nabore.bg

Архивите са живи

Още са в спомените ми: Джагаров е като дъб - в саксия не расте

Актьорът Стефан Гецов поканил поета в компанията на Тодор Живков, за да им е „сладка глътката”

 

Мъдростта достига върха на човешката извисеност едва след като загуби своята земна драгоценност. Отминавани дотогава най-често с високомерно презрение и необяснима злост, след тяхната смърт живите загубват надменността си и преоткриват разума на земните си събратя с разбиране и състрадание, за да го заменят накрая с разкаяние и ридание.

Такива мисли се разгоря в душата ми, когато неочаквано връхлетя вестта за смъртта на Георги Джагаров. Само часове преди това, когато отивах на премиерата на новоизлязла книга на мой колега, точно пред смрачения дом на Джагаров пред руската черква неволно си спомних за него. В себе си повторих думите, които изрекох като вопъл предния ден на един мой близък, че вече все по-рядко срещам стари приятели, колеги, та даже и врагове. Не можех да се примиря с този факт, защото винаги го свързвах с някоя трагична жертва.

 

Така излезе и сега.

 

Вечерта изведнъж ме покоси видяното и чутото по телевизията за смъртта на Георги Джагаров. Мъчителното размирие припълзя в съзнанието ми като безутешен гърч, когато видях образа на поета. По него бяха запечатани последните сенки на нечовешкото му страдание. Потребни ми бяха часове, докато осъзная, че това не беше лице на извънземно същество, както го възприех в първия миг, а безсмъртното претворение на онзи красив, мъжествен, величав и горд Джагаров, когото познавах повече от 30 години.

Беше през пролетно-летните дни на 1963 година. Дошъл предната есен от Бургас с безизходната си участ на безработен, безпаричен, безквартирен и още кървящ от раздялата с близки на сърцето ми хора, а от горе на това и без софийско жителство, тръпнещ всеки час да бъда прогонен от столицата или въдворен някъде, седмици на ред и винаги на обяд се срещах с Джагаров. Допуснат в стола на Съюза на писателите като член на Кабинета на младия писател и често със заплащан обяд от приятеля ми Петър Караангов, ние сядахме на обща маса с Георги, след което само двамата се отправяхме към кафенето „Бамбука”. Чувайки за пръв път от поета Кръстьо Станишев четири-пет години преди това в литературния ни кръжок в Бургас, че Джагаров бил най-младият политически затворник в България и ревностен застъпник на най-младата свободолюбива група поети, аз се отнасях към него наистина като към един от рядко белязаните мъченици по онова време, както всички тогава се захласвахме от хора с подобна съдба. Двамата изминавахме краткия път от Съюза на писателите до „Бамбука” и сядахме в дъното на някоя свободна маса. Мигом към нас прииждаха негови приятели и вкупом започваха да се надпреварват в дързостни словоизлияния за това и онова. Ала най-често, най-дълго и неизтощимо говореше Джагаров.

Вече не помня какви бяха думите и мислите му на неговия разкрепостен от комунистическата догма артистичен дух, нито дори кои бяха другите, които ни обкръжаваха. Георги продължаваше да говори с неподвластната си откритост, като най-натраплива и

 

постоянна негова тема при тези срещи и разговори беше Македония.

 

Чувствайки се стеснен от печалното си настояще и в същото време непросветен за шумно разискващия се македонски въпрос, аз мълчаливо слушах. Моята интелектуална, гражданска, а и политическа зрелост тогава се простираше до единствения въпрос: повече българи ли се чувстват македонците, или те са станали такива от насилственото им посръбчване? Когато веднъж в Пирин планина по време на екскурзия с Коста Чернев – председател на Бургаския окръжен съд, и негов колега-съдия Мишо запитах един старец с магаре: за българин ли се смята или за македонец, Мишо само дето не ме изрита по кокалчетата, задето задавам такъв опасен от политическо гледище въпрос. Но двамата бяха с по десет и повече години по-големи от мен, отговорни държавни служители, както и с изострен политически и социален поглед и естествено бе за моята крехка 23-годишна момчешка младост да не се равнявам с тях, още повече че прямият ми характер и остър език рядко намираха въже за усмирение.

А приятелството ми с Джагаров стана при следния повод. До напускането на Бургас през есента на 1962 г. аз завеждах театралния сектор в Окръжния отдел “Просвета и култура”. В качеството си на старши театровед имах задължението да пропагандирам, осигурявам и оказвам методическа творческа помощ на всички театрални колективи и литературни кръжоци в целия окръг, в това число и на общинските и градски професионални и куклени театри с най-развита художествена дейност. А година преди това, може би през 1961 г., излезе от печат и първата многоактна театрална пиеса на Джагаров “Вратите се затварят”, която силно ми допадна. Въодушевен от това, аз изкупих наведнъж всичките пристигнали 150 броя на пиесата и я разпратих из целия окръг по читалища, колективи, кръжоци, театри и пр. А близката ми и неразделна дружба с тогавашния режисьор на нашия театър Йосиф Венков силно влияеше върху естетическите ми възприятия от денонощните ни разговори на тема театър, кино, литература, докато накрая сам опитах силите си в написването на първата си пиеса “Баща”. Именно това беше и поводът да се срещна с Джагаров в дома му и да му я дам за мнение.

 

Тогава той живееше на “Солунска”

 

(бившата “В. Коларов”) и оценката за нея направи там. За моя нерадост той не хареса пиесата и каза, че много личен момент присъства в нея и за да превърна жизнения факт в художествена, трябва да се освободя от него. А когато му разказах друга  моя идея за многоактна пиеса, той ми каза:

– А, това вече е друга работа. Много динамичен сюжет. Ще стане хубава пиеса. Сядай и пиши. Ако я направиш майсторски, успехът ти ще бъде грандиозен. В нашата драматургия няма още пиеса по такъв проблем.

Темата беше “култовска”. Но аз нямах неговата убеденост в себе си и предложих двамата да я напишем. Но той още начаса отказа с мотива, че вече работел над друга сходна тема (може би ставаше дума за “Прокурорът?” )

Така, пиесата ми “Баща” остана у дома му, без да я взема обратно и досега, защото още тогава ми каза:

– Нека остане при мен. Искам да я прочета още веднъж…

Надявам се, че тя е още в личния архив на поета, ако не я е изхвърлил.

Пак през същата 1964 г. един ден бях влязъл в кабинета на поетесата Лиляна Стефанова, която тогава завеждаше отдел “Поезия” на в. “Литературен фронт”. Тя знаеше, че съм безработен и предложи да ме командироват от редакцията за 20 дни в Кремиковци да напиша нещо и по този начин да подпомогна препитанието си. Разговора водехме на самия праг, пред открита врата. Точно в този миг към нас приближи Джагаров. Като чу моя отказ, че не мога да пиша по поръчка, той моментално рече:

– Лиляно ма, прати мене тогава, щом Станко не ще!

Каза го с неговата подкупваща и леко иронизираща усмивка. Поетесата направи няколко крачки напред във фоайето и извърната му отговори:

– Стига, Георги! Не се занасяй! – и продължи пътя си към отсрещна стая на редакцията. Джагаров я изгледа, разпери двете си ръце зад нея и произнесе високо:

– Ей, какви хора, не вярват, че нямам пари!..

 

Нямам пари бе, хора, защо не вярвате!

 

Продължилите ни след това срещи никога не извикаха повод да го попитам къде работи, какво пише, как живее и пр. Само чувах от други, че обичал гуляите, че бил буен в пиянството и можел дори да налети на бой в такова състояние. Последното винаги ме озадачаваше, защото от краткото ми дружене с него оставях с убеждението, че той е много сърдечен, разсъдлив и кротък човек, неспособен на такива прояви. Не повярвах дори и тогава, когато предното лято на 1963 г., работейки вече във филма “Конникът” в Плевен като асистент-режисьор, подочух от колегите си, че през нощта в бюфета на гарата Джагаров направил “голям скандал” с някакви пияни и милицията едва го отървала. Днес вече, когато познавам по-отблизо човека и поета не само от неговата външна страна, но и от разкрепостения му дух, не бих изпитвал каквото и да е съмнение. Особено пък след възникналото по това време сърдечно приятелство между него и артиста Стефан Гецов в продължение на дълги години. Двамата колоси в българския театър и литература не можеха да бъдат стеснени в никакви псевдоморални, граждански, политически и всякакви други прегради. И двамата, носители на могъщи таланти, не можеха да оставят да бъдат надмогнати в тяхното честолюбие, още повече, че това значение, което двамата бяха вече добили като първа величина у нас, получаваше заслужена цена и в света: имената им отдавна надскачаха нашата тясна географска територия и те намираха творческо пространство за полет в много други страни.

Не знам какъв жребий бе отредила съдбата за това кръстосване на двамата гиганти, но в скоро време те станаха и неотменен антураж на Тодор Живков. От Джагаров, струва ми се, а може би и от самия Стефан Гецов знаех, че при някаква официална среща, завършваща накрая с неотменния запой, последният казал на Живков:

– Другарю Живков, не ми е сладка глътката без моя приятел Георги Джагаров. Разрешете да го повикаме за едно “наздраве”…

Живков не възразил и … Джагаров начаса бил доведен с личната кола на Първия на пищното тържество. От този момент започнало познатото

 

и предълго приятелство на Джагаров с Живков.

 

След толкова емоционално взривната близост на Джагаров с Гецов някъде в началото или средата на 80-те години дружбата им неочаквано секва и двамата се разделят. Щях да повярвам, че помежду ми са се вселили вражда и неопрощение, ако нямах друг случай, за да се убедя, че за духа на големия творец няма прегради, а сърцето винаги е разтворено за широка прегръдка и обич с цялата земя.

Бях вече заснел филма си за Дамян Дамянов “Обичам те, живот”, в който участваше с оценка за поета и Джагаров. Вече с ранга на големия си пост в държавата ни като вицепрезидент на Живков достъпът до него не намаля за приятелите му, но не беше вече и толкова лесен за непознатите. Затова изпитах задължение да го поканя да види готовия филм. Без да му казвам кои други участват в него, прожекцията започна. Но още щом се разнесе могъщият глас на Стефан Гецов, който четеше стиховете на Дамян, Джагаров просто подскочи от стола, почти тръпнещ от вълнение. Нескрито зарадван от този факт, той се обърна към мен с учудена усмивка и изрече:

-         Ама ти Стефан ли си взел, бе?... Браво!.. От плочата му ли взе стиховете или на живо ги чете?...

Когато му казах, че са от плочата, по своему развълнуван, че съм избрал точно Стефан за основен рецитатор, Джагаров продължи със същата си възторжена откритост на братолюбивата си обич към актьора:

– Ама, каза ли на Стефан, че го слагаш във филма, а?

– Още не съм – отговорих. – искам да го изненадам (по същото време Стефан Гецов беше изпаднал в “немилост” от висшите политически тартори). А Джагаров продължи:

– Абе кажи му, ще се зарадва. И го покани непременно да види филма, чуваш ли? И му кажи, че и аз съм го гледал!..

Имах морална утеха да чуя тези думи от Джагаров, защото наистина съзнателно бях намислил да направя една задочна среща между него и Стефан Гецов. За целта гласях да организирам

 

специална прожекция и за двамата,

 

като по този начин ги срещна и сдобря. Така щях да провокирам чувствата на поета към Стефан (вече казах по-горе, че той е също мой приятел и съученик още от детството ми), за да повярвам на мисълта, че в сърцата между хората няма само злост, омраза, ненавист, презрение, непростимост. То светеше и с обичта, с опрощението, с истината, с преклонението и с любовта си, дори когато външно не я разкрива. В този миг именно повярвах, че обичта на Джагаров към Стефан не е угаснала, нито е мъртва. Тя беше все тъй искрена, трогателна и нежна, както и когато двамата не се деляха нито през деня, нито през нощите в продължение на години.

Същата светлина от обич видях и в очите на Стефан, когато след време му разказах този случай с Джагаров.

      Но така стана, че докато преди 1989-та при всяка случайна среща с Джагаров се спирахме за минутка-две на откъслечни приказки, след това необяснимо защо започнахме да се разминаваме само с поздрав, но без да се спрем нито веднъж на разговор. Непрекъснато по обяд се срещахме на “Солунска” или на “Ангел Кънчев”, където той хлътваше в кафенето за срещи с приятели, а аз продължавах пътя си за вкъщи. Чак през есента на 1993 г., когато беше поканен от поета Михаил Тошков да присъства като гост на Съюза на свободните писатели, Джагаров дойде на последния ред и седна до мен. Двамата не спряхме да говорим тихичко за какво ли не: кой къде е, какво работи, какво пише и пр. Като научи, че съм директор на издателство “Планета-7”, той ме хвана подръка и заговори:

– Имам някои идеи. Трябва да спасяваме българската книга. Ще ти кажа как. Обади ми се непременно. Виждаш какво става вече: циганите по сергиите да решават кои книги да се продават или издават. Чакам да ми се обадиш и да поговорим сериозно!

Обещах му и… останах с този грях в сърцето да не го потърся. Защо се отнесох така, и то тъкмо към Джагаров– нямам отговор?...

И защо ли, когато през 1968 г. Стефан Гецов искаше да постави току-що отпечатаната ми пиеса “43-мата” и си определихме среща в 10 ч. преди обяд в Народния театър, аз не отидох – нещо абсурдно непривично за маниакалния ми характер да бъда точен, акуратен и изпълнителен за всяко нещо? Пак нямам отговор и на този въпрос.

Да, за Джагаров трябва да се говори искрено, просто, човешки и тихо като звън от камбана по заник слънце, а не като ракетен салют по време на парад. Същото важи и за гениалният ни артист Стефан Гецов!

 

Станко МИХАЙЛОВ, писател


От дясно на Живков са Веселин Йосифов, шеф на Съюза на журналистите и Георги Джагаров

От дясно на Живков са Веселин Йосифов, шеф на Съюза на журналистите и Георги Джагаров

Една от последните снимки на поета

Една от последните снимки на поета

Стефан Гецов /вляво/ в ролята на Георги Димитров в многосерийния филм

Стефан Гецов /вляво/ в ролята на Георги Димитров в многосерийния филм "Войници на свободата". До него е екранният Сталин.

Поетът Георги Джагаров бе заместник председател на Държавния съвет на НРБ

Поетът Георги Джагаров бе заместник председател на Държавния съвет на НРБ

Културни дейци до Първия човек Тодор Живков. Отляво надясно: композиторите Александър Райчев и Филип Кутев заедно с поетите Димитър Методиев и Георги Джагаров,

Културни дейци до Първия човек Тодор Живков. Отляво надясно: композиторите Александър Райчев и Филип Кутев заедно с поетите Димитър Методиев и Георги Джагаров,

Джагаров живееше със семейството си в обширен апартамент в сградата срещу Руската черква в София

Джагаров живееше със семейството си в обширен апартамент в сградата срещу Руската черква в София