nabore.bg

Тежката дума

Коментар: Аман от кисели старци!

Щом ни сложат в тази категория, ни отписват отвсякъде - сякаш пречим на света, че все още мърдаме

 

Той е елегантен, свеж, ухае на охолство. Прилича на манекен. Обувките му са блеснали така, че и най-претенциозният  чистник би използвал оная приказка за мухата, дето аха да се разчекне върху огледална повърхност.

   Спира мощната си кола на тротоара, буквално пред мен, отново ще трябва да се провираме през тясната ивица, която ни оставят колите  и аз, за кой ли път, за кой ли път така спокойно и учтиво казвам:

-        Това не е паркинг...

-        Аман от кисели старци – отвръща той с осезаемо чувство за превъзходство.

Е, тука вече спокойствието ми се стопи,

 

но все пак – преглътнах.

 

Няма как болен човек да се провре тука, казвам му. Ами да мине на отсрещния тротоар, отговаря ми. И тогава вече го дарих с определението „глупав”. Той взе, че се засегна. Не сметнах за необходимо да му обяснявам защо така го определих. Все пак,  това е доста по-точно от „кисел старец”. Защото не всички сме кисели, нали? Макар че би трябвало да бъдем. Не защото сме „старци”. А защото като ни слагат в тази категория, ни отписват отвсякъде. Усмихват ни се с обещания, питат ни защо щъкаме по пътя и в превозните средства, ми не си седим у дома,

 

та да не пречим...

 

Но един човек на неговата възраст би трябвало да знае – и без да е чел кой знае колко – че хората остаряват. Че възрастта не е порок. Че е хубаво повечко години да си на тази земя, защото друга няма.  То и с прераждането не е ясно кое как е, та затова тук е човешкото гнездо, дето трябва да пеем в него, въпреки сълзите отвреме-навреме. Защо си пожелаваме „дълъг живот”. Защото е хубаво да се радваш на изгреви и залези, на нечия ръка, която те докосва, на славея, на брезата, на всичко цветно или черно-бяло, на графиките в деня ни, на криволиците дори. Това е животът, нали! Той оставя бръчки. Но както казва един от героите на Юрий Никулин  - защо хората забелязват което е отвън...ами че всеки от нас има чувството, че е същият, че не се е променил, че е млад. В това противоречие

 

между усещането и реалността

 

с бръчки няма нищо абсурдно. Прибавям и израза на Никулин от „Старци-разбойници” и ми се ще елегантният мъж да е виждал този израз. Тези очи, които така умеят да се смеят – но не само, не само...

    Стар е спорът защо някой е възпитан – а друг не. Липса на баща? На майка? Липса на ласка? На пример? И защо може един човек да бъде научен да си лъска до блясък  носовете на обувките, а да не вижда по-далече от носа си... Защо не проследи траекторията на годините и да се види някъде там, след време?

Посъветва ме

 

да мина на другия тротоар.

 

Но нито за миг не помисли, че му предстои и на него някой такъв съвет ...някога. Всъщност – не толкова някога. Защото годините са като капчици дъжд, така бързичко тичат от небето на илюзията за вечност и безсмъртие – към земята...

   Ето какво бих искала да си представи непознатият, който след една съвсем човешка молба изригна:

-        Аман от кисели старци...

                                       

Юлия ПИСКУЛИЙСКА

Вестник „Златна възраст”


Юлия Пискулийска

Юлия Пискулийска