nabore.bg

Тежката дума

Колко e хубаво да си пенсионер! Да, бе!

Те са извън времето - бедни, но свободни

Признавам, че за първи път чух от сбръчкана уста такова невероятно откровение: „Ти не знаеш колко хубаво е да си пенсионер!”. Наслушал съм се на вайкания и мелодраматични изповеди. На охкания и ахкания колко трудно се живее, когато влезеш в зоната на третата възраст. Не само съм слушал, но съм и виждал пенсионерска сиромашия до шия. И изведнъж - ти не знаеш... Вярно е, че не знам. Не съм си и помислял, че това време ще ме изпълни с трогателна възхита. Затова опулих недоумяващи очи и очаквах дешифровка. И тъкмо да го стрелна с нормалния въпрос - кое му е хубавото,

 

моят събеседник сам я подхвана.

 

„Ти не можеш да разбереш щастливото състояние да се събудиш и да не ти тегне мисълта, че трябва да гониш рейс, да те стяга време за работа, че там пък да въртиш компромиси - дори и със съвестта си. Да се гърчиш и да угаждаш на тоя или на оня, само и само да запазиш хляба. Забрави ли поета: хлябът, който ний ядеме, хлябът ни изяжда нас. Битката за парчето хляб до пенсия ни държи в страхливост, а страхът постепенно ни превръща в подлеци... Ти можеш ли да напсуваш своя шеф? Не можеш, защото ще си изгубиш хляба. Но аз мога и никой не ще ми спре пенсията. Тя е моя завинаги. Разбери, човече, пенсионерът е свободен! Е, относително свободен, защото абсолютна свобода няма.”

 Човекът до мен с 12-годишен пенсионерски стаж, може би е прав. Той е имал манастирско време за размисъл и тези прояснения вероятно не са мимолетен емоционален изблик. И се сетих за двата свята на българина. Така ги определи една социологическа агенция. В единия свят са онези, извън времето, пенсионерите, и те са горе-долу  половината българи.  Другият бил на модерните, на европейците. Извън времето се оказват 2 241 783 нашенци - толкова според статистиката са пенсионерите. Разбира се, тази цифра е доста променлива, защото има постоянно текучество към отвъдното битие. Сетих се, че тази година сто работещи ще издържат 82, които са извън времето.

 

И са щастливи и им е хубаво,

 

 според моя оптимистичен събеседник. А средната пенсия, пак според статистиката, е около 200 лева, над 300 хиляди са  в калта на мизерията със 150 лева. Може ли да ти е хубаво с тези пари ? Може, казва човекът с 12-годишен стаж. Парите може да са малко, но пък свободата е много. Докарахме я като в библията: като печелиш - какво губиш. Може да се каже и обратното.

Не съм наивник и знам, че под оптимистичното знаме на моя човек няма да се наредят останалите 2 милиона и още колко си негови „колеги". Знам тежката беднотия, в която тънат стотици побелели. И че едва ли мисълта за абстрактната свобода би им дала куража да оцеляват. Само пенсионерите и циганите вярват и се надяват, че държавата, властта, може да им помогне. Само те са най-активните изборджии - едните заради фанатична привързаност към някакъв цвят, другите заради 50-те лева, които ще гушнат, след като си пуснат гласа. И политиците много добре знаят тяхната слабост. И не им пука, че от време на време побелилите коси

 

изохкват пред парламента мъката си.

 

Партийните олигарси потриват доволно ръце: бунтове, крясъци, но пак при нас! Един разпенен водещ нарече това „робски комплекс да гласуваш за господарите". И потърси неговия корен в комунизма. Без да се досети, че това е поведение на хората извън времето. Тези, които са във времето, знаят, че държавата, властта, не може да ги направи щастливи. Те са осъзнали, че живеят в капиталистическо общество, а то не е на колектива, а на индивидуалността. Там ценностите не са някакви идеали, а парите. Тези, във времето, знаят, че в това общество няма резерве място за никого. Че то не ти дължи нищо. Че дали ще живееш така или иначе - зависи от теб. И само от теб! И затова точно тая категория люде я няма на изборите. Там, както вече споменахме, калабалъкът е от пенсионери и цигани.

Самотата е най-голямото страшилище за хората на финалната права. Звучи като виц, ама не е. Майката на мой приятел е достигнала дълбока старост. Все още е жизнена и сама се оправя, ама..Ама вече ги няма приятели и връстници, а самотата я налазва с още по-страшна сила. Един ден и рекъл: „Абе, мамо, що не излезеш до градината, при пенсионерите, да си приказвате...” А тя му отвърнала: „Какво да правя там, сине, по пейките са насядали едни хлапаци на 60-70 години...”

 

Това са най-бедните, но и най-четящите.

 

Само че пред тях се зъби дилемата: хляб или вестник? Познайте какво избират. Ако пък заделят стотинки и се видят на разговорка в някое квартално кафене, тя минава в следния дневен ред:1.Всеки информира какво му е здравословното състояние, къде го стяга и в коя част на тялото го прищраква болка. 2. Прави се  бърз преглед на актуалните политически събития – кой какво видял и разбрал от манджата на сутрешните телевизионни блокове.И най-важното – ще има ли коледни добавки. 3. Това е най-приятната и най-напоителната част – един само да рече „Помниш ли...” и спомените хукват като кучета, изкарани на сутрешна разходка...  Спомените са патериците на тяхната повехнала жизненост. От тях очите блесват и лека червенина избива между бръчките на лицето...

Колко хубаво е да си пенсионер! Да, ама с няколко ако. Ако си здрав и половината ти парици не отиват за илачи. Ако пенсията витае някъде в миражния „таван”. Или пък ако си реститут или поне имаш състоятелна рода.... Ако ли не – радвай се на свободата и на немотията колкото си искаш!

Наскоро

 

бях поразен от авторитетно световно изследване.

 

 Според него общественото мнение в нито една страна не оказва радикално влияние на властниците. И още: в САЩ и Западна Европа не управляват правителствата, а бизнесът. Това хората извън времето едва ли проумяват. Извън времето за някои е територията на красивото и свободата. За други - черна кучешка участ. Пиша това и някъде далеч, като в просъница, дочувам оня оптимист: Ти не знаеш колко хубаво е да си пенсионер! Да,бе! Библията е велика: като печелиш - какво губиш. Може и обратното.

 

Стефан СЕВЕРИН

Вестник „Златна възраст”


Стефан Северин

Стефан Северин