nabore.bg

Литературен мегдан

Истории с москвич

Разказ

 

Първият ми автомобил беше Москвич 408. Още си мисля, че руснаците бяха го произвели за военновременна обстановка, понеже не вярвам  друга, освен военна машина, да преодолява толкова пресечен, направо невъзможен терен, през какъвто ми се е налагало да преминавам... С москвича съм  карал без път и фарове през нощта, ходил съм за гъби по полето, когато силно е валяло, много пъти сме щурмували  язовирите по маршрути, измислени от мен и пасажерите ми -  пишман риболовци, избягвайки  нормалния път, доколкото може да се нарече нормален пътят, който мъчи дори верижната селскостопанска техника. Веднъж преминах 10-метрово водно препятствие, само, за да усетя вложения в москвича дух на амфибията. Любопитството и голямото желание да се почувствам значим в собствените ми очи, ме поощриха да мина по една много малка уличка във Велико Търново. Тя се оказа пешеходна и по-тясна от колата, но въпреки това, успях. Само дето москвичът после ми изглеждаше малко издължен... Веднъж ме беше налегнало  патриотичното чувство и реших да отскоча до Шипка. На някакви си стотина километра. Когато, след около час почти докосвах върха, от колата започна да излиза пара. Спрях и отворих капачката на радиатора. Тя излетя, въобще не видях в каква посока, тъй като изпитах непоносима болка - нещо като че ли отряза ръката ми. Добре, че в аптечката намерих някакъв крем, който ми донесе малко облекчение - бързо появилите се мехури се прибраха и общо взето, болката от изгарянето понамаля.Това беше първият случай, когато усетих, че не всичко с моя московец е, както са мислили конструкторите му. Не може всичко да е на шест, и на слънцето има петна – опитах се да изглеждам бодър и преодолявайки болката изядох с удоволствие купичка овче кисело мляко – там го правеха най-хубавото в цяла Южна България - преди да изкача пеш осемстотин и петдесетте стъпала до паметника... Много емоции, на мен и семейството, донесе един случай, когато се връщахме от Калофер. След като тъщата ни нагости и се порадва на децата, си тръгнахме. Тогава бях млад и доста самонадеян - не допусках други коли да ме изпреварват. И сега, след като преминахме Стражата и слезнахме на равното, натиснах здраво газта. Пътят наскоро беше асфалтиран, нямаше почти никакви коли по него, за западни да не говорим. Случи се обаче, невъзможното. Един с жигули ме изпревари! Даже ми показа среден пръст, когато се изравни с мен. Разбира се, напсувах го и натиснах газта, но без никакъв резултат - московецът не искаше да бяга по-бързо. След малко друг се изгаври, като ми посочи също пръста си. Бях побеснял и разочарован, но колата отказа да ми съдейства... След малко едното дете каза: „Татко, мирише на нещо“.  Веднага разбрах, че обстановката рязко се е променила. Отбих в страни и спрях. Колата се обви в дим. Бързо дадох прочутата си команда: „Семейство, напускай колата, горим“, която толкова години вече не слиза от репертоара на калояновските зевзеци. Не се наложи да търся пожарогасител – миришеше на феродо от спирачките. Бях я оставил на ръчна, на наклон, защото акумулаторът беше се предал и съм забравил... Хората са сочили с пръст, че имам проблем, а аз ги псувах...Ръчната се оказа сериозна работа. Ходил съм при много приятели монтьори, но всички са я закрепвали, като на умрял панталоните...Един шегаджия ми даде следния съвет - дръпни я само на годишния преглед в КАТ, но преди това се прекръсти... Иначе съм благодарен на возилото, защото научих много повече от приятелите ми  професията - мощната машина, с ламарини, дебели като обшивката на танк Т-134, често  се разваляше. Веднъж се пробвах – успешно – да извърша ремонт на друг москвич 408.  Бяхме на къмпинг на хижа „Здравец” в Родопите и не можех да търпя оглушителния му рев, така нежелан от почиващите пловдивчани, скрили се в планината от мръсния въздух и шума. Оправих му ауспуха, преди да го изгуби някъде.  Свърших работата ей така - да не излагаме марката, пък и  защото собственикът му беше обещал да даде адреса на мой приятел от казармата, избягал в Америка... Излъга ме, негодникът, но аз - честно си признавам - не помня, дали му дадох своя адрес, за да ми го изпрати... Всъщност, забравянето е като визитна картичка на рода. Поне от дядо ми насам. Цели легенди се разправят, повечето измислени, за него на тая тема, но аз съм доволен,че има своето място и то в ложата, на местния фолклор. Вечна му памет на човека ! Казват, че внуците наследяват дядовците и май, че има нещо вярно. Веднъж бях отишъл в града с москвича на шах – една, ненапускаща ме и досега страст – и вечерта, ошашавен от многото игри, забравих за колата и се прибрах с влака... Нещо подобно ми се случи отново на следващата година. С приятел отидохме в Пловдив. Понеже спешната му работа беше в центъра, а аз исках да вдишам от въздуха на шах-залата, на отсрещния бряг на Марица, му дадох ключовете, да ме почака в нея. Ако случайно се забавя с някоя и друга минута... В залата се загледах в една красива партия, после  Гошо Таланта ме покани да изиграем „само една“. После още една и така – повече от 3 часа. Когато се върнах, с чувство за вина, от колата и от моя приятел нямаше и следа... Върнах  се с влака... У дома ми се усмихваше москвичът. По същия начин се хилеше и Пешо на другия ден. Не можех да му се сърдя, защото сам си бях виновен. С москвича съм имал и драматични моменти. Веднъж ходихме на сватба в хасковския край.  Бяхме изминали около десетина километра, когато се сетих, че съм тръгнал без книжка. Върнах се обратно и карах така, че в далечното село пристигнах преди основната колона автомобили. Това бе силно емоционо пътуване, бях целият настръхнал, като пилот от формула 1 - изпреварвах всичко, което виждах на хоризонта. Не видях, обаче, прелеза и влака, който преминаваше в този момент. Добре,че жена ми, ужасена, извика навреме... Друг път се връщах от един  курорт в Рила, където бях закарал родителите си. Обикновено, когато слизах от някъде, изключвах двигателя, за да пестя бензин. Макар и евтин, цената му все-пак влияеше на бюджета. Като се вдигнеше скоростта, натисках спирачките... В един такъв момент натиснах педала, който потъна, без резултат. За ръчната спирачка знаете... Опитах се да бъда хладнокръвен. Започнах да карам на зиг заг, за да убия скоростта. Отляво, до главата ми, бяха скалите, а  отдясно, доста в ниското, дерето... Спаси ме случайността. Появи се мост. Щом навлязах в него опрях  колата в  дясния дървен парапет. Това уби скоростта. Скочих в движение и с тялото си попречих на автомобила отново да набере  инерция... Последната история, която ме накара сериозно да се замисля върху битността ми на любител шофьор, беше, когато с един приятел Васко, ни поканиха да си половим риба  в местния язовир, на около 6-7 километра от Калояново. Съобщи ни го  бай Тани – доста по-голям от нас, майтапчия човек. Той  дълги години ръководеше танцовия състав при читалището,който беше сред най-добрите самодейни колективи не само в областта, но и в страната. Населението ни още се гордее с тези танцьори, независимо, че те отдавна имат внуци, които,обаче, не обичат хорото и ръченицата, а други неща. Арендаторите на язовира ни бяха предложили да отидем, за да убият скуката... Знаеха, че сме по майтапа... Отзовахме се със ентусиазъм. За пръв път ни канеха пазачи на язовир. А може-би са сметнали, че не представляваме никаква заплаха за рибата им – си казахме не така възторжено. Ако това са мислили,  били са  прави - повече от час клечихме, но  риба, която да се възползва от предоставената и храна на въдиците, нямаше. Затова пък, домакините се бяха погрижили да я има на скарата. Бяха се подготвили с хубаво вино, дори с безалкохолно за мен... Изкарахме си много добре за тия няколко часа... Когато се канехме да тръгваме, заваля много силен дъжд. За кратко време пътят стана невъзможен за преминаване дори от американски морски пехотинци... Но аз не се притеснявах – знаех си машината, много пъти съм се оправял в подобни ситуации. Този път, обаче, ударих на камък. Такъв е изразът, но всъщност ударих на кал. На много кал. Любимият ми осмак, въпреки старанието си, не тръгваше. Бях го оставил на тясната дига и при всеки опит да излезем от дълбокия коловоз, като форсирам газта, рискувахме да паднем от нея – или в язовира, или от другата страна...След двучасова борба, при нестихващ дъжд, който опасно повишаваше нивото на язовира, взехме трудното решение да тръгнем пеша.  Преходът през образувалото се тресавище и лепкавата тиня, беше ужасен. Когато, отчаяни от неравната борба, спирахме да си поемем дъх, бай Тани сърдито ни казваше да престанем с лигавщините и да се вземем в ръце „Аз, ако знаете какви препятствия съм преодолявал през войната“... При което ние се засрамвахме и продължавахме да пълзим в калта. Няма да забравя уплахата в очите на децата и жена ми, когато все-пак се прибрах в къщи... Помня, че чакахме няколко дни след това драматично събитие, слънцето  да поизсуши земята  и  да се покаже пътят, преди да отидем с трактор на механизираната комплексна бригада, за да изтеглим „амфибията“... От тогава спрях да ходя на риба с москвича.  Въобще – станах дисциплиниран шофьор. И не, защото катаджиите станаха много на брой и все са намусени. Тя, строгостта им, изчезва, когато забележат някаква банкнота между документите. Тогава стават склонни и на компромиси... Станах много внимателен водач на МПС, защото наистина осъзнах, че това толкова полезно изобретение на човека, може да бъде и много, ама  много опасно. Особено, ако случи на собственик, какъвто някога бях аз...

                                                                                              

            Георги СЛАВКОВ


Георги Славков

Георги Славков