nabore.bg

Литературен мегдан

Красавецът от Тетра баир

Разказ

 

(Изминаха много години оттогава и времето неусетно превърна някогашния млад, неопитен, чист и наивен младеж … в един не толкова млад, опитен, грешен и по-малко наивен мъж ...)

 

При първата им среща в края на август и двамата бяха още твърде млади, но без съмнение доста по-опитни от връстниците си.

Единият беше на двайсет и една и вече видимо възмъжаваше. Придружаваше баща си от малък и с всеки следващ лов разкриваше дългата поредица от тайни за живота на горските обитатели, а на знанията му, натрупани при многото излети и честите на пръв поглед безцелни скитания, можеха да завидят немалко стари ловци.

Вторият беше красив и строен младок и току – що беше започнал четвъртата си година. Беше наследил силата, бързината и издържливостта на баща си и въпреки, че още му липсваше маса, в грациозната стойка, прекрасните пропорции на тялото и дългите остри шипове на младите рога ... личеше харизмата на бъдещия доминиращ рогач.

Беше изгубил майка си преди година, но бе успял да усвои най-важните неща от ценния й опит на водачка. Оттогава живееше сам, избягваше местата, които хората посещават и се движеше тихо и незабележимо, като сянка. Излизаше само по тъмно да се храни, далеч от шосетата и черните пътища и винаги лягаше още преди зазоряване, на изолирани, усамотени и неизползвани от другите елени места.

***

Момчето подпря стария тек на дебелото стебло на оксена и бавно свали, преметнатата през рамо избеляла сухарна торба. После обърса с опакото на ръката потта от челото си и внимателно се наведе над кайнака, извиращ от самите корени на вековното дърво. Коленичи пред бистрото водно огледало и отпускайки тежестта на тялото върху ръцете, леко допря устни до гладката, студена повърхност.

Не бързаше и въпреки изгарящата го жажда пиеше бавно, задържайки малките глътки в устата си. Беше млад, но знаеше много добре, че прегрятото от жегата тяло лесно може да бъде пресечено от студената изворна вода.

Изправи се да отдъхне за няколко секунди, но още не беше утолил напълно жаждата си и отново се наведе към извора. И точно в този момент, чу някакво силно пращене в дола зад гърба си, което го стресна и буквално го извади от равновесие.

Мощният прилив на адреналин ускори до краен предел пулса му и мускулатурата на младия мъж сработи, като при хищник. Преди да се усети, той вече беше изкачил стръмната пътечка в ската и с едно бързо, премерено движение се провря между последните гъсти трънки. После следвайки силния шум, приведен като дебнещо животно с няколко скока се озова на първото място, от което можеше да види отсрещната страна на дерето.

Една – две секунди бяха необходими на зрението му, за да различи неподвижното животно на фона на гъстата растителност. Младият елен стоеше замръзнал и с обърната към него глава го гледаше с девствено, непресторено любопитство. Сякаш разбираше, че и за другото същество тази изненадваща, близка среща е първа и великодушно му подаряваше няколко безценни мига, за да го опознае.

Ръцете на момчето инстинктивно стиснаха пушката, но подтискайки ловната страст на дедите му, съзнанието кротко ги отпусна и очите жадно продължиха да се наслаждават на това красиво творение на природата.

Усещането беше толкова силно, че по тялото му неволно пробяга тръпка, а след нея той без да иска проговори: „Красавец ...!?“. Едрото животно вдигна глава и почти опирайки рога на гърба, с няколко леки движения премина трънката, растяща по самия ръб на дерето. Зад нея то отново спря и се обърна, като да потвърди думите му с поредната си зашеметяваща стойка.

„Бягай, красавецо ... бягай ...!?“, отново проговори момчето и вдигайки светкавично оръжието, постави малкото месингово зрънце на мушката върху красивата глава на животното.

***

Плътната сянка на огромните оксени и близостта на поточето пред тях, правеха августовската жега поносима. Седнал върху оголените корени на брега и потопил уморените си крака в бистрото вирче, старият ловец блажено опъваше от цигарата, наслаждавайки се на божествената хладина. Докато изсипваше няколкото отстреляни гургулици от торбата, едва поемайки си дъх между думите, синът му разпалено описваше случката, запечатала се като филмова лента в съзнанието му.

Бащата много пъти беше пил вода от този кайнак, но му бе трудно да предположи, че в това доста отдалечено от гората дере, можеше да легне елен. Разказът обаче беше невероятно точен и нямаше никакво съмнение, че кратката и вълнуваща среща се бе състояла. След случката, вярно на получените уроци, момчето се беше върнало в дерето и бе намерило ятака, а малко под него и прясно използваното от рогача калище.

***

За почивка бяха избрали една скалиста, добре ослънчена поляна и само рехавата редица дъбове на юг ги отделяше от равната като тепсия, току – що засята нива. Баирът от север им правеше завет и лежейки на хълбок тримата ловци не усещаха поривите на тънкия, студен вятър, а така можеха пълноценно да се насладят на не особено щедрото ноемврийско слънце.

Още до обяд бяха направили чудесен лов и приятната умора от ходенето гъделичкаше крайниците им, правейки почивката край огъня вълшебна. Макар и разсейван периодично от подхвърляният от стопаните хляб, вързаният до тях млад женски дратхаар не изпускаше от очи лежащите под близкото дърво три едри заека и закачените на клоните патрондаши, с висящи на тях няколко мъжки фазана и две сивокафяви топки яребици.

Изграждайки с всеки излет двамата млади ловци, бащата стриктно съблюдаваше старшинството в семейството и още с навършването на петнайсет, всеки от синовете му беше преминал през грижата за огъня и обяда. Отдавна беше дошъл реда на по-малкия и той знаейки, че няма кой да го отмени в това му задължение, с удоволствие и усърдие се отдаваше на свещенодействието.

Въпреки спокойствието на завета, огънят непрекъснато играеше и от време на време плътните кълбета дим напираха към уморените ловци, като всеки път неизменно ги заливаха с познатия, изкусителен мирис на горяща мазнина.

Младежът намести няколко от по-едрите главни встрани и обрърна внимателно дългите дрянови пръчки. Откритата жар беше доста силна и крайчетата на прилежно нанизаните парченца сланина и пастърма бързо прегаряха. Видимо не трябваше да чака повече и вдигайки чевръсто от огъня трите тънки шишчета, с добре оттренирано движение той подпря острите им краища на дъното на широкото дървено хаванче. Хвалейки го щедро за майсторството, брат му и баща му избутаха нанизите с остриетата на костурите си и ето, че той най-сетне можеше да седне до тях на софрата.

Въпреки студеното време беше събрал доста топлина край огъня и още преди да посегне към първия залък, жадно надигна хладната, ожулена манерка. Още с първата глътка силният аромат на грозде и тръпчивия вкус на гъстото червено вино го грабнаха, а приятното усещане още не беше отшумяло за сетивата, когато той се заслуша. И слухът му не го лъжеше. В ската над тях се чуваше тежък тропот, който непрекъснато се усилваше ...

Момчето почти хвърли незатворената добре манерка и грабвайки лежащия в тревата тек се втурна надолу по каменистата поляна. Само след няколко секунди вече се бе озовал на нивата и ориентирайки се по силния шум притича още двайсетина метра вдясно.

Бавният, плавен ритъм на галопиращите копита подсказваше, че животното, което се спуска към него прави невероятно големи скокове. Чуваше се и пращене, примесено с характерния шум от отъркването му по гъстите храсти драка. А липсата на кучешки лай и голямата скорост, с която се движеше, можеха да значат само едно ... най-вероятно дочутият преди малко изстрел е бил отправен по него.

Младежкото сърце отново бе изпаднало в дивия си танц и той едва успяваше да удържа лудешките му напъни в гърлото. Шумът все повече приближаваше, а това обтягаше докрай тетивата на страстта, готова да изстреля смъртоносния си товар върху нищо неподозиращата цел.

Животното изплува изневиделица над последната ивица храсти и с огромен скок прелетя над тях. Приземи се на не повече от десет метра пред него и след като направи още две леки крачки напред ... спря. Младият елен беше застинал, като статуя и само разширяващите се ноздри и бавно движещият се широк гръден кош, издаваха живото същество.

Веднага го позна, беше неговият любимец. Не само красивите, симетрични рога, с характерно завити навътре по един дълъг шип от всяка корона, но и разкъсаният, може би от куршум върх на дясното му ухо, го правеха уникален. Очите на момчето сами потърсиха познатия белег и когато се увериха, че е той, то бавно свали пушката, сочеща до този момент откритите гърди на фронтално стоящото животно.

Рогачът беше обърнал глава назад, заслушан във вече ясно чуващите се викове на гоначите от съседната дружина. Момчето изчака така още секунда – две и му проговори, както при първата им среща. Стреснато от неочакваното присъствие животното, като опарено се изстреля с няколко бързи скока наляво. После привеждайки грациозно глава, с изпъната напред шия и долепени на нея рога, то премина между редките дъбове и прескачайки с лекота тесния, черен път, спря в самото начало на нивата.

Отново се гледаха отблизо и отново младият елен проявяваше същото нескрито любопитство, а момчето жадно поглъщаше красивата гледка и на фона на силното вълнение му се струваше, че двамата мислено разговарят.

Изминаха няколко дълги мига и приятелят му извърна глава на юг – посоката, в която се беше запътил. После се обърна и го погледна, сякаш за да каже, че вече е време да се разделят и невидимата за очите енергия, скрита в грациозно изваяното тяло, го понесе като вятър над нивата.

Младежът дълго гледа лекият, ефирен бяг на отдалечаващото се животно и едва, когато то се скри от погледа му, влизайки в едно от многото дерета сред нивите ... бавно тръгна към огъня.

***

С любимата си пушка, както винаги имаше само един изстрел и нямаше право на пропуск. Поведе прелитащата над дерето птица и когато тя премина отсам върховете на най-високите дървета, натисна спусъка. Текът и този път не му изневери и макар, че изстрелът беше от сериозна дистанция, веднага след него птицата сви криле и тупна, премятайки се няколко пъти по плътната трева на кабата.

Той се наведе, вдигна я и след като я добави към останалите две на висулките, приглади внимателно топката от красиви, пъстри птици и тръгна бавно напред.

Баща му и брат му бяха високо от другата страна на дерето и той ги виждаше през короните на дърветата, как напредват в обраслото с висока трева лозе. Наближаваше едно място, на което гъстите трънки и драка излизаха, като широк език встрани от дола и ако искаше да вдигне нещо нямаше друг избор, трябваше да премине през него.

В началото поизбърза, за да се изравни с другите, но после забави и провирайки се внимателно между драките, се опитваше да бъде максимално тих при откачането си от завитите им, остри бодли. В същото време следеше внимателно обстановката и беше готов при най-малкия подозрителен шум, да прибяга към сравнително чистите места в ляво от него и напред.

Оставаше му да измине не повече от десетина метра до поляната и гледайки последната плътна туфа той си помисли, че този път усилията му са били напразни. Но верна на непостоянния си характер, както често се шегува с нас, съдбата реши да го опровергае и още в следващия миг ... драката пред него оживя ...!?

Ставайки шумно от ятака си, неговият млад рогач буквално разтвори храста и с вдигната високо глава и рога опрени на гърба се устреми напред, излагайки мощния си врат на гъстите тръни. Още първите няколко крачки го изведоха на откритото, а веднага след това, той се спусна в дерето и докато го преминаваше, момчето продължи да чува тежките стъпки на животното и чаткането на рогата му в ниските клони на дърветата.

***

Забързани, като отлитащи птици, сезоните се нижеха един след друг и така неусетно прехвърлиха още няколко зърна в дългата броеница на годините.

Влюбеният в гората младеж беше станал законен ловец и красивата „Туловка“, подарък от баща му, превърна стария и ожулен от употреба тек в един хубав спомен, а неукрепналият някога млад рогач, вече беше красив и мощен елен, способен само след година – две, да пребори напълно конкуренцията на останалите мъжкари.

Бързите, често напрегнати и изобилстващи от емоции срещи между двамата бяха станали много и тези, макар и кратки мигове на разменени, втренчени погледи, им позволяваха да се чувстват като добри приятели.

И докато животът на първия съвсем не изобилстваше от неизвестности, на вторият му предстоеше едно изпълнено с екстремни преживявания доказване пред себеподобните, както и невероятно трудно оцеляване, в динамичните и понякога повече от опасни условия извън стопанството.

В района му нямаше хищници, които да са заплаха, но хората го дебнеха непрекъснато, а кучетата им го преследваха с невероятно ожесточение и всяка среща с тях неизменно го изгаряше от напрежение.

Още в твърде ранна възраст бе получил незабравим урок, избягвайки щастливо едно от свистящите парчета олово и то само беше разкъсало ухото му. В настъпилата суматоха след изстрела, той тръскаше уплашен глава и се щураше обезумял между връстниците си и майките им. Нямаше представа какво се случва и не изпитваше никаква болка, но ясно долавяше плашещият мирис на кръвта, а възбуденото му съзнание, завинаги запечата тази изпълнена с ужас и страх комбинация от усещания.

И докато майка му вземе съдбоносното решение накъде да поведе групата, последвалият втори силен гръм подкоси краката й и я остави да лежи потрепваща в края на слънчогледовото стърнище.

***

С времето силната необходимост да го види ставаше все по-болезнена и когато младежът дълго не успяваше да го намери, сърцето му се свиваше от притеснение. Връзката им беше станала толкова истинска, че много често под някакъв глупав предлог пред колегите, той зарязваше лова и с вълнение тръгваше да го търси. Баща му знаеше за тези моменти и го разбираше, а обикновено не казваше нищо, но по искрите в очите на сина си винаги безпогрешно усещаше, кога срещата се е състояла.

Вече познаваше повече от добре предпочитанията на красивото животно и в зависимост от времето и човешкото присъствие в полето почти безпогрешно успяваше да го открие.

В сухите и горещи августовски и септемврийски дни рогачът обичаше да лежи до кайнака на Писания камък или в дълбокото, сенчесто дере на Солу гичит. В студените пък и оскъдни на слънце, но тихи и спокойни зимни дни любимото му място бяха големите туфи от трънка и драка в изоставените стари лозя. А в още топлите дни на октомври и началото на ноември, обикновено избираше плитките деренца на юг от селото, в близост до някоя неожъната слънчогледова нива, в която през нощта бързо засищаше глада си.

И за разлика от останалите елени, особено през ловния сезон, почти винаги лягаше далеч от големите горски масиви и скрит в някой изолиран гъстак, по цял ден спокойно преживяше.

Понякога шумните коли на хората минаваха в непосредствена близост до него, но той знаеше колко опасни са те и въпреки напрегнатите докрай сетива притихваше и не мърдаше от мястото си. Само преди година един от връстниците му не издържа в подобна ситуация и повече не го видя ... след започналото шумно преследване и последвалите много гърмежи ...

***

Сухият студ беше сковал всичко. В тихото декемврийско утро гората изглеждаше като на снимка – мъртвешки спокойна, а абсолютната тишина и застиналият въздух усилваха кратките реплики на ловците и те сякаш оставаха да висят във въздуха, дълго след като са произнесени.

Бяха само четирима и докато слизаха от колата и вадеха пушките от калъфите, настойчив кучешки лай на югоизток привлече вниманието им. Кучето бързо приближаваше и лаят му ставаше все по-ясен, а гоненото животно държеше най-ниската част на недълбокото дере пред тях. Беше много вероятно да продължи по ниското и предусещайки това, двама от групата се спуснаха шумно към дола. За него и другия ловец нямаше избор, трябваше да останат на място.

В следващите няколко мига той отново се замисли и шумното придвижване на първите двама затвърди усещането му, че най-доброто решение е да не мърдат от мястото си. Знаеше, че гоненото животно е близо и шумните засади, които се опитваха да му направят, най-вероятно няма да останат скрити. Слагайки пръст на устните, той посочи на колегата си най-близкия храст и отдръпвайки се към младия дъб зад себе си, притихна.

Тежките стъпки и примесеното с тях чаткане на рогата вече се чуваха съвсем близо. Еленът премина последните двайсетина метра в самият тунел от храсти по вадата и провирайки се под едно неголямо дръвче на брега, изправи внушителната си снага на поляната. Спря за миг, за да прецени обстановката и с плавни, грациозни скокове се понесе към тях.

Отново се срещаха, но този път обстоятелствата бяха различни. Едрото гонче на съседите беше по петите му, а рогачът усещаше и близостта на многото хора. Двамата ловци стояха стъписани и се наслаждаваха на леките, изящни движения на царственото животно. И точно когато то преминаваше между тях, излязъл от вцепенението си, единият понечи да прикладва. Изпреварил бързо реакцията му, младият мъж срещу него вдигна високо ръка и размаха настойчиво пръст ... което значеше „Недей ...!?“.

Без да извръща глава и без да подозира за кратката, безмълвна сцена, спасила живота му, красавецът измина криволичещата в сечището пътека и не след дълго се скри зад билото на Тетра баир.

***

Виковете на гоначите вече се чуваха твърде близо и надеждата му за слука почти го беше напуснала. Тази гонка и без друго не беше подходяща за хищниците, които търсеха и няколкото вдигнати сърни бяха повече от закономерен резултат. Чакалите бяха на други, по-гъсти места и той знаеше къде точно да ги търсят, но още беше твърде млад и затова засега мълчеше.

Беше крайна пусия и говора на колегите му под него подсказваше, че може би е време да тръгва. Внимателно откачи торбата си от дървото и премятайки я през рамо, понечи да тръгне, когато изненадващите, настойчиви викове на гоначите го спряха.

Притаи се отново и само след миг вече виждаше причината за суматохата. Животното се провираше ловко между едрите дъбове и движейки се спокойно в тръс, почти не издаваше шумове. Вече нямаше нужда от близък контакт с него, за да бъде сигурен и му бяха достатъчни само силуета и красивата корона на главата, за да го познае.

Еленът го наближи и с грациозен скок, полетът при който, като че ли продължи твърде дълго, прескочи плиткия овраг между двамата. И точно когато се приземяваше, ловецът излезе иззад прикритието си ...

Бяха на по-малко от десет метра един от друг, а когато краката на животното докоснаха земята, то ги изпъна и привеждайки тяло назад, ужасено се закова на място. Или по-скоро искаше да се закове, но копитата му се плъзнаха по прогизналата от влага шума и водено от инерцията, тежкото тяло успя да спре движението си едва след три – четири метра.

Този път въобще не вдигна пушката, но в широко отворените очи на елена ясно се четеше, трупаният с хилядолетия от природата страх от двукракото същество. Силната изненада и прекалената близост с човека, явно го накараха да изживее невероятен стрес и правейки огромен скок от място, уплашеното животно панически се втурна назад.

Още не бяха изминали десетина секунди от драматичната среща между двамата, когато той разбра безкрайната наивност на постъпката си. Но вече беше твърде късно да върне лентата на събитията и последвалите два бързи изстрела се забиха болезнено в съзнанието му.

Сърцето инстинктивно се сви и болката едва тръгваше да набира сила, когато в гората пред него се разнесоха тежките псувни на единия от гоначите. Въпреки невероятната глупост, която беше сътворил и този път любимецът му бе успял да оцелее ...

***

Вече го наблюдаваше от няколко години, а в района нямаше много възрастни елени и младежът виждаше, как с отминаването на сезоните красавецат все по-лесно се налага над останалите рогачи.

В един от хладните дни от началото на септември издебна сватбуващата група и докато мяркаше няколкото нервно прибягващи младока, беше повече от сигурен, че единият от двата чифта, чаткащи в мъгливата утрин рога е на неговия любимец.

Няколко дни по-късно, чакайки прасетата на варда в края на една слънчогледова нива под Тетра баир, той отново чуваше тежките бавни стъпки, мощния рев и следващите ги шумни притичвания на животното, предизвикани от високите дози тестостерон в тялото му.

***

През отминалата пролет беше навършил четвърт век, а очакваната с нетърпение есен, го направи за първи път баща и му донесе втория ловен сезон като законен член на съсловието.

Октомври беше към края си и в горещото време гонката се проточи малко повече от предвиденото, но при тези високи температури, всъщност стандартни за циганското лято по неговия край, това беше повече от нормално. Оставаше му да мине само през гъстото сечище под бункера и веднага след това щеше да излезе на пусията. Разстоянието никак не беше голямо, но вече бе станал вир-вода и решен да отдъхне, той спря и приседна на отрязания близнак на един от последните дъбове в едрата гора.

Трябваше да се движи малко по-напред от другия гонач, но комай беше избързал повечко и затова, подпирайки пушка на рамото си, спокойно запали цигара. Вдишваше жадно поредното кълбо от гъст, синкав дим, когато едно от редките раздвижвания на въздуха поднесе към носа му тежкия мирис на мърша.

Стана от дъбовия пън и навлезе десетина метра в сечището, а миризмата започна да става убиващо силна. Любопитството го подтикна да направи още няколко крачки напред и докато разтваряше с ръце последните гъсти издънки ... очите му с нежелание посрещнаха ужасяващо грозната гледка ...

На фона на оглозганата от чакалите глава на елена, широко зеещите дупки на очите извикваха див, неописуем ужас. Въпреки, че белязаното ухо го нямаше, той без усилие позна масивните, силно набраздени и почти черни рога с дълги повече от две педи очни и надочни шипове. В следващите няколко мига през главата му пробягаха, някои от многото вълнуващи срещи и това още повече засили мъката от ненавременната и напълно безсмислена смърт ...

Постепенно тежката болка завладя младия мъж и момчето в него не можа да сдържи сълзите си. При спомена за красивия си приятел, с който бяха възмъжавали заедно, силата му се стопи и той, коленичил до останките на благородното животно, заплака в прилив на безсилие.

В мислите си проклинаше тежко онзи, който беше отнел живота на любимеца му и беше повече от убеден, че никой, дори и той, нямаше право да му посегне. Можеше и на два пъти бе спирал стрелбата на колегите си по него, но какво от това, когато сега с нищо не можеше да му помогне.

И нещастието беше дошло точно тогава, когато вече се бе доказал пред съперниците си и когато гората имаше най-голяма нужда от него. Тогава, когато му предстоеше едно бляскаво бъдеще на доминиращ рогач, който години наред можеше да предава силните си гени в кръвта на нови и нови поколения ...

Младият мъж стисна зъби и преглътна последните напиращи сълзи в очите си, а в мислите неусетно се върнаха няколкото кратки реплики на баща му: „Вече е поне седем – осем годишен. Започнал е да сватбува и става прекалено уязвим ... Още не е достатъчно зрял, но и без това не е на ония, след като толкова години се върти тук, далеч от стопанството. А ако си мислиш, че местните ще го оставят на спокойствие, много жестоко се лъжеш ...!?“.

И за пореден път, старият ловец се бе оказал прав ... Някой гладен, безмозъчен и първобитен глупак, беше погубил красавеца от Тетра баир ... заради месото ...!?

 

Воден ЧАИРОВ


Воден Чаиров

Воден Чаиров