nabore.bg

Литературен мегдан

Гьолът

Разказ

 

Много по - голям от локва и много по-малък от естествените водоеми в долищата, които някои тайно зарибяваха, с надеждата, след няколко месеца да ловят шаран, гьолът не пресъхва в съзнанието ми вече близо шест десетилетия. Беше се образувал на Исаците, в края на Мостровата улица, в ниското на пътя, който разсича западната част на селото. Все ставаше така, че преди да се изпари, заваляваше отново и общо взето, си стоеше все същият - седем-осем метра дълъг и три-четири широк. Дълбок трийсетина сантиметра, не повече. Над него бяха надвесели клоните си три бряста, които сякаш нарочно пречеха на слънчевите лъчи през жегите, да  изпият водата. Бяхме свикнали с гледката, тя  допълваше красивия пейзаж на Исаците...

Чичо Петър, или както всички го знаеха  - Мостровото Пети, бе известно пиянде в селото, на който единственият критерий за благоденствие, беше броят на изпитите чаши. Без значение дали са пълни с ракия, вино, коняк, мента, или бира. Гостуваше ни често и не бързаше да си тръгва. Бяха втори братовчеди с баща ми и на приблизително еднаква възраст. Жена му, стрина Дора – състарена без време от тормоз, немотия и дертове, сама се грижеше за четири деца. Не можеха други да се конкурират с тях по бедност... Но тоя факт изобщо не притесняваше Петито – той още от млад си беше избрал своя житейски път и неотклонно вървеше по него. Макар и залитайки. Гьолът беше точно срещу къщата им. Дворът беше малък, в него се разхождаха 5-6 кокошки и петел. Имаше съвсем малко навесче, където те спяха и където стрина Дора си оставяше работния инвентар: две мотики с различна големина, подарени и от ТКЗС. Най-голям от четиримата – двама братя и две сестри, беше Станьо, признат от тези, които редовно вземаха книги от читалищната библиотека, за най-редовен неин посетител. Той, обаче, не се интересуваше от литературата, запълнила почти всичките етажерки – малки книжки и огромни томове, които  настояваха да научим за героизма на партизаните, донесли най – справедливата, според тях самите, народна власт. Обичаше да чете разказите на Джек Лондон, Майн Рид, Жул Верн, Карл Май. Любими му бяха Поразяващата ръка и Винету. Много от книгите, печатани още преди 9 септември 1944 г., бяха забранени и си ги предавахме от ръка на ръка, независимо, че някои не бяха за детско-юношеската ни възраст.   „Мъртвите сибирски полета“, „Скитникът евреин“, и още много други, ги споменавахме шепнешком. След идването на демокрацията, когато започнаха да издават всичко, съм ги чел отново, но не ме впечатлиха особено. Интересът към тях преди беше голям, защото  си казвахме: „Щом е забранена, сигурно ще е хубава“. В Калояново имаше милиционер, независимо, че нямаше кражби. Тоневски се казваше, изпратили го бяха от Пловдив. Дейността му беше предимно политическа. Имаше право да влиза в къщите внезапно. Само кучетата - преди народната власт да ги изтребе до крак  - известяваха за неканения гост. Посещаваше ни, за да види с какво се занимават хората след работата на къра. Помня, че в онези години беше престъпление да имаш маган  – примитивно, но ефективно, устройство, задвижвано  на ръка, което се състоеше главно  от два валяка, които отделяха  памука от семената. В селото ни всяка година се засаждаше тая култура  и ние се радвахме да ходим на бригада, вместо на училище. През повечето време се замервахме с неразпукналите памучни глави. Набучвахме ги на стеблата и ги мятахме далеч. Още не знам, по-полезни ли бяха тия бригади, или по-вредни, за ТКЗС. Някои от кооператорките събираха смелост и си крадяха  по малко от ценната суровина, за да изплетат, я пуловер, я шал на децата за зимата. Тоневски, който  не беше лош човек, ме хвана да чета „Островът на съкровището“. Трябваше да изслушам назидателна лекция за пораженията върху мирогледа на младия човек, които нанася четенето на  вражеска литература. Та, Станьо, въпреки, че беше сред най-любознателните ученици в селото, не се ползваше с добро име сред  училищното ръководство... Вторият син на стрина Дора се казваше Костадин, но всички му викахме Дикалът. Той доста приличаше на брат си по характер - малко чепат, но не се вълнуваше от книгите. Слабост му бяха птиците и конкретно – съдържанието на гнездата им. До тия, до които можеше да се добере, разбира се. Някога в селото имаше много пернати. Врабчета, гургулици,  косове, може да се видят и днес, но тогава имаше и  кардарини, славеи, синигери,кълвачи... А когато на пролет от Африка се връщаха  щъркелите и лястовиците, още повече се повишаваше  настроението на калояновци. Всяко от децата беше „въоръжено“ с жилка /прашка/. Ползваха ги за врабчета и всичко, което лети, без щъркели и лястовици. Последните се ползваха с уважение, дори със страхопочитание. Мисля си, ако зимите вече са все меки, като миналата, що ще бият толкова път горките животинки, та не презимуват тук. Вече има случаи на презимували щъркели. Над полето летяха още гарги, свраки, чучулиги, пъдпъдъци, папуняци... Често вечер на някоя къща кукаше кукувица и суеверните  смятаха, че носи нещастие. Най-много, ние, децата, се плашехме  от прилепите, защото според преданието, това, всъщност, са вампири. Страхувахме се и от бухалите, совите, кукумявките...  Не мога да изредя всички видове, но наистина броят им беше неизмеримо повече, отколкото е сега.  Някои, за съжаление, съвсем изчезнаха. Изобилието от пилета във въздуха, естествено, довеждаше и  грабливите - орел, ястреб, сокол, но, въпреки това, броят на хвъркатите не намаляваше...Един пролетен ден, Дикалът се качил на брястовете над гьола, да провери гнездата. Врабчите били празни – вероятно някое момче, също любител на птиците, е имало куража да го изпревари. Или пък яйцата още не са били снесени. Намерил, обаче, две гургуличи. Зарадвал се, сложил ги внимателно в джоба, наместил се удобно на клона, размечтал се за нещо си и не разбрал, кога е заспал... Разбрал го веднага, щом политнал надолу. Помогнала му водата - отървал се само със счупените гургуличи яйца. Дикалът се зарекъл  повече никога да  не се качва на брястовете. Над Гьола започнаха да цвърчат врабченца и гургуличета...

През зимата той замръзваше. Чакахме с нетърпение този момент, когато се превръщаше в пързалка. Правихме си кънки. На обикновен налъм, от долу по средата, слагахме тел, а който намери – арматурно желязо. Пързаляхме се с часове, докато ледът се счупи и някой хубаво се намокри. Чак тогава се прибирахме в къщи, за да разберем, че и ние сме премръзнали...

Днес не съм наясно как се е стекъл животът на Станьо и Дикалът, които се ожениха някъде в Северна България. Знам, че къщичката е необитаема. Най-малката дъщеря на стрина Дора - Ирина, се омъжи някъде в пловдивско. Другата, Лалка, която беше отличничка, завърши висше образование и работеше, като учителка в съседно село, в което  се и задоми. Питал съм за нея – случила е на добро и работно семейство. Нещо, което  по право й се полагаше...

Отдавна чичо Петър и стрина Дора – Бог да ги прости - ги няма. Както и Гьола – засипаха го с пясък и чакъл, както и целия път, по който  хората изкарваха животните си за паша. Не знам защо ги свързвам двата спомена – за Гьола и за семейството на Мостровото Пети. Но такива са те, някогашните преживявания – връзката на едно събитие с друго е необяснима и не се къса с времето.                                                          

                

Георги СЛАВКОВ


Георги Славков

Георги Славков