nabore.bg

Тежката дума

Фейлетон: Игра с влакове - какво печелим, като ги загубим?

Има си и някаква хубавиня в това да поостарее човек – изведнъж големите проблеми престават да му се струват толкова големи – може би защото ги гледа отдалеч и отвисоко, а виж, проблемът къде съм си оставил очилата, изведнъж става от изключителна важност. И в това, че започва човек да позабравя разни работи – също не е лошо. Покрай хубавото със сигурност забравяме и много лошо – и така животът започва да ни се струва доста по-розов, отколкото преди двайсетина години, примерно.

Стават, разбира се, и грешки – един колега погрешка нарече жена си вместо Пенка – Данка. Пенка се обиди и рече – от какъв зор да съм ти Данка, пък той отвърна, че ако е на въпрос, това е даже комплимент, защото Данка беше мила, любвеобилна и разбираща, а ревността ти е неоснователна, защото я познавах много преди да те срещна, а Пенка го удари на рев и рече, склерозирало говедо, тая Данка живее в съседния вход от трийсет години, ти мен за съвсем изкукала ли ме вземаш, ще взема да ти изнеса куфарите навън, та да видиш какви са среднодневните температури по това време.

Така че – човек трябва да внимава в това, което забравя. И да не разчита, че другите забравят като него.

Но пък докато си търси човек очилата, открива неочаквани неща.

Аз, например, докато ровех из долапите, намерих цял влак. Кво правиш в чекмеджето, сине майчин, питам, а влакът мига с фарове и се моли – моля Ви, драги потенциални пътнико, бъдете така добър да затворите чекмеджето, че духа, пък и ако ме намерят, може да ме спрат от движение поради липса на пътници.

И докато влакът се умилква – готино влакче, с три вагона и локомотив, влиза някакъв и вика – разгеле, тъкмо се чудехме какво да спрем, ей го е – цяла композиция само с един пътник, при това без билет – направо на загуба.

Измъкна влакчето за ушите, а под него – слава Богу – очилата ми. Като ги сложа, паметта ми сякаш става по-отзивчива, почвам да си спомням някои работи, които другите са забравили.

Как така ще спирате влака ми, казвам, аз как ще стигна сега от точка А до точка Б в милата родина, да не говорим, че майната ми на мен и другите придвижващи се, вие май нещо важно забравихте.

Държавата никога нищо не забравя – казва човекът, нали знаете, че само смъртта и данъците са неизбежни – това е, защото държавата никога няма да ви остави така – първо ще ви прибере париците и чак след това ще ви усмърти чрез здравната си реформа.

- Като помни държавата всичко, що не ми напомните наесен дали имаше предвидени някакви избори – моля наивно.

Човекът ме гледа стреснато, плесва се по челото и вика – мале, ква щяхме да я свършим, хич може ли така предизборно да се пренебрегват интересите на хората и правата им за безпрепятствено придвижване поне до областния център! Благодаря, съвестни гражданино, че ни обърнахте внимание – това държавата също никога няма да го забрави! Дръж си сега влака обратно, извинете за безпокойството, наесен ще се видим на митинга!

- А след изборите – какво – питам. - Да не вземете да забравите за правата и интересите и пак да ни спрете влакчето!

 - А, няма да забравим – ще го спрем – вади бележниче човекът. – Аз тук ще си запиша, защото виждате какви работи стават – човек вземе, че забрави нещо важно и след това целият народ страда, че не го е избрал!

Защо ви разправям тези работи?

Забравих. Хубаво е човек да забравя – иначе може да заживее с мисълта, че го смятат ако не за пълен, поне за полуидиот.

 

Румен БЕЛЧЕВ


Румен Белчев

Румен Белчев