nabore.bg

Литературен мегдан

Фрау Дария

Разказ за войната

 

                                  Посвещава се на всички, 

                                 които не се върнаха от войната.

 

Не беше толкова стара. Но гърбът все по-често я наболяваше, главата – също.  А  днеска  пък никак  не й се щеше да става.

Свечеряваше се.  Време, време  е  да върви ...

Дария се изправи и тръгна. Отиваше в покрайнините на селото  всеки ден. Съседките й  тъжно гледаха след нея. А  тя ходеше там  всеки божи ден ...

 

ЗАГОРСК. Московска област. 1941 година.

Арсентий беше прехвърлил четирийсетте. За онова време  беше почти старец. А и от завода, където работеше, му бяха дали удостоверение, че не подлежи на военна служба. И нямаше защо да се притеснява Дария. Но сърцето й беше като някоя врачка: усещаше, че нещо не е наред - и потъваше в отчаяние.

Мястото беше молитвено, наблизо имаше манастир. Ама как ще отидеш на църква? Ще ти се присмиват, че и по-лошо, ще те докладва  някой  к ъ д е т о трябва. По-добре да не мисли за това, и тая мъка й стига.

Работниците бяха освободени от военна служба - но днес имаше митинг в завода. Слушаxа съобщението на Информационното бюро. Беше страшно. Страх  за онези, които вече бяха под немски ботуш. Страх за онези, които воюваха. Но още по-силно туптяха сърцата, когато всеки си мислеше за своите деца, за своята съпруга и майка. 

Висок, красив  и мъжествен работник излезе на трибуната.  Гласът му звучеше като огнен призив. Един гальовен бриз, незнайно откъде дошъл в този подмосковски градец в средата на юли, галеше и вееше косата на мъжагата. Словото му се лееше и  страстно клеймеше  фашистите,  нападнали  вероломно Родината. Той умееше да убеждава, да води хората напред! Мъчително беше да слушаш как германците  са завзели Псков на  9 юли  и продължават офанзивата си в посока Ленинград и Талин.

"Родината е в опасност" – тези ужасни думи биеха като тревожна камбана - и Арсентий внезапно осъзна, че не може да остане в тила. От трибуната продължи да се носи увереният глас на едрия работник, но Арсентий не чуваше нищо, той си пробиваше път към масата близо до подиума, където седяха някакви военни и приемаха заявленията на доброволците.

А Дария ... Дария още нищо не знаеше...

         

РЯЗАНСКА ОБЛАСТ. Септември 1941 година.

Защо не послуша мъжа си! Нали й казваше Арсений на тръгване да не напуска Загорск, че сега отговорността към семейството е нейна - трябва да вярва в близката победа и да чака завръщането му.

Не, тя не се противеше, не се и опитваше да му противоречи! Висок, умен, той можеше и знаеше всичко, грижеше се за съпругата и децата си. И тук, в Загорск, много преди войната си намери интересна работа, устрои се, доведе семейството...

Колко добре им беше заедно! Беше й сковал парапет за простиране и като тръгнеше тя да окачва бельото, Арсентий  гребваше шепа вода и пръскаше в зачервеното й лице. А след това се оглеждаше настрани и я целуваше нежно, сякаш току-що  се е влюбил в девойката Дашенка.

Или внасяше в къщата наръч дърва за огрев и отсичаше, че  винаги - до старост - ще бъде край нея да й помага, няма да е като другите.

Днес Дария си спомни едно пътуване до Москва. Арсентий й  показваше града, говореше развълнувано за всичко, като че ли не беше от Рязан, а цял живот е живял в столицата. Ходиха в зоологическата градина, ядоха сладолед на клечка, купиха си пирожки с черен  дроб в близост до метрото. В живота си не беше яла по-вкусно нещо!

А колко весело беше, когато канеше приятелите си у дома!

Обърне се към Дария, усмихне се и запее - имаше хубав глас, а очите му бяха пълни с радост. И Дария не може да се нарадва на щастието  си.

И изведнъж – край на всичко.

"От Съветското информбюро ..."

Жените стоят и слушат, чакат новини, а Дария нищо не чака. На другите жени мъжете им писаха кой къде служи. А тя не получи нито едно писмо. Чакаше през юли. Чакаше през август. Ходеше в комендантството, но всичко беше напразно. Ще чакате! Само това й казваха.

В същото време в Загорск постоянно я преследваше нейна съселянка и я уговаряше да се завърне в Рязанско, у дома. Дария не искаше да наруши волята на мъжа си, но тук беше несигурно, беше й тревожно на сърцето. А и градът беше чужд, само близостта на манастира я утешаваше. Майка й беше я научила да се уповава на Господа.

И така, тя тайно се молеше.

Слухове за възможността Москва да бъде превзета витаеха във въздуха.

Някой случайно беше изтървал дума, че ужким доброволците  са били пратени край Вязма, а там се водят  тежки боеве.

Никой нищо не говореше,  дори и децата се бяха смълчали.

Беше я страх за тях. И се реши да замине.

По-добре  да беше останала. В Загорск все се живееше някак - едвам, но се живееше. А тук се чувстваше хем ненужна, хем  нямаше как  да се върне обратно...

 

ГЕРМАНИЯ.  Концентрационен лагер Щалаг 326 (Пътят към ада),  август 1941 година.

Арсентий дори нямаше време да повоюва. Неопитни и необучени, ги хвърлиха  край Вязма. Врагът настъпваше ...

Германците се стараеха  да убиват пленниците на място. А  тези, които заради физическите си данни могат да са полезни за Райха, ги пращаха  с вагони за добитък в Германия. Мнозина умираха по пътя.

Арсентий остана жив. Изтощен, висок, той още тогава беше като скелет. А го чакаха три години в ада.

 

 ИСТОРИЧЕСКА СПРАВКА

Щалаг 326 (VI К) е създаден през май 1941 година. Тогава, преди още нацистите да нападнат Съветския съюз, в покрайнините на Щукенброк, на мястото на бившия учебен полигон  Зене е ограден с  бодлива тел участък с площ от 400 на 1200 метра, в който  са построени бараки за  охранителите  и изкопани кладенци за вода.

На 7 юли 1941 г. тук били докарани първите 7000 съветски военнопленници. Извозили ги с вагони за добитък до най-близката жп гара и от там пеша ги натирили до лагера.

Из мемоарите на бивш затворник:

"Трудностите и страданията на съветските военнопленници започнаха още преди пристигането им в лагера. След много дни и дори седмици, прекарани на мястото, където бяха заловени – под открито небе, с дневна дажба, която се състоеше от една суха елда и малко вода, затворниците в групи от по 60-70 души бяха натоварени на малки товарни вагони. В тях не можеше нито да седнеш, нито да легнеш. Пътят на запад продължаваше  пет до седем  дни. За целия път им бяха дадени 150-300 грама хляб,  вода не се даваше всеки ден. На многобройните  ранени  и болни по пътя не се оказваше никаква медицинска помощ. След пристигане на местоназначението от всеки вагон се разтоварваха  до 10 трупа".

Военопленниците, които първи са били докарани в Цене, трябвало да изградят лагера от основи. Изтощени и гладни, мокри от  дъжда и премръзнали до кости, те били ден и нощ под открито небе. Дневната им дажба била 700-800 калории - една трета от това, с което човек трябва да живее. Недохранването, студът и лошата хигиена са основните причини за разпространението на епидемия от тиф и дизентерия, от които в първите седмици от плена измират около хиляда души.

Щалаг 326 започва да предоставя работна сила за металургичните заводи и въглищните мини на Рур и околните предприятия. Условията на труд били непосилни,  експлоатацията - брутална. Малко по-добре били само онези, които работели в селското стопанство.

Болните или изтощените, загубилите работоспособност били връщани "да се пооправят" в лагера. На практика, подобно връщане е равносилно на смъртна присъда, въпреки че в лагера не се  провеждали  масови разстрели.

През 1942 г. лагерът бил "подсилен" от отряд есесовци с кучета. Те не били  просто фактор за сплашване, тяхна задача било също да издирват извършили бягство лагерници. След залавянето бегълците се застрелвали на място или се изпращали за унищожение в Бухенвалд.

Четиридесет и двама съветски офицери са били разстреляни в Цене  "за отклонение от работа".

От 1941 до 1945 година през лагера преминават 300 000 затворници, 65 000 от тях не оцеляват в този плен.

Погребват мъртвите  в 36 масови гроба,  всеки с дължина 112 метра. Под натрупанте тела на няколко етажа възрастни затворници по-късно са открити останките на около хиляда деца и юноши, които нацистите затварят под претекст борба с партизаните.

Освобождението  стига до лагера  на 2 април 1945 година.

Американският военен журналист Джон Меклин, който е сред освободителите и описва това, което е видял, в своите репортажи казва: "Ако намиращите се тук американци досега по случайност не са мразили германците, отсега нататък със сигурност ще ги ненавиждат ."

 

РЯЗАНСКА ОБЛАСТ. Октомври 1941 година.

Връчиха на Дария ужасната вест в един студен дъждовен ден.  Дочака и тя писмо  от своя  любим... Дария не се строполи на влажната земя и не зави от болка. Пък и не беше смъртна вест. "Изчезнал безследно." Така беше написано. Това прочете - едва  привечер. А като я получи - тръгна безцелно накъдето й видят очите.  Само дето скри  ужасната хартийка под  ватенката  да не я намокри  дъждът. По-близо до сърцето си.

Дария се скита дълго, докато се озовава в покрайнините. Огледа се наоколо и вече спокойно си каза: "Ето тука  ще го чакам! Оттук  ще си дойде! "

 

           ЗАГОРСК. Май  1940 г.

Арсентий наближаваше дома си в приповдигнато настроение.  Като минаваше край пазара, видя една жена да продава шалове с ресни. Знаеше, че точно за такъв шал  мечтае неговата Дария.    Дълго време ги разглежда и не смееше да избере. Имаше и по-големи, и по-малки, с рози и други чудновати цветя. Арсентий беше объркан. Жената, която ги продаваше, забеляза неговите терзания. Тя го погледна  сърдечно с лъчезарна  усмивка и попита какви са очите на жена му. Арсентий  трепна, представи си своята Дашенка и без колебание отговори, че нейните очи са ... красиви!

Тогава всички наоколо се разсмяха и радост напълни  душата му...

И в този момент се сети, че очите на Дария са гълъбовосини. В зависимост от времето. И от настроението. Като се натъжи – стават сиви. Като си облече любимата синя рокля – те стават сини. Само че няма кога да е тъжна. Има си работа достатъчно!

Той успя да намери измежду всички тия шалове едно истинско  чудо. На черен фон - розови рози. И не само рози, но и невиждани  синкаво-зелени листа около тях.  Беше толкова ярък, гиздав, пролетен шал, че по целия път за вкъщи той се усмихваше, представяйки си Дарината радост.

Дария просто не можеше да повярва на очите си! Е, тя, разбира се, беше видяла, че се продават такива шалове. Но бяха скъпи! Пък и не тя е млада, на четиридесет години е! Изчерви се, наметна шала на раменете си, а Арсений не можеше да й се нагледа. Чак  го прободе под лъжичката - колко е хубава Дария!

И така всяка лятна вечер неговата съпруга-хубавица намяташе върху раменете си красивия подарък. Толкова й отиваше...

И през пролетта на 1941 Дария отново извади от килера най-скъпия си накит  -  шала  с ресните. Любимата синя рокля, забрадката, искрящите небесносини очи. Такава идваше тя в сънищата на Арсентий. Такава си я представяше той, когато с последни сили се изправяше и излизаше от бараката.

Толкова искаше да живее, толкова искаше  да се върне при своята Дария!

 

          РЯЗАНСКА ОБЛАСТ. Май 1945 г.

  Побеляла и остаряла, Дария тръгна към покрайнините на селото. От онзи съдбоносен ден през октомври 1941 г., когато тя получи ужасната бумажка, която оповестяваше, че нейният съпруг,  Фонин Арсентий  Яковлевич, роден 1899 година, е "изчезнал безследно", тя, неговата  вярна и законна съпруга Фонина  Дария (Даря) Леонтиевна, родена 1900 година, почти всеки ден излизаше край селото, за да посрещне  своя  любим. Не отиде само през декември 1942-та, когато няколко дни се мяташе в треска, и през февруари 1944-та, като от умора не можа да стане от леглото. А иначе всеки ден беше там. През септември 1943 г. точно тя първа видя още отдалеч Степан, съпруг на онази Татяна, която я убеди да се върне в Рязанския край. Беше Степанушка без един крак и заекваше ужасно, но Дария му занесе торбата до дома и се опита  да го поразпита за Арсентий.

За Арсентий той не знаеше нищо. А в това време Татяна изскочи и закрещя, захълца, занарежда от радост... Нямаше как да го разпитва Дария. Незабавно и другите вдовици и децата се затичаха към него - един докосваше шинела му, друг се опитваше  да надвика  Татяна и да научи нещо за  другите войници ...

Няколко дни по-късно Таня шепнешком разправи на Дария, че почти всички доброволци са или мъртви, или изчезнали безследно. Жив и невредим беше само агитаторът, който говори тогава от трибуната. Той не беше подавал заявление за фронта - възползва се от правото си на неподлежащ от завода и продължаваше да работи в Загорск.

 

ГЕРМАНИЯ. Концентрационен лагер Оснабрюк. 13 май1944 г.

Кога и защо Арсентий беше прехвърлен в този лагер от Щалаг  326, никога не се разбра. Дали и той е работил като другите затворници в мините, или пък някъде другаде, дали са го  били като другите затворници с приклад по главата, дали са насъсквали специално обучени кучета срещу него - не ни е известно. Но знам, че и той, както много наши сънародници, както и други жертви на фашизма, има ужасна съдба.

Той е отишъл доброволец на фронта, оставил е жена си и децата  си на произвола на съдбата. Тръгнал е да защитава родината си. И не е негова вината, че към момента силите не са били равни, че е паднал в плен като хиляди други войници.

Знаел ли е, че към семействата на "безследно изчезналите" няма да се отнасят  като към семейства на герои, а като към  семейства почти на престъпници? Това  също не ни е известно.

Но е абсолютно ясно, че той до последния ден на живота си е мечтал да се върне у дома, да прегърне своята Дария, да види порасналите си деца,  да дочака внуци от тях...

А ако се беше върнал? Нямаше ли да се намери тогава в съветски лагер някъде в Колима?

Но той никога не се върна. Той не разбра, че Дария наруши волята му и напусна Загорск, и продължаваше да си я представя наметната с гиздавия шал с ресните до стените на манастира.  Той не знаеше как растат децата му, как Дарюшка  ходи всеки ден  ден да го посреща край селото. Той  нищичко не узна. Той така си и остана за своята красива Дария "ИЗЧЕЗНАЛ БЕЗСЛЕДНО".

През онзи майски ден на 1944 г. ръката на един писар от  концентрационния  лагер Оснабрюк ще постави последна отметка в картата на военопленника Фонин Арсентий Яковлевич:  „Починал  13.05.1944 г."  И послепис: "За смъртта му да се съобщи на ФРАУ ДАРИЯ ФОНИНА" и адресът не е Загорск, а Рязанска област. Очевидно Арсентий е предчувствал, че Дария ще си отиде в родния край.

Американските войски освобождават затворниците през май 1945 г., но Арсентий, както и  хиляди други руски войници, не е могъл да издържи този плен.

Документите с отметка, че мястото на погребението на войника е Хегерт, град близо до лагера, а дори и с номера на масовия гроб, съюзниците предават на  командването на нашите войски. А те, на свой ред, го предават ...  к ъ д е т о трябва.

Архивите са били засекретени. Въпреки че не е ясно защо се засекретяват списъци на хора, измъчвани в концентрационните лагери?

На вдовиците на загиналите се полагаха някакви предимства, а тези, чиито мъже бяха "безследно изчезнали", и за хора не ги смятаха. Какво си е той мислил той, Арсентий, когато се е  сбогувал се с живота? Той толкова обичаше своята Дария и беше сигурен, че тя го чака, че си е изплакала очите. Как може да не  иска тя да разбере каква е съдбата му!  ТЯ НЕ РАЗБРА НИКОГА.  Под грифа "Секретно" се пазеше тази тъй спасителна за всички вест. Спасителна, тъй като Дария би могла да направи опело на  мъжа си и да се моли за покой на душата му. А децата щяха да се  молят, и внуци, и правнуци... Тя винаги се молеше, но не знаеше къде да сложи свещта - може да е жив нейният Арсентий! Всичко се случва, може  внезапно да е паднал  в плен, някъде в чужда земя да е, да не може да прати вест –  всичко е възможно ...

 

           РЯЗАНСКА ОБЛАСТ. 1985 година.

Много остаря Дария. Все по-трудно й беше да ходи в покрайнините на селото. Но отиваше... Вярно, на 5 март  1953 г. не отиде. Сталин умря тогава. Всички плачеха. А в Москва тогава по време на погребението колко души загинаха стъпкани...

И на 12 април, 1961 год. не отиде. Гагарин полетя в космоса!

А по-нататък... ходеше най-редовно. Веднъж дори наметна любимия си шал на раменете. Когато навърши 80 години. Отиваше и чакаше. Цели четиридесет години след победата ходеше в покрайнините на селото. Цели четиридесет години го очакваше.

Като си помислиш... Някоя си Дария очаква своя Арсентий в Рязанско, и някоя си Александра очаква своя Ванечка близо до Твер, а пък Наталия умря, без да дочака край Смоленск своя Саша. Човешки съдби... Които можеш да смажеш...

Така нашата Дария не дочаква своя любящ, верен съпруг. Умря, без дори да узнае как и къде е умрял. Прецизните  германци бяха препоръчали на нашите войски да се съобщи на фрау  Дария каква е съдбата на Арсентий.  А те...скромно са си премълчали. Зачертавайки нейния живот.

Така са запомнили близките тази прекрасна  жена – как излиза привечер накрай селото да чака Арсентий. Нека и в нашите спомени да остане  светлият образ  на руската фрау Дария, които дори никога не разбра, че са я нарекли „фрау”, тоест  „госпожа”.

***

Авторът изразява благодарността си на внука на Дария Леонтиевна Фонина и Арсентий Яковлевич Фонин - Николай Иванович Фонин  и синовете му Михаил и Димитър за помощта  при събирането на материалите.

 

Олга МАЛЦЕВА-АРЗИАНИ

Превод от руски: Елена БОЙДЕВА*

 

-----------

 Преводачката Елена Бойдева е филолог от Пловдив. Родена е през 1959 г.  Магистър по руски и английски език и литуратура от Пловдивския университет. Специализирала е в Лондон. Член е на дружеството на преводачите в Пловдив.


Олга Малцева-Арзиани

Олга Малцева-Арзиани