nabore.bg

Литературен мегдан

Додето дъщеря ми спи

Нека да страдам и нека от болка да плача,

ала само додето, детето ми в тъмното спи.

Иначе тя ще остане без мене сираче

в лошия свят на несбъднат копнеж и мечти.

 

Нека да види - гнездят по комините горе

белите птици, които в съня ни летят.

Младите щъркели утре криле ще разтворят,

много бебета утре ще тръгнат на път.

 

Нека детето ми спи тук до мен и сънува

ранната пролет навън и тревите зелени.

Белите, младите щъркели днеска празнуват –

радост разпръскват, прикриват сълзи спотаени.

 

Господ поглежда към белия свят от високо,

злото наказва, молитвите майчини чува.

Нека ме гони смъртта по петите жестоко...

само додето детето ми спи и сънува.

 

Последната миля

 

Дали ще успея да те премина,

моя последна, най-трудна миля,

моя последна, най-дълга пъртина,

преди отплаващата флотилия?

 

Една отрова кафяво-зелена

операционната маса залива.

По дългия път се е трупала в мене,

и когато била съм щастлива.

 

Но не съм от героите, дето умират,

стигнали края в житейската есен –

дълго бих крачила без да се спирам.

Няма да спускам завесата!

 

Не накит, а приказен дар е животът.

Времето зара на дните ти мята,

но във играта на злото с доброто

своите ходове прави душата.

 

Крача напред по последната миля.

Господи, дай ми щастливи години,

дай ми по пгътя ми дързост и сили

да я премина.

Да я премина!

 

Брадвата

 

Беласица – зона на здрача, гора

от кестени, чинари и пеперуди –

ти помниш куршуми и смърт, мерзостта

на време отминало, мрачно и лудо.

 

Неспазили клетвата мъртви бащи

не идваха в нощния мрак да ни скрият.

На майките мъката в мене крещи –

те ни спасяваха в тъмни кории.

 

Знае тревата какво да направи...

Те не разбираха. Искаха само

техните рожби-пчели да са здрави,

скрити зад святото майчино рамо.

 

Кал със петите си месехме лете –

тухли за новия дом – да ни радва.

Немощни бяха на мама ръцете –

сряза ходилото острата брадва!

 

Майко, позна ли през болката мене

или сестра ми през плач си познала?

Чу ли онези зловещи сирени

сухата шума, от страх онемяла?

 

Ако не носи скръбта във сърцето си,

как ли човек в този свят оцелява?

Само трева избуява, където

спомен и път не минава...

 

Помни тревата на дните покоя...

Ние не помним, забравяме ние.

Без да опази пчелите си в зноя,

сля се и майка ми с летните сприи...

 

Горчивото

 

Горчивото вино на моя живот ми остави следи:

най-първата чаша от Ванга изпила е мама, горката!

„Момичето в къщи ще носи на всички ви само беди!“ –

изрекла присъда – жестока дамга от съдбата.

 

И тръгнала мама на чуждите мен да предлага –

от къща на къща у всички познати безчедни:

„Донесох ви здраво дете – от небето вест блага.

И нека денят на несрета да бъде последният!“

 

Но черни от мъка и срам, като виното черно,

бездетните чужди ме връщали вкъщи в тъмата.

На майка ми жалните писъци в мрака наверно

е чула самата пророчица – Ванга самата.

 

А черна горчилка преливаше в моята чаша.

Изчезна безследно баща ми обречен след Белене.

Не, аз не сънувам, това е животът ми горък, не вашият,

и моите мрежи бодливи, и мрежите телени.

 

Ти знаеш, о, Господи, как досега съм живяла,

но как без любов да живея от днеска нататък,

без вяра в сърцето, сега нажежено до бяло,

с горчивото вино, което изгаря душата?

 

Как в пътя, осеян със камъни остри, да крача –

в сърцето за мама и тате скърбта ми прелива,

сърцето от болка е свито, душата ми плаче...

А как занапред да съм жива?

 

И някаква чужда жена се събужда у мене –

тя носи за виното чаша, но чашата – счупена.

Очите й плачат, трепери пред прага – студено е,

защото е рана душата й, рана със струпеи 

 

Прошката

 

Не помня баща ми със нас да е жънал –

от старата снимка го помня, където

край масата с другите пие до дъно

и карти играе с мъжете.

 

Не помня лозата дали е зарязвал,

не чух да е викал по име след мене,

но, слята с душата му, майка ми каза

и грешки, и грях да му бъдат простени.

 

И помня женицата слаба превита

да пали по изгрев бедняшко огнище,

да плаче от нас, от децата си, скрито,

и обед да прави буквално от нищо.

 

Защото отведоха нашия татко

на север, край Дунав, сред речната бездна.

Те бяха го взели, и ужким за кратко,

но срещнал смъртта. И безследно изчезна...

 

Къде бяха твоите изгреви алени

и морави залези, Дунаве тихи?

Бе гробище мрачно небето запалено.

Твоите жертви дали ти простиха?

 

Плахо човешкото стадо се смъкна –

в тебе потънаха, Дунаве черен.

И очите оглозгани тъжно помръкнаха,

защото... прасетата ги намериха.

 

В този ден Господ дори е избягал,

Господ дори е избягал далече...

Дунав е тук – във сърцето ми ляга –

блясък оловен на укор всевечен...

 

Жертви забравени в сняг и във кал,

колко от тях са погребани живи?

Сенки, протест и дълбока печал –

няма и помен, трева ги покрива...

Там, във Персин, оцеляло е само

криво дърво със следи от куршуми.

Сенките крачат с вързопи на рамо –

кървави спомени, стихнали думи...

 

Дунав отдавна погълнал телата –

вечен покой сред добри дълбини.

Там са, в подмолите – скръбни обятия –

вместо в ръцете на верни жени.

 

***

 

Майко , какво гледаш толкова

в тази река, синята?

Тя ми отнася болката

на вълните си в коприната...

 

Майка и мащеха

 

Българийо,

за тебе, мащехо и майко, плача.

Без татко – в Белене, без мама – на полето,

израснахме сами, почти сирачета,

подвластни на съдбата си проклета.

 

Кръв храчеше сестра ми по земята

и клатеха глави съседи скрито,

а аз от лоша кашлица се мятах

и болката разкъсваше гърдите.

 

Пораснахме без ласката най-проста,

прегръдката на майка непознали.

Завий ни, майко, с белите си кости,

когато залезът угасва ален.

 

Когато мръкне – гледаме небето,

там търсят свойте скъпи мъртви всички.

Върни се, мила майко, тук, където

останахме си две деца самички.

 

Летим към теб на Ангел на крилото,

света голям оглеждаме отгоре,

но нощем не заспиваме, защото

все чакаме вратата да отвориш.

 

Така живеем – две светулки в мрака,

не пречим тъмното света да скрива.

Луната стара всяка нощ ни чака

и утрото събуждаме щастливи.

 

Но даже в дните безнадеждно сиви,

в най-безнадеждните за нас години

все светъл, майко, пътят ни извива.

А мащехата е мираж в пустиня...

 

А ти, Родино, ти в кого си жива?

Във мащехата? В майката пресвята?

Проклет е, който пясъци полива

и гони  невинните и непознати.

 

Магдалена ШУМАРОВА

--------

Авторката е родена в Петрич. Завършила е българска филология в Софийския университет, а по-късно и специализация по журналистика. Работила е като преподавател по литература в горния гимназиален курс, а също и като редактор на местния вестник „Петрички вести“. Издала е 7 книги: 2 с публицистично-документална проза – „Право на самота“ и „Дамга“ и 5 поетични – „Всичко за теб“, „До следва¬шия живот“, „Белегът“ , „Сълза от бели божури“ и „Жена от провинцията“. Под печат е последната книга на Шумарова със стихове и проза „Докато чаках Иисус“, от която са и горните стихове.

 

 


Магдалена Шумарова

Магдалена Шумарова