nabore.bg

Литературен мегдан

Език мой, враг мой или да откажеш среща на красиво момиче

Разказ

 

  Научих се да чета вестници още от малък. По–точно вестникът, защото освен „Работническо дело”, друг в къщи нямаше. Помня, как, осем годишен хлапак, тичах с него, сгънал го  на две, към нашата зеленчукова градина – на шест - седемстотин метра от дома и крещях радостно на родителите си, които нещо работеха:  „Примирие в Корея, примирие в Корея“... Бях така ентусиазиран, сякаш този факт имаше съдбоносно значение за мен и моите близки. Преди няколко месеца оплаквахме Сталин, сега, обаче, се радвахме на корейците... Само в България нищо не се случваше. Само петилетки, рекорди на тъкачки и на краварки... И много вяра в светлото комунистическо бъдеще, което няма начин да не победи жестокия експлоататорски строй на капиталисточеските държави. Така пишеше в „Работническо дело“.

  На буквите - още преди да тръгна на училище -  ме научи моят дядо Гочо, инвалид от междусъюзническата война,  който, след обяд, полегнал в стаята си, със сериозен израз на лицето, преглеждаше вестника. Веднъж запален, аз започнах да го наблюдавам внимателно всеки път, когато пишеше писма до общината и  по нагоре – до околийското началство, а понякога  дори и до Народното събрание... И го карах да ми ги чете. Пишеше за дребни и не толкова дребни неща, ставащи в селото, с които новата власт така и не успяваше да се справи. Като постоянните закъснения при раздаването на купоните за хляб, например. Дядо ми имаше авторитет - ползваше се с уважение сред съселяните, но  не беше долюбван от партийците, защото през 1919 година създал Българска работническа партия в селото, а после я напуснал и станал радославист... Освен, че дядо ми имаше орден за храброст от войната,  баща му е бил народен представител, преди комунистическо. Днес тази длъжност е доста позавяхнала в морално отношение, но тогава е била на почит и дядо ми с основание е имал съответното високо самочувствие...

  Някак си неусетно, сричайки написаното във вестника, аз започнах да говоря така, както пишеше в него. Четях изреченията, като изричах на глас  дори  препинателните знаци.  С възрастта порокът да говоря „като по вестник“, растеше. Позволявах си – в началото само на мама, а след това и на съученици и приятели, да правя забележки за неправилното произнасяне на почти всички думи, с които разполагахме в речника си... “Не се казва „де жиим сигъ“, а къде ще отидем  сега“ – сърдех се не на шега. Или: „Ава, ко кът кайш“  - „Абе, какво, като кажеш“/на учителя/, „Ей го дей“ – „Ето го къде е“... Едва доста по-късно си дадох сметка, че с моя книжовен език убивах в себе си  местните диалектни думи, придаващи специфичен колорит и характер на Калояново...Колко ли съм бил смешен в очите на съселяните си! Дори и сега, когато възкресявам спомени за моя край, приятели ми правят бележки, че не предавам автентичния местен език, а го „превеждам“ на книжовен... Но, както се казва, навикът е втора природа и аз продължих така...

 Бях се научил да свиря на акордеон. Не лошо, по собствена преценка. Ходих малко на музикална школа към читалището, но така и не научих нотите. На „забавите“, които импровизирано правехме всяка вечер, свирех танцувални песни и мелодии, които бях научил „по слух“ от радиото и от внесени от социалистическата чужбина - там властта не беше така строга – плочи, със забранена западна музика... Ходил съм и в други, близки села, да свиря на вечеринките им.   Младежите по онова време, когато по селата още нямаше магнетофони, не бяха никак претенциозни – само чакаха  какъвто и да е музикален звук. Той веднага влизаше  в ритъм с техните, пълни с плам, сърца и те  се устремяваха  по двойки към  площадките за танцуване.

 Веднъж ме поканиха в едно съседно село, на има няма пет километра от  Калояново. Не чаках подканяне – в уговорената събота бях там, с моя постоянен спътник - колелото „Мифа“, с багажник, динамо и фар, който дори работеше...  На гърба бях за пръв път с акордеон, марка Хонер, с 40 баса, втора употреба, но почти нов, който баща ми купи от ръжевоконарския майстор - музикант, циганина Марин. Горкият – сигурно много се е надявал, у мен да има някакви  музикални заложби, за да направи тази жертва в онова бедно време! Старият, 32-басов Велтмайстер, беше започнал да издиша от многото разпъвания и затова получи заслужен отдих... А Хонер-а пазя и досега – върху библиотеката в хола, като доказателство, че това някога  е било...

  Киносалонът беше препълнен. Не се бавех да си придавам важност, а започнах веднага с популярната „Марина, Марина“. Следващото изпълнение беше  тангото „Добър ден, тъга“ след него валсът „Дунавски вълни“, „Текила“ и още няколко румби. Апогеят беше рок парчето Тути Фрути . Него го предлагах с бонус – пеех песента, която всъщност, беше голямо крещене. Много не го докарвах на мелодия, но имаше луд  ритъм в песента на Литъл Ричард и долу двойките истински се „разлагаха“ /както ни критикуваше пропагандата/, като влагаха свой принос в стъпките на рокендрола. Гледах уж разсеяно от сцената към танцуващите, но очаквах одобрителните им погледи. Тогава забелязах, че едно красиво момиче ме наблюдава. Беше с дълги  коси, които се спускаха по гърба му, а очите му бяха светли, както се уверих по-късно, когато го приближих. По онова време /сега не знам/, такива дълги коси носеха много момичета, които, ако имаха и привлекателно лице, изпълваха представите  ни за красота. Не танцуваше, а само ме гледаше. До нея беше някакъв льолю, вероятно съученик, или комшия, с когото чат пат си разменяха по някоя дума. Обявих почивка и отидох при красивата млада дама, преодолявайки присъщата за тогавашните момчета, нерешителност. Заговорих я. Попитах  в кой клас е. Каза, че е осмокласничка. За пръв път имах възможност да разговарям с момиче, и то хубаво, на забава, където  бях зает  да създавам настроение у другите... Скоро нетърпеливи двойки ме попитаха не съм ли си починал вече и аз бях принуден да оставя красавицата ... Тя остана на мястото си, без да танцува, въпреки настойчивите покани, особено от един русоляв дангалак. След забавата настъпи така желаният от мен, а може би  повече от нея, момент – съгласи се да я изпратя...

  С акордеон на гърба, бутащ с дясната ръка колелото, с включен фар, който мъждукаше, но все пак правеше нещо, като лунна пътека – беше много романтично... Надявах се да живее по-далеч от киносалона. Макар, че си мислихме за едно и също, си приказвахме – повечето аз говорех -  за неща, отдалечени на огромно разстояние от тези, с които влизат сега директно в основната тема, младежите. Именно това, обаче, не знам защо, но смятам за предимство, пред  днешното младо поколение. Преди да прекрачи прага на дома си, тя поиска да се видим отново...Пак в тяхното село, близо до футболното игрище, надвечер. Без завистливите погледи на тамошните момчета. Изглеждаше, че яко го тресеше хормонът, момичето... Обеща  в писмо да определи деня  и часа на срещата и аз  нетърпеливо зачаках... Писмото  не се забави – дойде само два дни след като се запознахме.  С вълнение – все пак бях на тинейджърска възраст -  го отворих и зачетох... Веднага забелязах  нещо, което ме ужаси: бе сложила точка след „Здравей“. След това видях още едно, после друго, граматични „извращения“... Бях сломен. Писмото бъкаше от правописни грешки.  Толкова много, че  ако някой от днешните фейсбук – неграмотници беше го видял, с право щеше да се почувства горд от своя правопис...Ако, разбира се, разбереше за какво става въпрос... А изречението „ На 21 не мойм са видя, оти с мама ще съдим зелито“,  направо ме довърши! Него го възприех, като лична обида. Повече не исках да чета. Забелязах само, че накрая, за капак, беше написала „обицам те“...

 Не отидох на срещата. Години след това прозрях, че всъщност,  съм бил голям  глупак.  Макар, че никога  повече не пропусках всяка възможност да се виждам с момичета. Дори и не така красиви... Заради глупавите си претенции, по време, когато Бог ме беше дарил с онова велико - за жалост - преходно чувство -  първите любовни трепети, аз провалих срещата си с едно чаровно момиче...

  Колко прав е бил поетът, когато е написал: „Език мой, враг мой“...   

  

Георги СЛАВКОВ


Георги Славков

Георги Славков