nabore.bg

Литературен мегдан

Дядо Танко, Чилибона, Мечо и други образи от Калояново

Скици от натура

 

Нашата  улица  в Калояново се състои само от двайсетина къщи, но в  нея са живели много известни и колоритни  личности. Едни от тях са умрели преди да се родя - за тях са ми разправяли по-големите. На други – също вече покойници – съм бил съвременик. Ето някои от професиите, дето са имали моите бивши съседи :  каруцар-превозвач, налбантин, бъчвар, учител, шофьор, журналист, кинооператор, дърводелец, бръснар, инженер, доктор, тракторист, милиционер... Дори  поп е живял за кратко, под наем на нея, преди енорията да му построи къща в черковния двор... За всеки от тях може да се разкаже някаква интересна история. Най-известният и обитател се е казвал Христо Славков,  по случайност -  баща на моя дядо. Той бил околийски началник и народен представител. Но, не като днешните– него хората са го уважавали... Знам със сигурност едно от нещата, за което съселяните му са били благодарни : съдействал е през двайсетте години на миналия век да се отклони пътят на плануваната  железница до курорта Хисаря, където големците ходели, да лекуват бъбреците си. Калояновци не желаели тя да минава през имотите им, пък и парният локомотив бил шумен и опасен. Днешните жители си имат друго мнение по въпроса, но пък си нямат депутат, който да ги чува за едно и  друго.  Отдалечената  гара, освен на обслужващите я, е дала  работни места и на няколко каруцари – превозвачи, от Калояново и  други близки села. Такъв беше дядо Танко. Той всеки ден, по няколко пъти, изминаваше разстоянието до гарата и обратно, като превозваше онези от пътуващите до града, на които не им се свидяха стотинките, пък и ги мързеше да ходят пеша три километра. Беше сиромах човекът - той и брат му Миджо бяха най-бедните в махалата. Къщата му се състоеше от две  стаи и тесен коридор.  Нямаха  никаква земя, по тази причина не бяха ги приели навремето в ТКЗС. Дворът  им също беше малък – я има, я няма стотина квадрата. Жена му, баба Танковичка, е имала престижна професия – ходела е да акушира при раждания в близките села. Но когато, при един нещастен случай, по нейна, според потърпевшите, вина, я хвърлили от втория етаж, тя -  едва оцеляла - се отказала да я практикува. По походката и личеше това нейно премеждие... В дворчето имаше място да се засади само една, хайде две, лехи с домати, или друг зеленчук. И за  обора на коня. Кладенецът, каруцата и покритият куп с плява, която всяка година дядо Танко осигуряваше за храна на животното през зимата, допълваха пасторалната картина в този беден селски дом... Един ден зевзекът Димитър, по прякор Чилибон, използвал момента, когато дядо Танко  пътувал по разписание, а  баба Танковичка  била на помен на своя втора братовчедка. Влезнал у тях  и  взел стиска   плява.Поръсил я до портата на брат му Миджо. Ухилил се на идеята си и зачакал в къщи ефекта от лукавия си замисъл. Когато конят изцвилил, както обикновено, пред пътната врата, Чилибонът излязъл на улицата. После, уж случайно, забелязал дирята. Тръгнали по нея с дядо Танко и се озовали пред миджовата врата. Брат му имал магарешка каручка и било извън съмнение, че именно той е крадецът. „Аз се чудя, защо купата ми намалява всеки ден, а той брат ми да ме краде“ – казал огорчен и ядосан каруцарят. „Брат ли, неговата мама“ . И отворил вратата, за поредната разправия. Усетил сериозността на положението,зевзекът го спрял и си признал за майтапа...Роднинската свада била  избегната. У дядо Танко, обаче,  останало съмнението, че у тях влиза злосторник, който, като няма какво друго да вземе, посяга на фуража му...

Чилибонът беше тертиплия човек. Голям майстор на бъчви и бурета, той беше търсен от много клиенти от Калояново и околните села.Синът му Иван, беше наследил способността му, но, за съжаление, не я разви. Предпочете бръснарството. Свикнал още от казармата да не взема пари от войниците и старшините, той и когато се уволни от нея, продължи тази традиция. Затова колегите му от официалната селска бръснарница го недолюбваха.  Всички му викаха Боби. Името си беше измислил, заради български филм, в която героят се запознаваше с думите: „Приятно ми е, Гълъбов, Боби се казвам“. Но нашият Боби, не спираше до тук, а продължаваше: “Всяка майка Боби не ражда, която роди, тя не повтаря. Имам 200 декара маслини в гръцко“... и препускаше нататък, като споменаваше  Стив Рийвс - известен културист, Митко Славков - Бубата - съсед и почитател  на веселбите и алкохола, нобеловите лауреати Пиер  и Мария Кюри. Вероятно е имал тежнения към физиката в детските си години, защото завършваше  с принципа на скачените съдове...Всичко това изричаше на скороговорка, по-бързо и от спортния коментатор Митко Чуков - при влизане на някой от постоянните клиенти. С това въведение, в което без съмнение липсваше каквото и да е логически свързващо звено, посрещаше  и предразполагаше гостите си към свободно и безсмислено слово в неговата мини - Хайд парк  бръснарница. Тя беше в  дома му, затова Боби работеше на ненормиран работен ден – на повикване. Както казах, пари за предлаганите услуги не взимаше. Но нямаше нищо против натуралното плащане  -  шише ракия, например. Клиентите, които разбираха от тоя вид търговия, с радост се съгласяваха, защото част от платата - в течно състояние, се връщаше у тях. Понякога, когато по–закъснелите посетители забележеха особен блясък в очите му, заменяха заплануваната среща с бръснача марка „Солинген“, с подстригване. Което, постепенно стана единствената услуга, предлагана от Боби, независимо, че на вратата имаше надпис „Бръснене, подстригване, фрикция“... На него се налагашеда поема главната тежест от почерпката, понеже клиентите все-пак се сменяха, а и някои изненадващо бързо си тръгваха. Разчиташе много на ВИП гостите си – доказани селски хайлази и пияндета, които отделяха по цял ден от времето си да му правят компания... С тяхна помощ той съвсем се увлече по гроздовата и тя стана важна, дори неразделна част от бита му. От нея не се отказа, дори и когато ателието му спря да работи... Не се и задоми. Не, че нямаше кандидатки, дори две хубавици идваха за по няколко дни у тях, с намерението да станат стопанки в подредения   Чилибонов двор, но явно Боби не им отделяше необходимото внимание и сватбата се размина... Баща му, вече пенсионер, беше повикан в Долна махала да затваря  бурета с пулп за ГДР. Взе на работа със себе си и Боби – да припечелва по някой лев, но главно, с цел контрол.   Нещата потръгнаха. Боби всеки ден ходеше с него и въртеше дървения чук, който, в интерес на истината, никак не беше лек. До деня, в който, на гара Калояново, баща му дал пари да купи билети. Вместо на касата, той се озовал в бюфета и поръчал две гроздови. Изпил ги набързо. После се качили на влака... От Калояново до Долна махала са 10-12 километра и обикновено кондукторът не си правил труда да проверява малкото пътници за 1-2 спирки. Този път, обаче, случили на новопостъпил служител, който им поискал билетите за проверка. „ У сина са“, казал вяло Чилибонът, а Боби, изненадан и леко смутен, повдигнал рамене и смутолевил нещо, в смисъл, че бил загубил парите на гарата... „Детиша работа“ –казал с укор старият майстор, не подозирайки, че тази му фраза ще влезе  в постоянно обръщение в Калояново. Тя винаги предизвикваше усмивки у хората, отлично познаващи детето, което отдавна беше прехвърлило 40 години...Почина без време, Бог да го прости !

Дядо ми Гочо също беше известен в селото. През Първата световна, край него избухнал шрапнел и парче го ранило в ръката. Върнал се от фронта с орден за храброст и инвалид. При взрива изгубил  почти изцяло слуха си, но изглежда, пораженията са били повече. Започнал и да забравя. Разказват се много  истории, в които той е главен герой. Повечето  са измислени, но има и истински. Например, в архива му до всички държавни и местни институции, до които  пишеше, (а някои му и отговаряха), прочетох едно любопитно писмо до кмета на селото, в което той сигнализираше за необходимостта от улично осветление. Живеехме на края на улицата, след нея започваше „частното ползване“ на хората и ние, децата бяхме щастливи от тоя факт през деня и нещастни вечер, когато кучето излаеше не на котка, а на човек. Мислехме си със страх, че на този, който минава, работата никак не е чиста... Та дядо Гочо завършваше настойчивото си искане до кмета с изречението: „Осветлението ни е много нужно, особено вечер“... В друг случай, когато от ловната дружинка го извикали да отиват на лов, той веднага взел пушката и тръгнал. Като забравил да затъкне канелата на бурето с вино, което претакал... Но има и чисти измислици. Местните чешити разправят, че веднъж отишъл в града, да купи кон, защото предишният, дето продал, много му липсвал. Когато се връщали от града, на дядо му направило впечатление, че новозакупеното животно знае пътя за дома...Демек, купил бил същия кон, но на по-висока цена...  Дядо Георги се възмущаваше, че  на него приписват историята, но накрая спря да се дразни, разбрал, че народното творчество е по-силно от всякаква истина...Докато един ден забрави, че това е било измислица и си призна...

В махалата живееше и чичо Киро, по прякор Мечо. Той беше шивач – професия, която не остава човек гладен, но не го прави и богат. Мечо, обаче, вдигна  най-високата къща в селото. Надделя си на масрафа, когато взе да шие кожуси и палта от животинска кожа. Икономическият му просперитет съвпадна с изчезването на котките в нашата и съседните улици. Илюзиите, че умният ни домашен котарак Мъркан, който умееше да скача върху бравата на вратата и да я отваря, ще се върне, изчезнаха, когато видях палтото, което Мечо продаваше на съботния пазар в селото... Нашият Мъркан имаше характерен бял кръг на сивия си гръб, който го отличаваше от всякакви породи  в България...

Днес тези образи ги няма. Останали са само по един-двама от къща. От двайсет, пет къщи са необитаеми. Всъщност, в три от тях има хора – многолюдни цигански семейства, купили ги за смешни пари. Те също придават колорит, но нашата улица вече не е тази, каквато я помня. Примирявам се, обаче,защото знам,  че всичко в този живот е преходно. Още древният мислител  е казал „Панта рей“ -  всичко тече, всичко се променя...

 

     Георги СЛАВКОВ


Георги Славков

Георги Славков