nabore.bg

Литературен мегдан

Изчезнал, без да падне от балкона!

Разказ

 

   „Есенното утро бе толкова ярко, че Мъри благоразумно погледна термометъра на външната страна на прозореца и реши на закуси на балкона на стаята си. Беше спал добре (за такава нощна птица шестте часа сън бяха добро постижение); слънцето припичаше копринения му халат… „

    Грешка, това е от друга книга, от друг написана, не съм и действащо лице. Моите грижи ще са други. Опитвам да си спомня автора и не мога. Напоследък не съм боледувал, иначе бих се сетил, че е завършил медицина.

   Подбрал съм думи, които започват с Х, защото в хикса се крие неизвестното. Нагласил съм десет, повече не ми трябват, числото да е закръглено. Не ми трябва едно в повече или едно по-малко. 

   1. Херкулан – град, затрупан от вулкан. 2. Хермес – бог на търговията. 3. Хероин – вид наркотик. 4. Херцен – руски литературен критик, 5. Хермафродит – двуполов, 6. Херметик – водоустойчив. 7. Хермелин – скъпа кожа, 8. Херцог – благородническа титла, 9. Херцеговина – държава, 10. Херцигова – топ моделка.

   Времето ми, да го наречем период, когато изписвах някои думи отзад-напред. Интересно ми е, за майтап и сам на себе си се смеех. Като буквите да са се търкаляли на обратното. За пример ще използвам популярната скоропоговорка:

   - Петър плет етелп, по пет атърп преплита. Плети, ертеП, плета, андап, Петре, плета!

   Тази нощ ми се събра много. Тъкмо сънувах нещо, насред съня ме прекъсна. Поне да беше интересно, а то глупости на търкалета, като нарязана краставица.

   Както спях, съм се обърнал на другата страна и съм паднал от леглото. Неочаквано съм се намерил на балкона. Случило се да е привечер, когато слънцето гасне. Тогава обичам да излизам на балкона. Облегнал съм се на парапета и съзерцавам близката планина. И се надвесвам, всеки би си помислил, че ще падна от балкона. Живея на 13 етаж, числото не  от значение. И първият етаж е достатъчен да си потрошиш главата.

   Тази нощ няма да е обикновена…

   Планината се е изправила като стена, поглъща тъмнина и постепенно се губи. Трепет и мирис на лековити билки изпълва дребната ми душица. По губещите се склонове на планината светна лампа и знам. Хижарят на еди коя си хижа е запалил осветлението, другите изчакват. Искат да са сигурни.

   Виждам хора да са излезли на балконите си, искат да наблюдават бурята, която бавно и величествено се спускаше по склона на планината и настъпваше.

   Небето трептеше от напрежение, синьочерните облаци, прескочили планината, се настъпваха и трупаха. Идваха насам. 

  Не валеше, не гърмеше, не беше просто преместване на облаци, друго ще да е. Хората се прибраха от балконите, по-страхливите плътно затвориха вратите. Не съм сам. Като да имаше някой, който още не се е появил. Май не съм се разсънил. Очаквах непоявилият се да е чудноват и непонятен, случайно попаднал и не знае какво прави. Мотаеха се и малки черни облачета. Едно се открояваше и не е като тях: черно по-черно, от друго мастило да е  направено.

   Не валеше, не гърмеше, долавяха се еднопосочни дребни светкавички. Усещаше се напрежението: тишината бъркаше в очите. Едрозърнестата чернота на мрака разяждаше очите.

   От напрежението стената облаци се нажежи до бяло, черното, намерило силата в себе си, набира мощ. Черното облаче се спусна и потънахме, защото не съм сам в непрогледна мъгла. Зловещата чернота ни захлупи. Опънал съм шия и поемам въздуха на пресекулки. Усещах чуждото присъствие, ненадейната намеса в живота ми. Имаше го, а аз изчезнах. Засега съм в леглото си. Може да е било негов ред, може да съм го изпреварил. Откъдето той идваше, оттам никога не бих се върнал!

   И не се върнах!

   Дори да не се е случило, някак си съм го запомнил. Следваше сложният въпрос: той ли изчезна – малкото дребно човече с пречупен дълъг нос – или аз?

   Очаквана, изведнъж бурята се изсипа. Гръмотевиците ослепително блеснаха, преди тях затряскаха светкавиците. Такова нещо за първи път ми се случваше! Гръмотевиците не блестят, светкавиците не тряскат. Изсипа се пороен дъжд, водата се лееше като да е река. Ледените бучки на градушката напразно биеха, потрошени прозорци няма. Две-три пукнати стъкла, които веднага зараснаха, току-що измити.

   Намирам се в леглото си и спя с отворени очи. Случката на балкона продължава, всичко виждам! Мярна ми се балконът, навеждах се колкото може повече и не падам. Не е било миг, не повече от миг, от тези, дето се мерят с години и нямат край. Не съм свидетел на чудо. Просто ужасна пролука във времето, огнената пукотевица, битка в пространство.

   Разтворен в напрежението от бурята, отнесеният съм аз. Мястото до мене е празно, но който трябва, не липсва. Не смея да премрежа очи: истината ме плаши. Опасно е да надникнеш в нея от височината на тринадесетия етаж. Който и да липсва, мене ме няма!

   Херкулан – град затрупан от вулкана. Подобно и не ми трябва, защото не съм там. Не е хероин – нямам нищо общо с наркотиците, никакви видения, понякога изпитвам дребни съмнения. Хикс, неизвестното, се блъска и стене.

   Видяното – каква е истината, докъде е лъжата, нека остане за мене.

   Ще го напиша така, че който иска, да го прочете:

- Естеството е умението, вложено в нас, ад емавувтсещъс и след като сме живи! Написано е неслучайно, а обратното, не както ми дойде. 

 - - -

   Невероятна буря, гръм преди светкавицата. Потоп, едър зърнест мрак. Получила се е връзка с далечна планетна система в Космоса. Нещо не е наред, нещо скрибуца в нея. Извънземни наистина имало, имало живот, вече с един по-малко, на когото се е разминало. Пострадалият ще съм аз! Там така изпълнявали смъртните присъди. Известни облекчения и снисходителност. Позволявало се не виновникът, а някой невинен да пострада. Намерили ме на балкона, леглото било празно.

   Потърсили помощ от мъничката планета Земя, която е далече, на майната си, че и по-далече. Представях си колко още по-мъничка, по-жалка и нищожна е тази планета, в която по силата на допустимата грешка и по правилата на нашия закон за случайностите, заради някого си гинех и чезнех! След силен порив на вятъра, привлякъл ги е неудържимият мирис на хумус, зашеметяващият дъх на плодородната земна почва! Не наказание, дали са път на престъпника!

   Колкото до престъпника, осъден и оцелял, какви ли ще ги върши при нашите условия, след като си насити лакомията с живителния и желан хумус? Няма да е изтъняло зеленикаво извънземно с пречупен дълъг нос. Не съм го видял, така си го представях.

   - Дано злобата и омразата не го залеят от главата до петите, че още един път от петите до главата! – бих промълвил, но не оцелях, чужди грехове изкупвах.

   Очакват се престъпленията му на Земята, но за тях по-късно.

   Дано разказаното от мене не се попилее. Остане ли частица, ще е повече от добре. Важното е да се започне, а от някой балкон някой да продължи. Очаквам съпротивата. Една думичка, казана на обратно, не както трябва, ще си струва. Произнесена обратно е равна на спасение.

   Въпрос след въпрос, не е нужно да се спазва определен ред, има предимство. Ще ги наглася, защото всъщност изразяват едно:

   - Човекът нужен ли е на Вселената? Да е допринесъл с нещо за развитието й? В безкрая на звездите би ли се усетила липсата му?

   Би могло да се нарече отговор:

   - Нужно е да излезем извън разума, мисленето ни пречи, мисълта се гърчи и спъва, куха и лишена от съдържание. Наистина, празна опаковка…

   Все едно не съм го казал, което си е така. Държа си езика зад зъбите.

 

Иван БАБУКОВ