nabore.bg

Архивите са живи

Още са в спомените ми: Добротата на кинорежисьора Володя Янчев не се забравя

За известния кинорежисьор Владимир Янчев и за Радой Ралин мога да разказвам безброй истории през годините на неразделното ни приятелство, започнато още от 1961 г. Но сега ще спра читателското внимание към нещо дълбоко съкровено, което знам от самия Володя и от баща му проф. Радослав Янчев и което никога и никому досега не съм разказвал, нито описвал в книгите си. А за да го направя след толкова десетки години мълчание, на 18 март 2009, когато работех над други споменни епизоди, се сетих за случая, който сега ще разкажа.

Владимир Янчев, или Володя, е кинорежисьор на едни от най-популярните български игрални филми: “Любимец № 13”, с актьорите Апостол Карамитев, Гинка Станчева, Пенчо Петров и др., “Бъди щастлива, Ани!”, с актьорите Невена Коканова, филмовата руска легенда Василий Меркуриев, Коста Цонев и др., “Невероятна история” по сценарий на Радой Ралин и сам участник в него в ролята на отговорния журналистически секретар, наред с актьорите Георги Черкелов, Рангел Вълчанов, Георги Попов, Георги Калоянчев, Григор Вачков, “Старината монета” – музикална кинокомедия по сценарий на Братя Мормареви, с участието на световната филмова и певческа легенда от Германия Манфред Круг, нашата естрадна певица и писателка Лиана Антонова, Григор Вачков, Георги Попов и др., в който участвах и аз в ролята на митническия началник на Русе, ”Първият куриер”, с актьора Стефан Данаилов и московската актриса Жана Болотова, “Откраднатият влак”, в който пък изпълнявам ролята на ординареца на Георги Калоянчев, “Последния ерген”, “Топло” и др.

Развенчаването на култа към Сталин след смъртта му от Никита Хрушчов и отпечатването у нас на нашумялата през началото на 60-та година книга “Един ден на Иван Денисович” съвпадна с моето приместване от Бургас в София. Оттогава станах почти всекидневен гост в дома на Володя в кв. “Изток”, което бързо и сърдечно ме сближи и с баща му Янчев, професор в партийната школа. Ще е лъжа, ако не кажа, че той гледаше на мен с много повече доверие и уважение, отколкото към собствения си син Володя. Защото за него той беше по момчешки несериозен като неженен и търсещ мъжки приключения с жени, алкохолни почерпки и оргии, докато аз, дори когато също не се отказвах от нежната близост, не загубвах отговорностите си във всичко и не търсех милост от провидението си. Бях все така сдържан, углъбен, мълчалив, печален, без да търся закрила и помощ от другите, какъвто беше Володя. А и какво могъщество можеше да се нарече това, ако родителите или другите ти вързват каишките на сандалите или обуват гащите? Скоро професорът стигна дотам, че започна да споделя с мен неща, които собственият му син Володя не знаеше, а и не се интересуваше. А на мен над всичко друго ми дай да съединявам духа си с другите и непреходно да смесвам сълзите си с техните. Така узнах, че още през септемврийските събития у нас през 1925 г. професорът избягал в Русия със свой млад другар, за да не бъде преследван за участието му във въстанието в Грудово, Бургаска област. Стигнал успешно там, започнал да работи, да учи, създал семейство с една еврейка от украйнския град Херсон, но… на петата година след раждането на Володя през 1930 г. го арестуват. След неизбежните и чудовищни мъчения по затворите, през които преминавал тогава всеки арестуван, особено пък ако е политически емигрант, го изпратили на каторга в необятния Сибир. Седем години работил в бездънните мини, а после и в лагерите сред горите, без да знае заедно с останалите си другари, че Хитлер е нападнал Русия, че двете държави отдавна воюват, докато накрая дошла и победата над фашизма през май 1945 г. Всичките тези години на пълна изолация, мъчения, глад, леден сибирски студ и пр. протекли все там и по същия садистичен начин. Гладът бил толкова голям и всеобщ, че когато някой от другарите им умирал от изтощение или от снежен студ, те го изяждали. Ужас ме побиваше, когато слушах тези неща от стария професор…

А когато ги изпращали със стари открити камиони на 400 км от лагера в съответния град за продоволствие, те стояли дотам прави в карусерията, а охраната в кабината при шофьора. Често студът бил толкова голям, че някои от лагерниците буквално замръзвали и се превръщали в ледени статуи. Тогава войникът промушвал такъв през прозореца с ножа на пушката, побутвал замръзналия като вилица кебапче и… клетникът падал в снега, за да се превърне в храна на дивите сибирски животни.

Това се случвало на два пъти и с професора. Оцелявал благодарение на шишенце с одеколон, която жена му изпращала в колет за дезинфекция. На всеки 50-60 клм. той отпивал за загрявка по глътка-две от одеколона и… така се спасил. Освободили го чак в края на войната през 1945 г., когато след 20 години разлъка се завръща в България със семейството си и започва работа като професор.

А през същите военни години в Москва, където Володя живеел с майка си, докато баща му от години бил по сибирските лагери, настъпил нечуван глад наред с цялата мизерия, безводие в града, студ (утолявали жаждата и другите си водни нужди от река Москва, а през зимата топели сняг в тенекии). Володя бил вече 10-12 годишно момче – нисичко, слабичко, кривокрако, какъвто си остана и като голям. Освен, че нямали дом, защото техният бил вече разрушен от немските бомбардировки, но с майка си и останалите съседи спели кой където намери заслон. Често Володя замръквал и осъмвал сам в незнайни крайни квартали. И не заради друго, а защото вкъщи нямали никаква храна и по цял ден той търсел откъде и как да намери нещо, за да спре къркоренето на стомаха му от глад. Не било рядкост, когато щом съгледали с другарчетата си убит или умрял от болести или от глад кон, започвали да го “разфасоват” с бръсначи, после наклаждали огън на улицата край някоя разрушена сграда и… сред дим и сажди започвали да ядат късове недопечено конско месо.

Заедно с това “бандичката” започнала да напада и възрастни, у които можело да се намери нещо за ядене. “Майстор” в тези работи бил по-големият им техен другар, който смело и сръчно го вършел. Имало случаи, когато някои от нападните им се възпротивявал с викове, юмруци и с ритници. Но “Главатарят” само с един замах на бръснача прорязвал бузата му и… нещастникът изплезвал езика си през нея…

Който може да чете нататък тези ужасии – да продължи, защото аз спирам дотук. По-важното е, че след войната Володя идва с баща си в София, където учи, а когато завършва средното си образование заминава за Москва да следва кинорежисура. След успешното завършване се завръща в България и започва работа в Студия за игрални филми: отначало като асистент, после като самостоятелен кинорежисьр. И става известен още с първите си филми, които изредих в началото. А това продължи до края на 60-те години. Тогава се въведе тъй наречената договорна система за трудова дейност на част от режисьорите и другите от творческите екипи в игралното кино. Снимаш ли филм – получаваш заплата и трупаш трудов стаж за пенсия. Не снимаш ли, защото не ти дават – не получаваш. И Володя беше сред тях. И макар вече станал партиен член едва в късните си години през 1967 г., още на първата от избирането му за такъв стана и секретар на партийната организация в Киноцентъра. Това не го възгордя обаче, но не го лиши и от самочувствие, макар че пак стоеше без филм, а всъщност без работа и без пари. Поддържаше го баща му, като нерядко правеше и заеми от общите ни приятели: композиторът Петър Ступел, да речем, режисьорът Дучо Мундров и др.

По същото време изключиха от партията и Радой Ралин, като и той остана без работа като редактор в игралната студия. Аз пък, понеже не бях партиен член, нито щатен асистент-режисьор, нито имах дом и родители, нито някой стоеше зад гърба ми, нито бях ченге и “социално” подкрепян от някого и пр., карах по познатия си начин: един ден имам 6 стотинки за една мармаладена кифла и други 3 за чаша топло прясно мляко в сладкарницата на “Раковски” срещу ВИТИЗ, два нямам… Орисия. Но скоро и Володя го сполетя още по-тежка участ и от моята.

През 1968 г. беше заминал на някаква среща на филмовите дейци в Прага във функцията му на партиен секретар. А по това време там беше генерален секретар на ЦК на ЧКП Александър Дубчек, започнал да провъзгласява “демократичните реформи” в страната си, след десетилетния комунистически режим на сурова диктатура, затвори, лагери и пр. Въодушевен от всичко това щом се върна оттам Володя започна наляво и надясно да говори с най-възторжени дитирамби за Дубчек и за реформите му, за настъпилита там истинска свобода и право на всеки творец да прави и говори, което е по волята и сърцето му. Но моят приятел не знаеше, че срещу Дубчек върли противници бяха премиерът на СССР Алексей Косигин, шефът на полската компартия Владислав Гомулка, лидерът на ГЕСП Валтер Улбрих, нашият Тодор Живков и още други от “соца”. Затова по момчешки Володя възторжено започна да размахва байряка си като Хаджи Димитър. Де кого срещнеше говореше само за Дубчек. Ала това трая само няколко дена и… веднага го извикаха в районния комитет на партията в Красно село за обяснение, с най-строго предупреждение мигом да си затвори устата и да не разнася повече “заразата” на свободомислещ демократ, придобита от Дубчек. Колко дни се вслуша в заплахите – не съм броил. Но една заран рано-рано дойде при мен в дома на жена ми на “Янтра” 15 до Орлов мост (от предните години бях вече женен и имах дете) и каза, че го изключили от партията. Работата стигнала чак до ЦК на БКП, защото и Венелин Коцев като шеф на идеологическата пропаганда у нас и той отворил уста, визирайки Володя Янчев с думите: “Някои кинодейци… рекламират чешкия премиер. Прояви на напускане на класовите позиции имаше и в. “Поглед” и телевизията – събитията там се представяха в невярна светлина…” И оттогава дълги години Володя освен, че беше изключен от партията, свален от партийното му секретарство и пр., но остана и без никакъв филм и без никакви средства, легнал изцяло върху плещите на родителите си. Заедно с това затъна в борчове, нищета, отчаяние, самота.

И тогава през друг ден по обед неочаквано дойде в къщи и ми предложи да заснема по негова идея бъдещия си кинофокус “Черната магия”. Тъй като от дълго време беше все без работа и често нямаше пари дори за кутия цигари, а сутрин изобщо не закусваше, затова моментално приех. Седнах над машината си на бюрото и… за час написах сценария по споделената от него идея. А още на другата заран го внесох на главния редактор на редакция “Фокуси” към СТФ “Екран” Драган Марамски. Пред мен прочете сценария, одобри го, сложи парафа си най-отгоре на първия лист и по мое настояване вписа най-високата ставка хонорар от 300 тогавашни лева, което за Володя при неговото бедстващо материално положение беше направо паничка със злато.

За моя горчива изненада обаче, когато завърших филма си, и още не беше го видял монтиран и озвучен, той изведнъж изрази оскърбително подозрение към мен: дали е станал хубав, дали съм се справил с режисьорската си задача по него и пр. Това обаче мен силно ме наскърби и моментално се отделих от него, без повече да му проговоря, нито отвърнах на поканата да се срещнем и изясним отношенията ни. Когато случайно се срещнехме по улиците, разминавахме само се с леко кимане за поздрав и толкоз. Едва след няколко години му проговорих, когато го посетих в Александровската болница, постъпил на лечение след тежка диабетна и душевна криза. Защото през това време той се оженил за някаква много по-млада от него жена от провинцията, която почти веднага след брака я е заловил с любовник, представяла го за свой братовчед. След този случай, Володя напълно се съкруши и почина, а осквернителката ограби апартамента му в кв. “Изток” и се настани там...

А за смъртта му узнах от другия ни общ приятел - кинорежисьора Никола Корабов. Каза ми за трагичния завършек на нашия обичан приятел и по негово предложение само двамата с него отидохме на гроба му за поклон и прошка. Отлях от бутилката с гръцкия коняк “Метакса”, който наскоро бях донесъл от Атина, а след това започнах да чета един от разказите си “Елика” от новоизлязлата ми книга “Мъжки грехове”, посветен на него. Но тъй стана, че на Първия фестивал на киносатирата в тогавашния Толбухин през 1972. г. Володя не получи призовата награда от десетките участващи филми за своя сценарий, а аз като режисьор…

Явно огорчението от изразеното му недоверие към мен е било толкова голямо, че от нараненото ми честолюбие свалих от филма всичките надписи, оставяйки само заглавието му “Черната магия”…

А колко красиво, доблестно, предано и обично беше приятелството ни в продължение на години! И случаите да докажат това са безбройни. Но аз ще разкажа накратко само един от тях.

През дните на безпаричие понякога и аз като Володя нямах дори стотинки за един трамваен билет. Тази привечер се случи същото. Трябваше през деня да получа някакъв хонорар от в. “Народна младеж” за поместен очерк, но не го изплатиха и останах да стърча пред ВИТИЗ хем без пари, хем гладен, самотен и тъжен. С последни стотинки позвъних по телефона на Володя и му казах къде се намирам и че нямам никакви пари да отида при него, както се бяхме уговорили предния ден да направя.

– Добре, Левски (той и други приятели така ме наричаха). Чакай ме там! Идвам веднага...

След двадесетина минути дойде и преди да ми каже каквото и да е, каза:

– Имам само 2 лева. Давам единия на теб, другия на мен…

Е, тук свивам устни, защото ще се разплача. Защото дотогава и аз неведнъж му бях давал пари. Канел съм го многократно вкъщи на вечери и почерпки. Отстъпвал съм му дори момичета, с които съм имал срещи и го карах той да отиде, вместо мен. Напр. още при запознанството ни през 1961 г. в Бургас, когато бях председател на жури при приемането на кандидат-студентските изпити във ВИТИЗ, а той член от името на “Българска кинематография” заедно с проф. Анастас Михайлов от ВИТИЗ, артиста Димитър Пешев и режисьора Йосиф Венков. И тогава, без дори да се познавахме още добре и приближили един към друг като бъдещи приятели, той доверително сподели, че искал да отиде във Варна на море, където имал вече уговорени срещи с някое момиче, но… нямал пари. Още същият подир обед хлътнах в банката, където в личен влог имах от 3500 лв. и изтеглих 2000 лв. за него. Така от този ден се сроди и нашето бъдещо и неразделно приятелство…

Е, как да не се просълзявам дори сега след толкова години, като си спомня в какъв тежък миг тогава той долетя от тях да ми даде своето левче, за да утоля глада си с една мармаладена кифла от 6 стотинки и чаша топло мляко от 3 стотинки? Има ли е днес още такива приятели и хора? Къде са те и кои? Защото, ако има и ако са били такива като нас с Володя, те никога не биха правили това, което са вършили другарите на баща му през кървавите години на “класовата борба”...

 

Станко МИХАЙЛОВ, писател и режисьор


Плаките на част от филмите, снимани от кинорежисьора Володя Янчев

Плаките на част от филмите, снимани от кинорежисьора Володя Янчев