nabore.bg

Тежката дума

Коментар: Джон Кери ни потупа по рамото

От трите си срещи в София държавният секретар видя най-голямо престараване от президента, пардон - портиера, Плевнелиев

 

Още от начина, по който бе анонсирано, посещението на Кери и Нюланд в София се очертаваше като американско-британска импровизация, която е сварила неподготвени родните институции и фактори. Явно Държавният департамент е умувал до последно, дали да включи столицата ни в това твърде длъжко дипломатическо турне от Индия до Париж, за да се засече с британския външен министър. Очевидно е, че и самата визита е по-скоро знакова, в смисъл - символична. Това обаче не означава, че няма да има сериозни последствия. Причината е, че както България, така и Югоизточна Европа като цяло, се намират на много важен етап от своето развитие

 

в една преломна година

 

за глобалните отношения. Усилията на европейската и българската десница да ни скарат окончателно с Москва бяха пряко внушени именно от Вашингтон. Така че сега администрацията на Обама жъне плодовете на своя труд. Става дума за засилване на стратегическите позиции на единствената свръхсила и на НАТО именно на Балканите, където русофилска доскоро България се считаше за „слабото звено”. Сега обаче, нещата и на юг от Дунава изглеждат значително подобрени, след като на власт в София са „нашите момчета“, а Румъния отдавна стана част от стратегическия сговор на САЩ.

От трите срещи на Кери на българска земя най-много престараване, както се и очакваше, имаше в президентството. Титулярът Плевнелиев в ролята на портиер на тази уж независима институция ще се помни задълго. Има казуси, когато езикът на тялото казва повече от езика на думите. Най-свойски обаче Кери очевидно се е чувствал на срещата си с външния ни министър, получил трайна школовка именно в американска политическа институция. За това говори

 

и фамилиарното му обръщение към Митов с „Даниел“.

 

Както разбираме от изявленията на двамата колеги, въведен е един обичаен за САЩ инструмент – този на стратегическия диалог, позволяващ по-често висши държавници да се консултират по политически проблеми. По-голяма конкретика имаше в думите на „Даниел“: ако се вярва на текста на сайта на Държавния департамент, България се превръща в гарант на разширяването на НАТО в Западните Балкани, както и във важен играч при опазване на източните граници на целия регион. Това признание не може да не развълнува сърцата на нашите атлантици, петимни за признание на безценния им принос. Реализирането на новата мисия на малка България обаче явно преминава през модернизирането на нейния арсенал, изискващо две неща – по-голям бюджет и нова бойна техника. Очевидно скритият „морков“ е в очакваното дарение на остарели, но годни за Балканите, американски арсенали. Българският разменен коз, както се очерта от другата пресконференция – с премиера Борисов, е шистовият газ. Евентуалното отменяне на съществуващия мораториум би наклонило везните и за отменяне на американските визи, тъй като и по двата пункта пречките не изглеждат толкова непреодолими.

Големите въпросителни бяха около енергетиката, където ходовете на Путин внесоха смут не само в София, но и в Брюксел. Перспективата някакъв енергиен „цар“ (ако използваме американския термин за водеща фигура в дадена област ), изпратен от Вашингтон, да внесе топлота във връзките ни с Москва, а заедно с това да оправи батаците в родната ни енергетика, е толкова реалистична, колкото и тази полякът Шевкович

 

да оправи отношенията ни с шефа на „Газпром“

 

и неговия шеф. Така или иначе, запознахме Кери с брилянтната ни идея за газов хъб, който последно щял да бъде на българо-турската граница. Иначе не е изненадващо обещанието да продължи работата по бъдещото изграждане на 7-ми блок в руската АЕЦ „Козлодуй“ именно от „Уестингхаус“ с американски пари. Като цяло обаче, отсъствието на яснота около всичките големи теми в тази област е показателна за липсата на твърди гаранции за толкова насъщния проблем за българите – „топлото“.

Англосаксонският дипломатически десант в столицата ни едва ли е зарадвал г-жа Меркел, която не само минава за опекун над недодяланите българи, но чиито намерения спрямо Източна и Югоизточна Европа очевидно не съвпадат с американските. Обезпокоителна, както за Берлин, така и за Париж, е малката фраза на Митов, че България подкрепя усилията за Трансатлантическото споразумение за търговия и инвестиции.

 

В двете столици са особено чувствителни

 

към протеста на бизнессредите, които виждат в подобна стъпка инструмент в ръцете на големите американски компании. Но и в по-широк аспект става дума за разширяващото се американско влияние на Балканите, което несъмнено променя фокуса на отношенията ни с Европа. Затова не бих се учудил, ако това посещение бъде последвано и от визити в София на висши държавници от Западна Европа, а защо не и на самата Меркел. Засега очакваме само новия генерален секретар на НАТО, който пак ще ни плаши с Русия и ще си иска „2-та процента“. Всичко това обаче е далеч от интересите на обикновените хора в нашата изстрадала и обречена на бедност и корупция държавица.

 

Д-р Емил ЦEНКОВ



Д-р Емил Ценков

Д-р Емил Ценков