nabore.bg

Тежката дума

Дискусионно: Да не превръщаме писателите в социални несретници!

В днешното ново и високопочитно демократично общество всички столични пространства и тротоари са задръстени с милиони автомобили, павилиони, кафенета, сладкарници, бирарии, паркинги и още какво ли не. Дори тесните тротоарни площи, макар да са неприкосновенност на пешеходците, денонощно са обсебени от хиляди сергийни маси със закрилни чадъри, цветарски лехи, рекламни табели, високобални музикални и говорни тиради. И то до такава степен, че човек вече не може да се провре сред тях, нито да чуе благовъзпитан звук.

Кварталните градинки, алеи и водоскоците край тях също са във владение на продавачите на кебапчета, дюнери, гевреци, страгали, леблебии, пуканки, сладоледи, разхладителни напитки и крещят до проглушаване чрез своите улични реклами. Сред всички тях обаче го няма само писателят.

 

Няма го гласът му.

 

Думите му за просветителски разцвет. Осанката му. Знанията. Житейската поука. Мъдростта. Няма го свещенството на словото му. Тогава какво остава на писателите? Да приемат с покорство и примирение новата си социална орис, докато превърнат себе си, а и Съюза на българските писателите в Дом на покойника? Та това е смъртна погибел без надгробно упокоение. Връщане към пещернячеството на буздуховността. Напротив! Както сянката при всеки слънчев обгрев следва човека, така и думите трябва да вървят съподвижно с писателя. И един от тези спасителни изходи пред неизбежната му утрешна гибел, предлагам.

Тъй като и книжарниците обедняха и се изпразниха откъм читатели, освен лисата на пари да си купуват новоизлезли книги, а най-вече, защото компютърният сайт извзе целия днешен информационен поток на литература и на културата като цяло, Столичната община, а и тези в по-големите провинциални градове, да определят на писателите чрез Съюза на българските писате постоянни тротоарни, градинкови и други знакови места на обществен сбор, където седмично или всекидневно по лично желание те да предлагат на читателите своите творби. Всеки да застава зад своя книжен продукт (подарен или откупен) и да поставя благопожелателен автограф в пряк духовен контакт с тях. Така резултатът на просветителското възраждане до някаква степен отново ще се оплоди в съзнанието на нацията ни. Думите на писателя отново ще се преродят с най-чистата вяра в безсмъртието му

 

като техен сътворител и духовен учител.

 

Защото, ако думите не пренадлежат с вековното си послание към човека, той представа да бъде социален, психически, политически и изобщо мислещ субект. Ето защо, за да се превърнат културните плодове в същностна житейска неотменност, трябва не да ги разпиляваме и потъпкваме в забрава, а да ги превръщаме във всенароден почетен поклон. Но не само към думите, но и към писателя като техен изначален сътворител. Да въздигнем писателското име от почит и преклонение до онзи небосвод, до който е бил в недалечното минало през годините на неотменния му и многовековен духовно-поминъчен труд. Така той ще стане най-убедителния обществен символ, който ще обжарва с поука, знания и мъдрост сърцата и душите на своите читатели, както е било през житието на нашите велики писатели още от възрожденството, та дори до Демокрацията. Каквито напр. са били за народа ни Антон Страшимиров, Емилиан Станев и още десетки други литературни колоси. По този начин ще възвърнем обичта и доверието на читателите към българския писател и ще възстановим порутения му духовен пиедестал за нова сенародна почит и градивни надежди. Не го ли сторим обаче още днес, грози ни опасност в най-близки години да превърнем Съюза на българските писатели в Дом на покойника, а писателите по-зле дори от уличните амбулантни търговци. Но понеже съвсем неотдавна в друг мой поместен материал разказах в този електронен вестник „Наборе” по-подробно каква обществена почит и обич са получавали нашите известни писатели Антон Страшимиров и Емилиан Станев, накратко ще припомня фактите.

Антон Страшимиров всекидневно пишел на старо, люлеещо се кресло. Но още преди да се затвори в кабинета си, дето никой нямал право на достъп, жена му излизала на кварталната кръстопътна улица. Разваляла в бакалницата книжни пари на метални монети и щом се покажела отнякъде гальота (возило на две колелета, теглена от кон), тя я спирала и давала на коняра по една десетолевка. По този начин ги отпращала да минат по друга странична улица, та да не вдигат шум на писателя и пречат на писането му. А когато след работа Страшимиров излизал в града за среща с приятели и се връщал привечер вкъщи с файтон, теглен от два коня, почитателите му възвишавали духовния му сан по следния начин. Най-силните и млади от тях негови читатели разпрягали файтона, впрягали се на мястото на конете и... така чинопоклонно го отвозвали до дома му (живеел недалеч от Централната гара на София).

 

На каква почит са били едно време писателите!?

 

А за писателя Емилиан Станев пък знаех от жена му Надя следното, с която бях станах близък покрай Димка Каролева – племеницата на поета Димчо Дебелянов и съпруга на литературния критик проф. Ст. Каролев.

Емилиан Станев сутрин тежко изкачвал стълбите на втория етаж на вилата им в Железница, която през онези години бяхме посетили заедно с поета ПетърКараангов. До обяд не се чувала муха да бръмне наоколо, докато през това време Надя готвела в кухнята на долния етаж в пълно мълчание. С онемяла уста едва дочаквала да стане обед, за да посрещне мъжа си с топлодъхните гозби. Но не толкова да го нагости, колкото да прочете със залепнали устни от вълнение това, което той бил написал дотогава в поредната си книга. А докато пишел, а тя готвела своите гозби, приборите тя полагала на мокри кърпи, за да не вдигат шум на писателя и пречат на работата му.

Каква духовна святост бил някога писателят за семейството и за народа ни, Божичко! И с каква трогателна любов и обгриженост ги дарявали жените им! Затова се питам: ще родят ли някога същите тези наши българки нови антонстрашимировци и емилианстаневци, та да прокуждат с всеотдайната си любов гальотаджиите от прашните улици, или да поставят мокри кърпи под приборите, та да невдигат шум и пречат на любимите си мъже и писатели? Защото те са изначалните будители на всеки народ. Иначе без тях душите на народа омършавяват. Особено в днешно време, както вече тръгна, утре децата и внуците ни няма да могат да изпишат дори името си. Така, че поуката от разказаното е повече от апостолска, за да разпалвам с още огнени пламъци Духа на днешните наши сънародници от българските писатели. Защото той е пребъден и вечен, като свещенството на думите. А могат ли от днешен поглед с делата си те да стигнат до днешните свои читатели за поука, знания и мъдрост? Могат. Но за да стане това до някаква почитна степен, ето какво предлагам. Ще преповторя обаче случая отново.

Когато преди време споделих идеята си в кабинета на бившия председател на Съюза на българските писател Николай Петев, той стана развълнуван от дивана, на който седяхме само двамата, потупа ме похвално по рамото, после притисна и прикани веднага да дам вече написания текст на главната редакторка на в „Словоте днес” Надя Попова.

 

Но след месеци Петев заболя още по-тежко

 

след завръщането му от Америка, където бе отишъл да лекува неспасяемото си раково заболяване, а скоро след стана депутат в 42-ото НС и… умря. По-късно повторих молбата си на Надя Попова да отпечата статията ми. Но, когато потретих приканата си, тя отрони, че тя била някъде изчезнала. Поиска да я възстановя, което неотложно сторих. Но и при следващите ми въпроси какво става с нея, тя все така обещаваше с кротък глас, че ще го направи. При все това пак не бе отпечатана, докато накрая престанах повече да я занимавам (може би ръководство не е искало да отъждествявам Съюза набългарските писатели в Дом на покойника, а и самите писатели за мъртъвци). Но аз не спирах. Вместо това на два пъти отварях дума и на Главния секретар на Съюза Христо Ганов. Още по-възторжен дори и от мен и той обеща, че лично ще говори с въпросната Главна редакторка. Нещо повече. Сам предложи идеята да се реализира без никакво бавене, като се поиска лично от кметицата на Столичната община Фандъкова да преостави на писателите специално място за тази цел, която вече изразих по-горе. А заедно с въпросната идея предложих съшо: Масмедиите широко да отворят вратите на писателите за тяхната общонародна изява, като всеки отпечатан или провъзгласен из масмедиите продукт да се заплаща и съотвеатния хонорар, както беше донеотдавна. Защото повечето им собственици, шефове, главни и отговорни редактори, телеводещи и др. пренасищат гушите си с тлъсти парични възнаграждения, докато българските писатели не могат дори да се подсладят с кутия локум

 

от позорната си беднота.

 

Ето защо, ако онези днешни наши писатели, които биха приели идеята за унизителна да застават зад творбите си да ги продават, или даравят на читателите, ще им припомня неоспоримия факт, че след прехода много от тях, като Лъчезар Еленков, Христо Черняев, Надежда Захариева, Воймир Асенов, Диана Димих, Луко Захариев, Делчо Чапразов и още десетки други го правеха с книги, вестници и списания по паркове, библиотеки, тротоари. Днес пък дори екпрезидента на  България Кавалджиев също може да видите из Столицата да продава с автограф книгите си. Тогава защо да не се приеме и приложи споделенята ми горе идея, а още и още да се въргаля из редакционните чекмеджета на тоз и онзи редактор, щеф и пр. А да припомня и още някои случаи. Напр. великият Джек Лондон, а още по-велик като писател, държавник, носител на Нобелова награда и пр. Чърчил и още други като тях са заплащали с джобни пари на рекламни агенции, журналисти, клюкари и др., за да пишат не хвалебствени дитирамби, а най-злостни и унизителни факти за тях, само за да поддържат имената и обществения престиж пред народите си. Е, свян и позор ли ще бъде и за българските писатели, ако застанат със запретнати ръкави пред своите родови читатели и им посветят с личен автограф личните си писателски трудове, сътворени с кръв, пот, болки, изтезаващ денонощен труд, материални лишения, а не рядко и от самота, тъга, душевни стлазания.

 

Станко МИХАЙЛОВ, писател и режисьор

 --------------- 

Читателите могат да споделят мнението си по горната идея на тел. 885-22-69 и 0895/10-40-43 или на е-мейл: stanko.mih@abv.bg


Станко Михайлов и част от неговите книги

Станко Михайлов и част от неговите книги