победата

След месец кандърми, ден висене по опашки, пет изгледани пресконференции и три дни четене на вестници получих тикове. От думата „електорат” пък ме засърбява зад лявото ухо. Лекарят ми предписа успокоително, за което твърди, че е невинно, но ние на презумпцията за невинност не вярваме, така че изхвърлих рецептата в кофата и залепих на хладилника списък с думите, които ме докарват до истерия и са забранени за споменаване вкъщи.

На българина колко му трябва – да му забраниш нещо, за да започне да проявява гражданско неподчинение.

И хората от моето семейство взеха да се държат като истински българи!

- Тате – казва големият, - оцафариха ме по математика и ще трябва да ходя на балотаж следващата седмица!

Первам му една бащинска зад врата, за да знае, че забраните са затова – да се спазват.

- Сине майчин, – казвам, - на хладилника съм ти написал всички мръсни думи, които не бива да се чуват вкъщи – на улицата можеш да си псуваш колкото си искаш, у дома си искам чист, кристален, български език!

 - Да ти имах приоритетите – въздъхва хлапето и веднага получава още една бащинска санкция по темето.

- Нямам добро предчувствие – въздъхва младежът, - но иде нов ден!

Тук вече получавам сърбеж и зад дясното ухо.

Кучето се прибира от разходка. Този път не ми носи клечка в зъбите, а влачи половинметрова трикольорна лентичка.

- Колко пъти ще ти казвам да не ми носиш боклуци от улицата! – карам му се.

- Айде сега и ти – защитава го жената, - навън е заринато с ленти, кво ти е виновно животното, като не може да си намери друго - бъди малко по-толерантен! И решавай – тази вечер – юфка или макарони?

- Що пак юфка – питам. – Няма ли нещо друго?

- Пак ми изманипулираха заплатата – оплаква се жената. – Казаха – след втория тур, че сега ги били изръсили за билборд на нашия човек! Този сърбеж не е на добро. Да не е уртикария? Водата завира, юфката кипва, замирисва на вкусничко и точно в този момент комшията включва кангото и от тавана в тенджерата пада парче мазилка. Тичам до горния етаж.

- Комшу, кви ги вършиш?

Онзи се хили:

- Градим София – кво! Нова душ кабина ще се инсталира, друже тука!

- Да те надградят знаеш ли кои – казвам му. – Съсипа ми вечерята!

- Трябва да сме в крак с времето – зъби се оня насреща. – И не ми се отваряй много – знам как да сложа ред тука!

- Не си прав – омеквам, щото онзи е сто кила мъжага.

- И врагът ми знае, че съм прав – маха с кангото насреща оня.

При това положение ме засърбява навсякъде. Тичам обратно по стълбите към апартамента. Малката се кипри пред телевизора и хвърля гюбеци – върви рекламата за памперси.

- Само това ми липсва! – кресвам. – Какви са тия коремни танци вкъщи!

А брат й, оцафареният, се хили насреща.

- Тате, гледай, съвсем като кючека на победата!

Грабвам кофата с боклука и излизам в коридора, да не ме видят, че си търся рецептата.

Още четири години надграждане с решителност и толерантност, подплатени с вяра в новия ден, ще ми дойдат много без успокоителни.

 

Румен БЕЛЧЕВ


Румен Белчев

Румен Белчев