nabore.bg

Тежката дума

Коментар: Газим границите на закона и морала

Душите ни боледуват, неопазили личното си пространство

 

Докъде е личното ни пространство? Докъде е общото, което събира в едно всичките български  наши лични пространства? И къде се пресичат?

Колко лесно нахлуваме в личните пространства на другия, когато обсъждаме стила на живот, избора на партньор, всичко, всичко...Никакъв ключ не може да попречи на тия всекидневни атаки, напротив: по всемогъщия телефон на клюкарството се носят всякакви небивалици. И тъй като е всеизвестно, че обикновеният човек

 

не може да си изгради защитна броня

 

от силно биополе, което да оттласне злонамереното нападение, започват страданията.

Никога не се пресмята какво губи улученият с изстрела на думите – нито самият той, нито многото като него – които, събрани заедно, разкъсват общото поле на едно спокойно общество. Душата е болна. Боледува от обидите, от безсилие да им се противопостави.

И както твърде лесно се нахлува през границите на личното пространство, така и твърде лесно границите се издигат в култ – като едно прекрасно средство за оправдание. Това всеки от нас неведнъж е изпитал на собствения си гръб в мрачното шествие от институция до институция. Елементарен пример: в центъра на София солидна банка е направила през куп за грош двора-паркинг и след всеки дъжд и сняг там се събира вода. Тя, естествено, изтича по наклона към тротоара. На тази зимна пързалка не един човек си е счупил някаква част от тялото.

 

Наклонът е с груби, неравни павета.

 

И така – дворът е на банката, тротоарът е на общината. Последствията остават за гражданина, който се диви през тези строги граници, които размиват отговорностите. А всеизвестният „Кристал”? Спомнете си колко време под колоните обитаваха бездомници, търкаляха се мръсотии, парцали и кучета. Знаеше се, че някой е купил обезлюдения ресторант, Но не се даваха обяснения – кой? Една бездомница уби друга, в същия този имот на не знам кой си. А имотът все така пустееше. И все така пропадаха подписките на граждани срещу това убежище на наркомани и кучета. В един момент това място се превърна в палат.

 

Оказа се, че е на Цветан Василев.

 

В  границите на собствеността се появи свежа трева, ухаеше на чисто, охраната бе денонощна. И щом започна злополучната одисея на известния бизнесмен, сякаш ураган помете и охрана, и трева, дойдоха пак наркоманите, кучетата, летящите мръсни найлони, парцалите...Държавата не се меси в собствеността...Тя действа извън тези граници...А у нас вече има не една оградена със свои граници държавица в българската държава. Държавиците на палатите със спуснати щори.

Законът поставя граници. И моралът – също. Но в нашата мила България,

 

в този гигантски слалом към дъното

 

май всеки гледа да спечели някакво първо място, което до го постави на върха. Лично него. Защо превръщаме живота на всички в лична битка за себе си? И дали на социолозите ще им хрумне да изчислят какво губи една страна от обезкуражените си, лишени от духа на съпротивата граждани...На тези, които искат да вярват в закон и морал.

 

Юлия ПИСКУЛИЙСКА

 


Юлия Пискулийска

Юлия Пискулийска