nabore.bg

Литературен мегдан

Инцидент

Разказ

 

Беше към 9 и 30 часа и продавачките току що бяха влезли в магазинчето. Денят обещаваше да е топъл и светъл, рафтовете пъстрееха с безбройните си джунджурии – от красивите кристални купи и цели сервизи до малки закачливи фибички за коса и детски гривнички, стелаж с пъстри лъскави фолия и кутии за опаковки, море от картички и торбички в десетки размери. Едно магазинче за подаръци, което радваше махалата, събираше зяпачи пред витрината си, особено когато за една нощ тя се превръщаше ту в Коледна, ту във Великденска, ту в пъстро-пролетна или горещо-лятна. В часовете докъм единайсет в магазинчето влизаха малко купувачи и продавачките използваха времето да избършат праха от скъпите красиви предмети, да си кажат по нещо, да подредят стоката.

Чернокосата продавачка с периферното си зрение забеляза неясно движение в салончето зад гърба си, обърна се и се вкамени. В средата на празното пространство пред щандовете, стоеше млада жена с голяма плетена кошница в свитата си лява ръка, с дълги до раменете светли разбъркани коси, красиво бяло лице с много големи, втренчени очи и полуотворени устни, които нещо тихичко нашепваха, но нито се чуваше добре, нито се разбираше нещо. Най-шокиращото беше, че жената беше гола, по-точно гола до кръста.

Дългата шия преливаше в две красиви рамене, гърдите ù бяха малки, стегнати като на звездите по лъскавите списания, по кръста и корема ù нямаше грам тлъстина, талията ù беше тънка и гъвкава. Някъде малко под пъпа се закопчаваха тесни къси дънкови панталонки, чиито крачолки свършваха в слабините, очертаваха много ясно тялото и се виждаше, че под тях Жената беше без бельо. Голите ù бедра бяха дълги, мускулести, с красиви колена, боса, с малки тесни стъпала, но като пристъпваше от крак на крак или като се люлееше от пета на пръсти, което правеше откакто бе влязла в магазина, се виждаше, че петите ù бяха напукани и потъмнели, очевидно от ходенето боса.

Продавачките я гледаха втрещени в някаква смесица от страх, изненада и удивление. Жената направи грациозно движение със свободната си ръка към тезгяха, на който продавачките бяха оставили чантите си и двете чаши, от които излизаше парата на горещо кафе, но преди да се доближи до тях, продавачките със светкавично движение прибраха чантите си и придърпаха чашите.

– Искате ли нещо? – попита чернокосата продавачка.

Без да обръща главата си, жената извърна синия си втренчен поглед по посока на гласа и прошепна „Кафе!”

Прозвуча като откритие. Кестенявата продавачка бързо измъкна отнякъде малка пластмасова чаша, отсипа малко от собственото си кафе и я подаде на Жената:

– Ето… – Но тази не пое чашката, – Кафе-е-е-е – повтори тя с едно дълго „е“, като въздишка и като че ли нещо я тласна, перна ръката с чашката, кафето се разплиска, чашката хвръкна и се затъркаля на плочките. Жената затъпка с босите си крака пластмасовата чашка като в лудешки танц, продавачките се объркаха, изплашиха се, заговориха една през друга, като се мъчеха да достигнат до съзнанието на непознатата. Чернокосата не издържа,хвана я за ръката, лудешкото тъпчене престана, но Жената се развика с писклив, стържещ глас „Пусни ме-е! Не ме докосва-ай! О-о-о! Пусни ме-е-е!“ И така започна да се вие и да се брани от въображаемия нападател, че хора, които преминаваха по тротоара започнаха да надничат в магазина.

– Тя е луда! Моля ви, помогнете ни, – извика Кестенявата – повикайте полиция или „Бърза помощ“, моля ви. – Но двамината, които стояха до вратата и гледаха, побързаха да преминат на другия тротоар. А Жената вътре се разяри от опитите на двете продавачки да я укротят, започна да върти кошницата, от стелажа се изсипаха лъскави торбички за луксозни подаръци, тя крещеше, въртеше се, размахваше кошницата като щит и не допускаше до себе си човек.

Чернокосата най-после се добра до нея откъм гърба ù, хвана я през размаханите като ветрило ръце. Жената се мяташе като риба, изхлузваше се от немного силната женска прегръдка и за да не я изпусне, продавачката я събори на пода и се видяха седнали една в друга, здраво прегърнати. Кестенявата се опитваше да получи помощ от тълпата, която от метър-два внимателно гледаше какво става вътре и даваше съвети. Никой не се опита да помогне.

От магазина за видеокасети и от заложната къща отсреща двете момчета се хилеха и подхвърляха мръсни закачки, като непрекъснато коментираха гърдите на нещастницата. Кестенявата се опита да се добере до телефона, но когато пресичаше пространството около двете задъхани и боричкащи се жени, лудата я хвана за глезена и силно я дръпна. Кестенявата се строполи на пода и падайки събори стелажа с кутиите за опаковка и една етажерка с дребни метални сувенири, закачена на стената. Безпорядъкът като че ли удвои силите на Жената, тя се запремята яростно като се опитваше да стане, но непрекъснато се пързаляше върху торбичките, пръснати на теракота, мучеше, сумтеше, крещеше, но всички тия звуци се смесиха с откровения плач и молби на продавачките, така че нищо не можеше да се разбере.

Тълпата пред отворената врата на магазинчето се увеличаваше, но дистанцията между него и зяпачите не намаля. Цъкаха, съчувстваха и не предприемаха нищо. Една възрастна жена погледа, погледа, пък се прекръсти набързо и заситни по улицата. Спря се двойка млади хора, които вероятно имаха намерение да пазаруват, но като надникнаха и видяха погрома се обърнаха към зяпачите:

– Какво става?

– Абе нищо,… бият се… – отвърна един дебеланко.

– Какво се бият бе, не виждаш ли, че лудата щеше да ги обере?!

– Е, чак пък да ги обере… – махна с ръка шишкото – може пък нещо зъб да им има…

– Какъв зъб бе, не виждаш ли, че е гола!

– Че мож’ ли ги разбра, сега туй е модерно!

– Я се разкарай бе, кретен!

– Гле’й си работата!

Тълпата се развличаше.

И трите жени в магазинчето бяха на пода. Кестенявата се опитваше да посъбере нещо от изпопадалите стелажи, като държеше ожулената си ръка с някаква кърпа на устата – при падането си беше пукнала едната вежда и устната си. По блузата ù имаше кръв. Чернокосата стискаше в прегръдката си Жената, която видимо не отслабваше, но движенията ù вече не бяха така резки. Кестенявата, както си беше на колене, изведнъж се обърна към тълпата

и се развика:

– Махайте се, какво сте се струпали тука! Вървете си! Като не помагате, махайте се! Нямате работа тука!

Хората започнаха да се споглеждат, някои си тръгнаха, други просто отстъпиха с крачка-две. Нещата се променяха – Жената беше попритихнала. Чернокосата отслаби прегръдката си и направи опит да седне на пода по-удобно. Жената не се възползва от отслабената хватка, не посягаше да удря, не се мяташе, кошницата беше встрани, и цялата тя приличаше по-скоро на укротено дете, отколкото на опасна луда. Чернокосата я обърна към себе си, като я държеше здраво с едната си ръка, с другата изтри лицето ù, отметна косите ù, дори се опита да ги приглади и тихичко започна да ù говори:

– Така, ето че свърши вече, ние нищо няма да ти направим, ти си добре, нали?

Жената се разплака, сгуши глава на рамото на Чернокосата и монотонно заповтаря: „Остави ме, не ме докосвай, не ме докосвай, остави ме, не ме пипай, моля те, не ме пипай…“ Думите започнаха да излизат в някакъв ритъм, жената започна да поклаща тялото си в същия ритъм, като в люлка. Чернокосата я прегърна, започна да я гали по косата и очите ù се напълниха със сълзи.

Междувременно Кестенявата изпълзя зад щанда и повика по телефона „Бърза помощ“. Жената не разбра.

Момчето от заложната къща се беше приближило и ухилено каза „Ми тя била готино парче, бе. Да я гушна ли и аз?“

Чернокосата го изгледа свирепо и младокът се върна пред магазина си.

В магазинчето влязоха жена в бяла престилка и двама мъже. Кестенявата продавачка ги чакаше седнала на столче зад щанда, но другите две бяха още на пода и се поклащаха в ритъма на неясните думи на Жената. Тя беше прибавила в текста и нещо ново, някаква неясна молитва, и когато се заслушваше, Чернокосата чуваше само „Не ме давай, Боже, не ме давай, Боже, не ме докосвай, не ме давай, майчице…“

Чернокосата тихо разказа какво се беше случило, направиха и някаква инжекция, Жената съвсем се укроти. Позволи да я изправят на крака, пребъркаха я, но не намериха никакви документи или знак за това, коя е и къде живее, наметнаха я с бяла престилка и без разправии я вкараха в колата.

Тълпата много внимателно следеше с поглед какво става, коментираше непрекъснато и всеки от старите зрители запознаваше новите със ситуацията, като винаги притуряше нещо от себе си – я факти, я коментар.

Линейката тръгна, тълпата загуби интерес и започна да се пръска. От съседното фотоателие в рамките на вратата застана фотографът, внушителна, достолепна фигура и ги похвали:

 – Браво бе, комши, справихте се екстра!

Чернокосата му изсъска нещо, избута го и тресна вратата под носа му. Той почервеня, врътна се и потъна в ателието.

Двете жени започнаха да оправят безпорядъка. Не си говореха, смачкани от нещо неясно, тревожно и страшно, което остана във въздуха на магазина. Чернокосата придърпа столчето, запали цигара с трепереща ръка и тихо заплака. Като гледаше сълзите, които се търкалят по слабите бузи, покрити със ситни бръчици, Кестенявата ù подаде хартиена кърпичка и без да се оглежда, закачи на вратата табелата „Ще бъде отворено в 15 часа“.

Отсреща момчето от заложната къща се беше настанило в стола си на припек, опънатите му крака запречваха повече от половината тротоар, лениво се почесваше по нашарения с надписи и лекета потник и без особен ентусиазъм разказваше на таксиджията, който надничаше от отворената си кола:

– Леле, братче, ама какъв женски бой изпусна…

 

Дима НИКОЛЧЕВА-Дудулова

От сборника с разкази „Всеки носи своя кръст“


Дима Николчева-Дудулова

Дима Николчева-Дудулова