nabore.bg

Литературен мегдан

Игнатий

Разказ

 

Едва се качи в автобуса. Тича, тича след пухтящото му туловище, докато шофьорът случайно не я зърна в огледалото .Но, нали си беше веселяк, махна с ръка и не я смъмри за закъснението. А ги чакаше дълъг път през Балкана.

- Ела, седни, тъкмо се чудех с кого ще си бъбря! - усмихна се Радко. Беше научил пътя наизуст през тия десет години зад волана.

- Мога и със затворени очи да карам! - гръмогласно се засмя, но после придоби сериозно изражение и важно, важно превключи скоростта.

Тея седна на служебното кресло,което се предоставяше само на „наши хора", после измъкна от дамската си чанта огледалце и гребен и кокетно среса разчорлената си от бързането коса. Е, няма шега, няма измама - пътуваше към неизвестността с нескрито любопитство и... мъничко страх.

Есента грееше с невероятните си багри и крайпътните дървета кимаха ту с червени, ту с жълти, ту с ръждивокафяви глави. А не след дълго слънцето потъна изведнъж зад хоризонта и настана истинска планинска нощ. Пътят се виеше все по- нагоре и по-нагоре, осветяван единствено от студените светлини на пълзящите коли. Монотонното пътуване полека- лека оклюма пътниците и Тея също се предаде на съня. Колко ли часа бяха минали в дрямка?

- Хайде, за пет пари - толкова беше возенето - разведри атмосферата шофьорът - Пристигнахме!

Момичето вдиша дълбоко нощния въздух и потръпна от хладния му дъх. После взе голямата кожена чанта, в която беше нахвърляла най-необходимото и се отправи към новия си дом. Предстоеше и да започне, съвършено различно от досегашното, битие. Студентските години вече оставаха зад гърба и дните, които идваха, бяха обвити в очарователна тайнственост.

Младата художничка бързо свикна с идиличната провинциална атмосфера. Сама бе предпочела назначението в художественото училище тук. Мечтаеше да работи и рисува далече от хорската суета и какафонията на бясното софийско живеене.

Учениците и се оказаха страхотно талантливи и тя с голям ентусиазъм се зае да ги посвещава в тайните на изкуството, което бе станало нейна съдба. Така, ден след ден, учителка и ученици все повече се опознаваха и, поради малката разлика във възрастта, се сприятелиха бързо.

Една слънчева съботна утрин, с много смях и песни, тръгнаха към близкия манастир.Тея искаше да ги запознае с реставраторите, които вече привършваха няколкомесечната си задача да обновят потъмнелите от времето стенописи.

Посрещна ги един млад, черноок монах. Беше захванал буйните си коси на опашка, а черното расо подчертаваше високата му, стройна фигура.

- Добре дошли, заповядайте да разгледате прекрасната работа на художниците ! - покани ги той с нескрито задоволство и ги насочи към черквата, чиито двери бяха широко отворени за гостите.

Едва пристъпила прага, Тея почувства разбиращите погледи на изографисаните свети образи. Някаква топлота и съпричастие излъчваха благите им очи. Пред всеки от тях се задържаше все по- дълго, а те като че ли искаха да и разказват за далечни времена, за други нрави, за забравения си свят ...

Но не само стенописите и иконите я приковаваха в хладината на стария храм. С крайчеца на очите си тя не можеше да откъсне поглед от хубавия монах. Забеляза, че и неговият поглед скришом я изучава. Художничката се направи,че нищо не е видяла и бързичко избяга на двора. Там я очакваше веселият рояк ученици и, увлечени в коментари за видяното в черковния дом, продължиха да разглеждат и останалите манастирски сгради.

Есенната вечер тихо пристъпи по златния килим, изтъкан от окапалите листа. Компанията се сбогува с реставраторите, а брат Игнатий/ така се казваше младият мъж/ ги изпрати до портите на обителта и ги покани пак да заповядат.

Това, което следващите месеци сервираха на Тея, беше хем красиво, хем необичайно, хем - нередно. Завладя я такова неудържимо желание да ходи до манастира, да присъства на службите, само и само да види Игнатий, че самата тя се уплаши от себе си. Но изгарящото я чувство беше по-силно от логиката на здравия разум и тя продължи - в студ, виелици, дъжд, да бъде на съботните и неделни служби в храма.

А монахът също забеляза упоритата посетителка, но не прекрачваше нормите на благоприличие, които му налагаше расото. Поне не даваше вид. Изпълняваше усърдно служебните си задачи, само, когато тя понечваше да излезе,я съпровождаше с продължителен и изучаващ поглед, а след това безшумно се скриваше в олтара...

После изчезна. Никой не разбра къде потъна Игнатий. Обикновено в малкия град мълвата не оставя нито едно събитие без отговор. Този път мистерията се оказа наистина необяснима.

Животът се промени и за Тея. Изстрадала необикновеното си любовно/ да, беше сигурна, че това е именно любовно/ чувство, примирено се съгласи да се омъжи за младия хирург,който доста упорито я преследваше цяла година. Вдигнаха голяма и красива сватба, след това им се родиха близнаци... Заживяха като едно средностатистическо семейство. Работа, грижи по децата, дълги летни почивки.

Тази пролет, заедно с художници от чужбина, трябваше да организира пленер. Уреди да заведе и учениците в далечния морски град. Тъкмо пристигнаха и едно от децата се преви от коремни болки. Веднага извикаха „Бърза помощ". Докато трепереше в очакване на линейката, се молеше горещо ученикът и да се оправи бързо,та да не пропусне красивата емоция - рисуването на открито, за което толкова си мечтаеха цялата учебна година.

Екипът пристигна бързо. Тея се качи заедно с болното момче в линейката. В болницата ги посрещна лекар в бели одежди. Погледна я с черните си, топли очи и младата жена замръзна. Позна го.Той също я позна. Беше... Игнатий. На гърдите му проблясваше златно кръстче. А на безименния пръст на дясната ръка светеше нова брачна халка.

 

Д-р Христинка БОЕВА-НЕЧЕВА

 


Д-р Христинка Боева-Нечева

Д-р Христинка Боева-Нечева