Литературен мегдан
- search
- Всички
Днес на гости се отби
Днес на гости се отби
моя мила дружка.
Ведрост, слънце и дъга
мигом влязоха във къщи.
Стана топло, светлина
блесна във очите -
колко хубаво е да си спомним
на приятелството вярно дните ...
Сякаш вчера, босоноги,
скачахме с въже на двора.
И тогава беше ранна есен,
но децата имат обща тайна -
те със птиците вълшебни
знаят да говорят ...
Минаха години дълги –
бури грохотни дойдоха
в дните ни – щастливо – тъжни
да ни предадат урока на живота.
В шеметно надбягване със времето
не усетихме как есен
затанцува, жълтолистна.
И сребро издайнически от косите
ни нашепва философски, тежки мисли ...
Но Душата – младост пази,
и не иска отстъпление
от часовете, пълни с радост, смях,
и оптимистично вдъхновение.
Днес на гости се отби
споменът за чудни, волни дни ...
И не искам той да си отиде ...
Някога, през лятото ваканционно...
Някога, през лятото ваканционно
деца решиха да играят на театър.
С вълнение те ролите разпределиха
и всеки ден ги репетираха на двора.
Момичето с най-дългата коса
бе станало принцеса приказна,
а в принц чудесен - най-голямото момче
реши да се превърне.
Придворен паж, и дойка, даже
конник снажен в играта детска
смесиха се бърже.
Настана най-накрая и денят, когато
под старата лоза на двора
раздиплиха поли завеси театрални
/Е, чаршафи бяха/,
и сцена се получи чудна, най-прекрасна.
За публиката също се погрижиха -
в редици стройни столовете застинаха.
/А който иска от балконите да гледа -
цената на билетчето ще бъде вдигната!/
Полека слънцето се скри в постелята си пухкава,
звездици заблещукаха и топлият ветрец
завесите на сцената полюшна...
Прожектор хвърли любопитен поглед,
музика началото постави с глас тромпетен.
Сърцата на децата биеха до пръсване -
вълнението нямаше предели...
Суфльор се беше притаил във храста розов,
усърдно той подаваше на някой забраванко словото.
А смаяната публика разтъркваше, невярваща,
очите... дали от нощния ветрец сълзят,
едва ли беше нужно да запитаме...
Аплодисменти бурни тихия квартал разбудиха,
а вдъхновените артисти се поклониха
театрално - трижди до земи...
Това е истинска история от детството далечно,
но красотата и до днес запазила съм -
като най-голяма ценност...
Д-р Христинка БОЕВА-НЕЧЕВА