nabore.bg

Архивите са живи

Снегът на спомена вали: И едно време софийските красавици си падаха по футболисти

По телевизиите показват реклама на кафе, което играе ролята на катализатор на сближаването на отчуждени съседи. Имам „кафеени” спомени от средата на миналия век: баба ми сама си  печеше „кафе” в т.нар. долап: метален цилиндър с една ръчка, която се върти за да се пекат равномерно леблебиените зърна. Смилаше ги в пиринчената „воденичка”, слагаше кафеника на мангала в двора и се провикваше: „Тинке, Койке, хайде на кафе”. Съседките леля Тинка и баба Койка открехваха портичката на „комшулука” и сядаха на трикраките столчета под ореховата сянка насред двора. През такива комшулуци  се осъществяваше връзката между съседите: без да се налага да се излиза на улицата, можеше да се стигне от баба Евтимица от улица „Добрила” до бай Игнат краваря на „Райко Жинзифов” – двете най-близки преки на бул. ”Георги Софийски”, срещу днешната Военномедицинска академия. Баба ми Мария, баба Койка, леля Тинка, бай Игнат не разчитаха на кафето за да преодоляват някакво отчуждение, или както му викат свраките на Радичков „ алиенация”.

 

Нашата махала беше славистка

 

и ние, маляците, гледахме със страхопочитание и светнали очи синовете на баба Койка и на баба Евтимица. Цяла София ги знаеше – Гьоцмана, сина на баба Койка и Майцата – сина на баба Евтимица, футболисти на „Славия”. По-малкия  брат на Майцата - Пепи, също беше футболист на „Славия”, както и Димитър Костов  - и той беше от махалата и се ожени за най-хубавата ми съученичка Нина. Май оттогава върви тази традиция хубавиците да си падат по футболисти. Гьоцмана почина рано, но Майцата, Костов, а също незабравимият централен нападател на „Левски” Димитър Йорданов – Кукуша, редовно ритаха с по-големите момчета от махалата на един терен, който съществува и до днес – между дувара на най-западното крило на „Александровската болница” и телена ограда при спирката на тролеите 2,8 и 9 на „Георги Софийски”. По изключение аз бях левскар, но на мачовете ходехме заедно със славистите, после и с цесекарите. Седяхме един до друг на стадиона, не се мразехме, не се биехме, не чупехме пейките , не правехме шествия на агитките: по онова далечно време агитки се наричаха хоровите и танцовите групи, които агитираха /от тук и „агитки”/ за избори, като пееха и танцуваха пред публиката в кварталното читалище.

Масата си стоеше под ореховата сянка от април до октомври.

 

И кажи речи не минаваше ден без гости –

 

колеги на мама и татко, приятелки на баба. В „постоянното присъствие”  /нали така се казваше ръководният орган на БЗНС/ откъм бабина страна задължително бяха леля Зорка, леля Мицка, Хубавата Данка, баба Стоянка, баба Сотирица. Идва веднъж баба Стоянка  пеша от Булина ливада  /Красна поляна по новому/,  и сълзи и текат от очите: „Ох, все ме е боляло, ама такова чудо никога не е било”.  Тя беше тежичк