nabore.bg

Литературен мегдан

Киселото зеле в историята и днес

Сага на едни майтапчии

 

Ама тия таксиметровите шофьори са много любопитни. Къде си тръгнал сега с тоя бидон, за какво ти е, къде ще го пращаш, абе тия нямат ли си кисело зеле, та чак от морето ще им го тътрузиш, сега ще ми умирише колата... То ще ти умирише колата, ама питаш ли Владо, като трябваше да търси бидон, да го пълни с кисело зеле, и сега да го праща чак на другия край на страната  в Сандански. Какво да му обясняваш на шофьора, ама той е от тука, от Варна, морски е, та няма да се хване на тая щуротия. То за какво ли му трябваше на Влади тая беля на главата, ама айде де, нали майтап да става. Майтап, майтап, ама сега му се опънаха жилите с тоя бидон шейсе кила, че и дръжки няма като хората. Добре, че Толката-Анатоли помага, иначе сам как ще го носиш това чудо, че и на влак да го качиш. И тия на гарата и те сигурно ще почнат за какво ти е да пращаш кисело зеле чак в Сандаски, тия там нямат ли си, то златно ще ти излезе, да беше направил направо сарми да пратиш...Акъли колкото щеш.

Е, леля Богданка ще се зарадва, нали е съученичка на майка му. Да получиш кисело зеле от морето, ама направо от морето, не от някакви там бидони и каци. По стара тракийска рецепта, останала още от древността, пазена много ревниво  от прабългарите, не е тя току така тая работа. Те византийците затова са водили толкова войни, за тая рецепта, ама нямаа, това е тайна на цели родове и поколения тук.

Майка му се показа от прозореца:

-Кажи ми кога ще пристигне, та да кажа на Богданка да чака бидона на гарата.

-Като ми кажат на гарата ще ти звънна – отвърна Влади и затвори вратата на таксито.

Анатоли се беше ухилил до уши.

-Да не вземе леля ти Богданка да иска още кисело зеле, че тогава какво ще правим.

Влади гредаше през прозореца шаренийте на предколедната украса.

Какво ще правим? Като сме я подкарали ще пращаме пак. Какво друго да правим, като двамата я измислихме тая щуротия.

Богданка бе съученичка на майката на Влади от някогашната софийска девическа гимназия. Били много близки приятелки, живеели в една стая, споделяли си.После майката на Влади се омъжила на морския капитан Сашо от Аспарухово и се заселила край морето. Богданка пък по същите причини отишла в Сандански, омъжена са горски. В годините си загубили връзката, ама ей го на, Богданка намерила телефона на Недялка и един ден звъннала. Каква радост, какво щастие.   Невиждали се толкова време двете момичета, вече баби и вдовици, веднага си определили среща край морето. Така леля Богданка попаднала в прегръдките на Недялка на Варненската гара след толкова много години. Седнали двете, приказвали, приказвали, приказвали, е и най-после отишли до морето. А там – Влади – води групи чуждестранни туристи, говори на всички езици и слави древна и млада България.

Една събота леля Богданка бе поверена на Влади, да я заведе на плаж. А майка му да приготви някакъв специален официален обяд, защото леля Богданка щеше вече да си заминава за западния край на страната ни.  А там, на брега, компания, приятели, веселба. И леля Богданка попадна в мрежата на Анатоли, печен гларус, видял какви ли не сухоземни обитатели. Те за тия сухоземните морето е голяма локва със солена вода и пържена цаца. Ама какво да ги правиш.

Та от дума на дума леля Богданка ги запита:

-Ами през зимата, като няма туристи какво правите?

-А, какво –отвърна Толката и погледна стария си авер. – Правим кисело зеле.

Тая тема бе разработена специално, и бе за специални сухоземни риби.

Влади продължи:

-Слагаме чували със зеле в морето, то става много хубаво защото непрекъснато се претака и е невероятно. Такова кисело зеле няма в цяла Европа, ама не ни дават лиценз, защото морето е на много държави и водата постоянно се сменя, не е само българска.

Лела Богданка беше страшно изненадана. Да бе, виж, как не се беше сетила. Както ползват топлите извори в Гецеделчевско, защо тия хора пък да не използват солената вода на морето. Виж ти, и тя да не знае, даже не беше чувала за това изобретение.

-О,о,о, то е много стара работа, - продължи втората лекция Влади.- Това е една древна тракийска технология, която са владеели още прабългарите, после много я искали  гърците. Само че в Средиземно море не може да стане такова кисело зеле. Даже в Средновековието една от войните между Венеция и Генуа е била заради киселото зеле, което вземали венецианските търговци от българите. Венецианската флота разбила генуезците при Киоджи през 1381 г., защото генуезците искали отнемат стоката от венецианците, които карали българско кисело зеле на корабите си, след успешна търговска сделка. Освен това генуезците много нахално искали да имат монопол върху българското кисело зеле.  Дожите на Венеция, обаче,  през зимата ядели само кисело зеле, то давало сила на мъжа в леглото и разкрасявало невероятно жените, абе направо българско чудо, невиждано!!! Затова е създадена и операта „Венецианският търговец”, където приятелят на главния герой – Антонио, има стока на кораби в морето, а на корабите е имало именно кисело зеле. Но авторът – Шекспир решил, че стоката не е основна тема , а любовта и затова в операта няма нищо за киселото зеле, и се разглежда основно темата за любовта. Пък и самият Шекспир не бил опитвал от това кисело зеле, иначе сто процента би се вдъхновил на тази тема, ама то още не било стигнало до острова със своята непреходна слава.

Тук вече Влади съвсем се развихри, защото бе водил български групи в Италия и тия истории ги бе учил още в института по Международен туризъм. Е, в института и науката за туризма нямаше нищо за киселото зеле, ама  това е въпрос на импровизация, на креативност. Няма да повтаряме учебниците като папагали, я. А това за операта го сподели, защото майка му дълги години бе корепетитор в операта и той знаеше половината опери наизуст. Само дето сега изпълни арията за киселото зеле в речетатив.

Леля Богданка бе изключително изненадана, откъде да знае човек, че Венеция и Генуа са водили морски боеве заради киселото зеле, което венецианските търговци вземали чак от бългаския бряг. Виж ти каква била работата. Че и опера има даже, а в нея няма нищо за киселото зеле, да видиш ти какво нещо било нашето кисело зеле от морето. В музикалното изкуство го има даже, каква история, каква слава. И тя да не знае нищо, ама нищичко. Че и по телевизора нищо не са казвали зер. Ама така е, човек като се запилее от младини по западния край на родината си и виж, как остава непросветен.

Анатоли сериозно продължи:

-Всъщност походът на Наполеон към Италия е бил именно заради това, защото нашето кисело зеле осигурява витамини, а морската вода от нашия залив е много богата на  минерали, каквито няма никъде по света. Тая тайна са я знаели само в България, Италия и Франция. Лошото е, че през зимата делфините идват и прояждат чувалите със зелето, та се налага да ги връзваме на специални кейове в специални клетки, железни. Иначе ще изпоскат всичко. Те делфините много обичат кисело зеле...

Ето, откъде да знае човек, че и тия животинки, делфините обичали кисело зеле, миличките, какви прекрасни същества, а и те, ето, харесват киселото зеле...и по Коледа идват да го търсят, да го опитат.

А то, киселото зеле, каква само история има. Ама нали на сушата не ядем кисело зеле от морето и не знаем историята. Друго нещо е морето. Кораби, моряци, история, новини, технологии, друг живот, друга работа. Абе цял древен интернет си е морето, нали така.

-А сармите стават ли с това кисело зеле? – попита плахо и наивно, като напълно незнаещ човек леля Богданка.

-Е, как – тук Анатоли се впусна в рецепти от съвременната морска кулинарна култура. – Само веднъж да ги опиташ, нещо невероятно е. Средиземноморската кухня ряпа да яде. Даже сега предстоят преговори с Китай да оставят тук от тяхното зеле та да направят кисело, ама не знам дали сега като сме в Европейския съюз ще може, сигурно трябва разрешение от Брюксел...

Леля Богданка си замина, но след дългия официален обяд, не и остана време да сподели със своята съученичка безкрайната си изненада за древната история на киселото зеле. Пък и те се разбраха Недялка – майката на Влади, да й отиде на гости за Коледа.

Такааа, докато един ден Влади се върна от работа и майка му го чакаше на прозореца. Още от дете знаеше, че това не е добър знак. Нетърпението да го види идваше или с много добра новина, или с готовност за атака „На нож“.Още като я видя, заела позиция на прозореца,  Влади разбра, че ножът е турен и просто се чака сигнал за атаката. И тя не закъсня, започна още с отварянето на портата, не дочака дори да стигне до вратата:

-Какво е това кисело зеле бе, какво е това кисело зеле дето с оня Анатоли го правите в морето...

Опаа, те ти сега зеле, делфини и средновековна история...

-Не ви ли е срам бе, дърти магарета такива, защо вземате жената на подбив бе, толкова години съм живяла с нея, такава добра жена, това ли заслужи бе Владимире?!

Ами те сухоземните сами се хващат на въдицата, ама каква ще я дъвчем сега, а мама Недялка продължаваше, като включи в атаката и картечните взводове.

-Вие  всичко на майтап вземате бе, няма ли най-после да пораснеш, на колко години стана, не спряхте с тия щуротии. Че и венецианския търговец прикачихте в тая история, срам нямате ли поне от хората на изкуството. Колко години съм работила в тая опера, та дотам ли стигнахте, да се подигравате с Шекспир бе, що не си хванахте по една жена, ами само хойкате като дърти песове насам-натам. Така избудалкахте оная ангрличанка, дето ви черпеше всяка  вечер, та да гледа как пускате нощните делфини специално за нея...

Ей, да бе. Виж, мама и това е запомнила. Имаше една англичанка, която много искаше вечер, докато си пие джина на терасата на ресторанта, да гледа делфини. И те с Анатоли и обясниха, че си имат специален сигнал, в който могат да извикат делфините, та да ги види. Нали толкова път е била чак от острова, от задния край на континента. И седна англичанката, те ходиха до морето, после се върнаха, споделиха нейната маса, тя поръча джин, и зачакаха, мина може би час. По едно време хоп, преметна се нещо във водата, делфин. Да, жив  делфин. Е, не идва чак до брега, надалечко е, но се вижда как се издига и се гмурка във водата. Ама не може всеки да ги извика пущината, делфините слушат само Влади и Анатоли. И идват, от стотици километри идват, затова те - Влади и англичанката седят на масата, пийват, хапват и чакат, та делфините да се покажат на англичанката, защото Влади и Анатоли така са им наредили и те са послушни, защото обичат хората, харесват си приятелите сред човешкия род.

Така англичанката черпеше джин, и разни други работи всяка вечер и гледаше възхитена делфините. А те ту насам, ту натам, и после си тръгваха, защото път ги чакаше, както се пееше в една естрадна песен, ...“Делфините бързат нататък, техния път не е кратък...“Това и обясниха на англичанката, за тях е тъкмо тази песен, тя идва още от древността, защото древните също са знаели да командват делфините и са измислили тая песен. А техния път не е кратък, те издват само да се покажат на англичанката, иначе си имат друга работа, ама нали са приятели на Влади и Толката. Делфините всъщност бяха Илийката и Анатоли, които от време на време нахлузваха плавниците и влизаха в морето за да се премятат, защото на три четири джина всичко което се премята из морето в светлините на лампите, е делфин, още повече за една англичанка, която живееше в средата на острова си, та  морето и бе като детска приказка. Пък и защо да си отиде разочарована съостровничката на Шекспиря, нали така...Хора сме все пак...

С англичанката както и да е, тя наколко лета под ред гледа делфините, но с леля Богданка работата беше съвсем друга. Тя бе позвъняла на своята любима приятелка:

-Недке, нали се разбрахме, че ще дойдеш за Коледа...

Мама Недка се сети, беше обещала. Пък и защо да не отиде, да не е накрая на света я. На влака и айде там, и с автобус може, пък и Владимир, ако няма някаква работа ако рече и с колата, двамата да отидат, колко му е.

Но Богданка имаше една голяма молба:

-Само ще те помоля Недке, да ми донесеш малко от вашето кисело зеленце, дето го правите в морето, Влади ми обясни как става, и аз казах на всички приятелки и съседки тук, и те искат да го опитат. То ако можеш да го таксуваш някак си, в някакъв съд, защото не е удобно тъй на ръка да го носиш, ще тече...

-Ама какво, от кое кисело зеле бе Богданче....

-Ами това, дето го слагате в чували в морето и става за Коледа. Влади ми разказа как го правите, и било нещо невероятно, дано не са го изяли делфините, че нали и те го обичат. Нали и венецианският търговец е купувал от вашия край кисело зеле... Аз, то ние всички у дома, също  много обичаме кисело зеле, та ако можеш ще ни е много интересно, какво е станало в морската вода....

Щом Влади й е разказвал, значи ще е някоя щуротия, не може да е нещо друго. Кисело зеле в морето, боже боже, как им ги раждат главите на тия дангалаци, боже!!! Какво да каже на жената сега?!

-Кажи ми сега, какво да правя, а, какво да й кажа на Богданка по телефона, че сина ми, понеже си няма друга работа, измисля щуротии да се подиграва с възрастната ми приятелка ли бе, а?! Кажи ми! Толкова години се търсихме, най-добрата ми приятелка от детинство, и вие с Анатоли да я вземете на подбив, а, това ли заслужи ... горката тя...

Влади още не си беше събул обувките.

-Ей, забравих, трябва да отида спешно до общината...- и хукна навън.

Така рече, за да избегне прекия фронтален картечен огън, който при бягството от позицията бясно продължаваше и в гръб.

-Не ви ли омръзнаха тия щуротии, на колко си години бе, та със старите хора да се подигравате, хаймани с хаймани. Кисело зеле в морето, та и делфините го били ядяли, боже, боже...Че и венецианския търговец, какво доживях боже...

Звънна на Анатоли.

-Брато, правили ли сте кисело зеле?

-Ами да, сложихме в един бидон, що питаш.

-Слез долу в  кафето при вас да ти кажа.

Стъклата на кафенето паднаха от смях. Цялата компания се тресеше, кискаше, превиваше, охкаше и пъшкаше.

-И сега кво – питаше през сълзи Анатоли.

-Кво, или кисело зеле, или извинения, или ... не знам, майка ми е много обидена заради леля Богданка.

В кафенето, а и в квартала, темата с киселото зеле зае сериозно място и се проточи във времето даже след Коледа. Това добре, те тия сухоземните шарани, си го заслужават, ама какво да правим ние майтапчийте сега, в тоя час, с киселото зеле?!

Майка му се разсърди и не му говореше. Докато един ден с Анатоли не отидоха да я предумат, да й се извинят, и да и предложат те двамата да изпратят един бидон кисело зеле в Сандански на леля Богданка, пък тя като отиде ще им разкаже какви майтапчии са тия от брега на морето. Даже Влади е готов и той да отиде с нея, но нали сега важното е да има кисело зеле от Варна за  Сандански.  Другото все някак  ще го оправим. Освен това той по Коледа има да води група до Италия, та ще видим как ще я наредим.

-Що не им разкажеш на италианците за войните за киселото зеле, шото те тая история не я знаят – рече троснато и без всякаква сянка на усмивка мама Недка.

Като се подготви за пътуване мама  даде заповед:

-Владимире аз ще пътувам в четвъртък. Вижте там с Анатоли да изпратите бидона,-  не каза киселото зеле – та като стигна вече да е дошъл в Сандански.

Влади от малък бе много послушен и изпълнителен.

-Брато – рече на Анатоли – купил съм бидон, да пълним и да пращаме за леля Богданка.

-Нямаш проблем – отвърна Брато и така стигнаха до таксито.

Сега тоя шофьор и той като заразпитва. Защо ви е този бидон, чак от тука ли ще го пращате, кой ще го товари това и ще го  претоварва, колко пари ще дадете, ония там толкова ли са задръстени,  нямат ли си кисело зеле??? Нямат ли си, имат си, имат си брато, обаче не е от морето, не е с морска вода претакано... Ама какво да му разправяш сега, няма време, че и на гарата влака няма да ги чака...

 

Георги АПОСТОЛОВ


Георги Апостолов

Георги Апостолов