nabore.bg

Архивите са живи

Още са в спомените ми: Антон Страшимиров, Емилиян Станев и тишината

На 19 август 2005 г. в ранния подир обед отидох на автобусната спирка в комплекс Младост-2. Тогава към мен пристъпи старият мой колега, театралният и филмов режисьор Симеон Шивачев. За него и филмите му “Незавършени игри”, “Вятърната мелница” и др. бях писал още преди 45-50 години в списания и вестници, откогато започна и приятелството ни. След няколкото разменени думи Шивачев ме запита как съм, какво пиша в момента и пр.

– Ама, как пишеш? На тишина ли? Имаш ли условия? Семеен уют?

– Като всяка днешна жертва на панелния живот: с пиянските оргии и чалкаджийската музика на тоз и онзи денонощен досадник, с кучешките лайове и автомобилнните клаксони по паркингите, неспирните ремонти и трясъци на железните врати – отговорих с навъсения си нрав.

А вече наистина работех над новата си книга “Депутат за един ден” почти денонощно, като за последните четири седмици излязох в града само три пъти. През всичкото време от 16, 18 и повече часа прекарвах над компютъра без никаква почивка и отлагане. Заровен в огромния архив от хиляди страници препрочитах наново всичко, което щеше да е необходимо за работата ми по книгата. Но можех ли да обясня това на моя колега, та да разбере на каква изтезаваща инквизиция подлагах живота си с неразумна упоритост и ненужна усърдност? Тогава той изведнъж заговори:

– Знаеш ли какво е гальота?

– Возило на две колела…

– А Антон Страшимиров знаеш ли как е писал? Ще ти кажа, защото е мой роднина. Пишел е на старо, люлеещо се кресло. Сутрин сядал на него и по цял ден нижел буквите в пълна изолация и тишина. Но още преди да се затвори в стаята, дето никой нямал достъп, жена му излизала на улицата. Разваляла в бакалницата книжни пари на метални монети и щом се покажела отнякъде гальота, спирала я и давала на коняра по една десетолевка. Така ги отпращала да минат по друга странична улица, та да не вдигат шум на Антон и пречат на писането. Калайджия да минел, или събирач на стари парцали, правела същото. Не давала на никой да прече с виковете си на писателя. А когато след работа излизал в града за среща с приятели и се връщал вкъщи с файтон, теглен от два коня, почитателите му възвишавали духовния му сан по следния начин. Най-силните и млади сред тях разпрягали файтона, впрягали се на мястото на конете и... така чинопоклонно го отвозвали до дома му (живеел недалеч от Централната гара на София). На каква почит са били едно време писателите, а? Така ли е днес? – завърши моят приятел с видима болка от днешната им окаяност и непопулярност.

– Велико е! – произнесох почти просълзен от това, което моят приятел разказа за Антон Страшимиров. – Такива неща трябва да се знаят, помнят и разказват на народа за поука. Защото писателите са изначалните будители на всеки народ. Иначе душите ни омършавяват. Особено в днешно време. Както вече е тръгнало, утре децата и внуците ни няма да могат да изпишат дори името си…

Но аз знаех и друго за писателя Емилиян Станев от жена му Надя, което на свой ред разказах на Шивачев. А с нея пък станах близък покрай Димка Каролева – моя колежка, племеницата на поета Димчо Дебелянов и съпруга на литературния критик проф. Ст. Каролев.

Сутрин Емилиян Станев тежко изкачвал стълбите на втория етаж на вилата им (преди 45 и повече години я бях посетил с поета Петър Караангов като тогавашен директор на изд. „Български писател”, който подготвяше за печат новата книга на още живия тогава класик). До обяд не се чувала муха да бръмне наоколо. През това време Надя готвела в кухнята на долния етаж – също в пълно мълчание. Тенджерите, приборите и чиниите поставяла на влажни парцали, за да не вдигат шум и пречат на писателя. С онемяла уста едва дочаквала да стане обед, за да посрещне мъжа си с топлодъхните гозби. Но не толкова да го нагости, колкото да прочете със залепнали устни от вълнение това, което бил написал дотогава за поредната си книга.

Когато свършел, писателят все така тежко затрополявал по стълбите. Влизал мълчаливо в кухнята със сбърчено лице и без дори да погледне жена си и й подавал листа. Обикновено бил до половината – толкова изписвал до обяд: само половин лист. Пишел бавно, мъчително, като на всеки слог се връщал многократно за поправки. Чак, когато Надя му прочетяла написаното и кажела мнението си, тогава Емилиян Станев започвал да се храни.

Каква духовна святост бил някога писателят за семейството и за народа си, Боже! И с каква трогателна любов и обгриженост са ги дарявали жените им! Затова се питам: ще родят ли някога същите тези наши българки нови антонстрашимировци и емилианстаневци, та да прокуждат с всеотдайната си любов гальотаджиите от прашните улици?

Или пък да поставят под кухненските прибори мокри парцали, та да не дрънчат и пречат на писането им?

Поуката от разказаното е повече от апостолска, за да разпалвам с още огнени пламъци Духа на днешните български писатели и техните читатели. Защото той е пребъден и вечен, като свещенството на думите. А могат ли от днешен поглед те да стигнат до своите читатели?

 

                 Станко МИХАЙЛОВ, писател и режисьор


Емилиян Станев със съпругата си Надежда (Надя). Снимка от фотоархива на Тодор Славчев.

Емилиян Станев със съпругата си Надежда (Надя). Снимка от фотоархива на Тодор Славчев.

Антон Страшимиров

Антон Страшимиров

Страшимиров със съпругата си

Страшимиров със съпругата си

Класикът от близкото минало Емилиян Станев

Класикът от близкото минало Емилиян Станев