nabore.bg

Литературен мегдан

Демонът

Разказ

 

Слънцето потъваше в хоризонта на запад и отразената в небето светлина, посребряваше леко набраздената водна повърхност. С всяка изминала минута горящият диск губеше яркостта си, прегърнат от далечните синьо-сиви облаци, а очите вече можеха да понесат, силното допреди малко сияние. Съненото светило видимо си отиваше и само избледняващото му оранжево сърце, все още успяваше да провре няколко пламъка между рехавите клони на върбите. Искрящото отражение играеше върху плъзгащите се речни струи, а широкият му лъч разсичаше на две тъмния полукръг, образуван от удължените сенки на дърветата.

Водата жадно поглъщаше ласките на късното зарево, провирайки се безшумно покрай ниския, затревен бряг. Само от време на време, някой от кротко завихрените талази се завърташе тихо и прошепваше нещо на замислените шавари, а те му отвръщаха с леко поклащане и успокоени след краткото вълнение, замираха отново.

Там, където изгладената след бързея вода, застиваше в относителен покой, едно почти черно и лъскаво парче дърво, плавно извиваше край подмола, носено от слабото течение. Оставаше му още малко, да докосне плетеницата от корени в края на вира, когато то изненадващо оживя и изригвайки в пръски, изчезна под водата.

Секунди след неочаквания взрив, вирът още не беше успокоен, когато тъмният силует изплува на повърхността и ловко, без дори да раздвижи водата изскочи на брега. Призрачната сянка застина за миг и само трепкащото в единия й край сребърно вретено, нарушаваше спокойствието на кадъра. Потайният хищник излезе още малко напред по застланата с детелина площадка и пусна едрия скобар в тревата. Изтърси се ситно и облизвайки за кратко светлеещата козина по гърдите, прилегна. Речният демон изви масивната, лъскава опашка до тялото и правейки един завидно сръчен захват, шумно загриза главата на агонизиращата си жертва.

Утрото неусетно рисуваше контура на гората на изток, но тъмният, висок бряг все още пазеше реката от плахите погледи на зората. На фона на разкъсаното ефирно перде на мъглата, гъстата плетеница от ракитак, трънки и коприва изглеждаше призрачна. Искрените сълзи на огромната, клонеста върба капеха в смълчаните води и върху гъстото кълбо скрипка*, обгърнало основата й, а унесена в приказния си сън, реката с безразличие посрещаше ранния плач.

Всичко изглеждаше неземно спокойно до момента, в който мощен вихър набразди водата и отпрати поредица от неочаквани вълни към брега. Образуваните от внезапното движение малки водовъртежи още не бяха утихнали, когато нов, още по-силен тласък завихри повърхността, а секунди след безпокойството, един тъмен силует изскочи на малката, тинеста площадка под върбата. Уплашен от изненадващата поява на хищника, спящият на стърчащите от водата клони корморан, се спусна с припляскване по течението, а успокоена след кратката суматоха, реката въздъхна и понесе есенните си мисли надолу.

Беше ловувала цяла нощ и пълният стомах й подсказваше, че вече е време за почивка. Изтърси и почисти за кратко гъстата козина по гърдите, а после се огледа и ослуша внимателно. Ничии очи не бяха станали свидетел на сцената и още преди светлината да може да различи добре очертанията на грациозното същество, то се стрелна, като сянка и изчезна в тунела под скрипката.

Ловът й се отдаваше, както дишането... Усещаше вибрациите от плуващите над нея птици. Внимателното прокрадване неведнъж й беше носило успех и сега, преодолявайки с лекота натиска на течението, с всяка изминала секунда, тя скъсяваше дистанцията до жертвите си. Патетата още не можеха да летят и нямаше как, да избягнат атаката. Вече се изстрелваше напред, предчувствайки суматохата сред птиците, когато мощна вълна от дълбокото, я тласна силно към брега ...

За жалост конкурентът й също си бе набелязал цел. И докато тя се провираше покрай корените на гъстия шавар, той изригна с масивното си тяло, образувайки свиреп водовъртеж. Ужасената патица изкряка панически, прелитна на няколко метра и грачейки пресипнало започна да вика разпилените си малки. Но за едно от тях беше твърде късно. Пухкавата жълто–кафява топка, бе погълната безвъзвратно от вихъра на кипящата вода.

Мразеше го, но не можеше да му противостои. Той беше речният лъв и не смееше да го атакува ... масата му бе твърде голяма за нея. Доскоро го нямаше в нейния район, но от година насам, започна да излиза от подмолите в тесния ръкав край острова и нахално да се възползва от територията й. А започнеше ли да се храни, огромният му апетит нямаше засищане. Успокояваше се едва към полунощ, но дотогава всичко живо из вировете пощуряваше, наплашено от зловещия хищник. В такива нощи ловът й ставаше невъзможен и притеснена от непрестанните му атаки, тя тихо се изнасяше нагоре по бързеите. Там с малко повече късмет, успяваше да хване по някоя мряна или задоволяваше глада си с жаби и намерените край брега едри, речни миди.

Зимата вече напомняше за себе си и обрамченото от тесни, ледени ивици корито беше ежедневие. Реката галеше кротко бреговете, а малките мехурчета въздух под леда играеха закачливо, побутвани от студените й струи. Силно заскрежените клони на върбите мълчаха притихнали, молейки се на спящото, зимно слънце, да ги освободи от настръхналите им одежди.

Изпаднала в обичайната безтегловност, мъглата разтегляше тихите си, бели воали над водата, а впечатлена от невероятната тишина на утрото, реката се провираше тихо и не смееше да наруши спокойствието му.

Беше прекарала почти целия ден в блажена почивка и шумовете на ранния следобед подсказваха, че е време за лов. Уменията й на изкусен хищник я изпълваха с увереност, а изпадналите в летаргия водни обитатели, обещаваха повече от лесна вечеря.

Преди да подаде глава през гъсто сплетените растения, тя огледа тревожно наоколо. Подозрителният шум, който дочу преди малко беше изчезнал, но заплахата можеше да се върне и не биваше да бъде подценявана. Малките ушни миди стояха замръзнали, докато дългите, сребристи мустаци потрепваха нервно от двете страни на муцуната. Уплашените очи се стрелкаха в различни посоки търсейки опасността, между тънките въжета на скрипката.

Течението във влажното укритие отдавна бе донесло неприятната миризма и яростният дъх на приближаващия противник, не беше изненада за нея. Мразеше да навлизат в територията й ... Тя беше неприкосновена и досега не бе отстъпвала пред никой. Много пъти бяха опитвали да я безпокоят, но още при първия кратък досег, враговете й се отказваха, респектирани от гъвкавото, като пружина тяло, дългите, остри зъби и коварните, изненадващи реакции. Тази зловеща комбинация от оръжия, превръщаше повечето от битките в предрешени, мимолетни схватки, които натрапниците обикновено помнеха дълго.

Малкото, черно–кафяво куче, беше ентусиазирано от присъствието на хищник, без да подозира какъв точно е той. Доста рижи красавици бяха спрели дъх между здравите му челюсти, но срещата с демона щеше да му е първа. То очевидно изгаряше от нетърпение тя да се състои, а отстъпчивостта и колебанието на досегашните му жертви, го беше научила да бъде напористо, създавайки му една измамна представа за сигурност. И то винаги търсеше победата докрай, с цената на всичко, поощрявано и стимулирано от безразсъдният си стопанин.

Провирайки се самоуверено в дупката, териерът дори не разбра кога яростните, бели зъби се стрелнаха иззад възлестите корени на върбите и впивайки се в муцуната му, отнесоха част от чувствителната носна гъба. Миг след това, не толкова болката, колкото мирисът на кръв го върна в действителността и ужасеният писък, последван от задавен, яростен лай, напрегна обстановката в подземния лабиринт.

То бе свикнало с битките в непрогледен мрак, но противникът му очевидно бе по-подготвен. Дългите, чувствителни мустаци, пригоденото за нощен лов зрение, както и познатата обстановка в коренището, му даваха категорично предимство. Заслепено от злобата си, кучето не преставаше да се нахвърля, но вече значително по-предпазливо, респектирано от мълниеносната й атака.

След още няколко безмилостни захапвания, дистанцията между тях видимо се увеличи и битката се превърна, в изцяло дирижиран от нея контакт. Тя избираше най-подходящите моменти за нападение, а всичко, което получаваше срещу това, бе безобиден, истеричен лай от запенената паст на противника си.

Успокоена от ставащото, тя реши, че е време да се оттегли и да потърси спокойствие във водата. И без друго трябваше да излиза на лов, а под прикритието на настъпващия мрак, лесно щеше да избяга от опасната близост на двукракия. Дългото гъвкаво тяло се плъзна между дебелите, сплетени жили, а преодолял за миг страха си, заслепеният от ярост териер, се опита да я последва. Провирането в тесните и силно начупени пролуки на коренището й се отдаваше безпроблемно и тя вече напускаше дупката през удобния изход под водата, когато далеч зад себе си, дочу глухото и уплашеното скимтене на заклещилия се в дупката преследвач ...

Утрото упорито напредваше, но все още не можеше да се прибере в укритието си ... Цяла нощ двукракият не преставаше да се върти около върбата, копаейки неистово в основата й, а без видима причина, измъченият му приятел надаваше жални стонове изпод нея. Демонът наблюдаваше с притеснение сцената, под прикритието на отсрещния подмол и едва когато призори, вързал изнемощелия си помощник врагът му тръгна нанякъде ... предпазливо се осмели да приближи ...

Развиделяваше се, а дупката й беше напълно унищожена. Имаше нужда от почивка и трябваше да потърси, къде да се приюти. Обиколи, огледа и подуши несигурна купчината от влажна пръст пред дървото и когато не намери причина, която да я задържи, се плъзна спокойно във водата и без колебание се упъти към тръбата на старата, разрушена помпа.

Не биваше да се излага на чуждите погледи по светло, но априлското слънце така благодатно припичаше, че всяка част от тялото й поглъщаше подарената топлина с охота. В уюта на дупката нямаше как, да изпита подобно блаженство и затова реши, да се наслади още малко на набиращите сила лъчи.

Завъртя вретеновидната си снага по гръб, продължавайки да облизва лапите, които грижливо миеха очите. Шоколадовата й козина блестеше на силната дневна светлина, а по плавните извивки на фино изваяното тяло, ярките лъчи примесваха кафявото с искри от сребреещия, гъст подкосъм.

Бистрите струи на реката извиваха само на педя под носа й и тя усещаше движението от леките завихряния с дългите си, чувствителни мустаци. На моменти водното огледало застиваше и картата на чакълестото дъно можеше да бъде прочетена, заедно с всичките й дребни и плашливи обитатели. Поклащащите се дълги коси на водораслите танцуваха, водени от кристалните струи на бързея, а купчината малки мренчета играеше, като вързана за тях, спазвайки умело плавния ритъм.

Мислеше вече да се прибира, когато едно ненатрапчиво, спокойно движение привлече вниманието й. Без да се притеснява, тя обърна поглед от легнало положение и в този момент играещите тъмни очи ... срещнаха неговия ...

Той беше впечатляващ ... Едрата му снага стоеше изправена върху плътния килим от детелина, докато последните, бляскави капки се стичаха без особено колебание по копринената му, светлокафява козина. Двата бели и остри долни зъба, контрастираха на отворената в усмивка уста, а гъстите четки на дългите, седефени мустаци потрепваха закачливо, побутвани от чувствителния му нос.

В първия момент не помръдна, а просто го остави, да се наслади на божествената гледка ... Едва когато, раздиран от напрежение, той понечи да направи несигурна крачка напред, тя скочи светкавично на крака и замръзна, изправена като статуя, подпирайки се на масивната опашка. Вдиша жадно влажните струи въздух, идващи от него, а това мигновено го накара да застине отново. Магията вече вибрираше между втренчените им погледи, докато всяка струна от телата на двете потайни същества, жадуваше да излезе от вцепенението на странния ритуал.

Той нямаше право на първа крачка и въртеливото навеждане и изправяне на удължения врат, беше единственото плахо движение, което можа да си позволи. Тя пристъпи разколебана към него, хипнотизирана от внушителната му фигура и вече отблизо, протягайки несигурно муцуна, се потопи в омайния му парфюм от хормони. После изненадана от самата себе си, посегна ловко и отърка нежно гъвкавата си шия у широкия му сребрист нагръдник, докато той смутен, стоически понасяше изучаването.

Последва още едно нежно погалване и привидно спокойните до този момент животни изригнаха, като ярък фойерверк ... Ловки премятания, усуквания и плъзвания, резки извиващи движения и виртуозни скокове, последвани от невероятно синхронни замръзвания на мига, увенчаха началото на една завладяваща игра. Страстният и по детски чист танц, неусетно се пренесе във водата и двете, омагьосани едно от друго същества, изпълниха с очарованието си уединеното място. Слисани от магията на непринудената сцена, дори птиците замлъкнаха за кратко, а сдържаните за малко песни, се разляха освободени от вцепенението, за да увенчаят вълнуващия момент с великолепието си.

В късното лято реката провираше топлите си талази край подмолите и търпеливо чакаше събуждането на септемврийското утро. Черните сенки на кормораните дремеха по сухите клони на върбите, а сънените им пограквания дращеха болезнено гладката тишина, заливаща с благодата си спящите ливади.

Тя провря поглед между месестите стръкове на шавара и внимателно огледа владенията си. Миг след това, бляскавите очи, светещи над двата ослепително бели зъба изчезнаха и шумоленето на събудените папури, се отправи към коренището на близкото дърво. След малко тихият шум се върна и тя се показа от пролуката, държейки в устата си малко, цвърчащо същество.

С плавно движение, на което би завидяла дори риба, демонът се спусна във водата и отпусна захапаното до този момент дяволче. Неопитното създание се завъртя на два–три пъти в кръг и когато усети сигурността, с която природата несъмнено го бе дарила, заплува с увереност, перейки за равновесие малките си, ципести лапички. Залисана в преподаването на първия си истински урок по плуване, тя се предаде на завладяващата магия и затанцува ловко около невръстната си рожба.

Внезапната тревога проряза съзнанието й и прекъсна вълшебната игра, когато чу, как водата в плитчината под близката върба изригна. Уплашена от изненадващия, силен звук, тя грабна за врата безпомощното си малко и се стрелна, като невестулка към дупката. Огледа, подуши и облиза останалите си отрочета и когато осъзна, че едно то тях липсва, болката и непреходния страх от зловещия хищник, извикаха най-дивата й ярост.

Тя се гмурна и обходи, като мълния спокойните глъбини на подмола, но от слузестия й враг нямаше и следа. Речният лъв за пореден път бе престъпил крехкото, привидно примирие и въпреки, че се усещаше безсилна пред огромната му енергия, сега дори бе готова да го атакува. През последната година беше погубила доста от по-дребните му потомци, но ето, че този път, законът на реката не беше на нейна страна.

„Чи – чи ... чи – чи ... чи – чи ...“ ... Малкото шоколадово вретено изскочи от гъстата коприва и спускайки се по мрежата от груби корени на брега, срещна водата. Плъзна се като струя под повърхността, а когато се показа, козината му блесна в сребристо, осветена от мозайката на преминаващите през дърветата слънчеви лъчи. Веднага след това, то се завъртя в щура игра около едрите, жълтеникави камъни, редувайки гмуркане и изплуване за по няколко секунди. Гъвкавото, тънко тяло описваше виртуозни кръгове, елипси и осморки, сякаш движено от невидима за очите сила.

Водата бърбореше монотонно и пригласяше на залисаното в игра същество, когато от копривака над него се чу шум и на арената под пъстрата сянка, се появиха още два малки демона.

Вирът над бързея се събуди и спокойната допреди малко вода, едва смогваше да реагира на умелите и бързи движения на групата. Кълбото от премятащи се и усукващи кафяви торпеда, се завъртя, като вихър около големите камъни в дълбокото и постепенно се насочи към изтъняващия край на вира. Спокойното място, даващо началото на близкия бързей оживя и започващите от него меки къдри се превърнаха в шумни, пътуващи във всички посоки вълни. Те срещаха брега и оттласнати от него се връщаха към играещите малчугани, докато нещо магично и изненадващо не прекрати забавлението им.

Тихият сигнал почти хипнотизира малките и дори водата бе изненадана от мигновено застиналите същества. Последва познатото „Чи – чи – чи ...“ и малко след това, водена от майка си, ентусиазираната композиция от амфибии потегли без колебание, покрай озъбените корени на подмолите.

Реката изгледа щастлива отдалечаващото се семейство и още дълго след това, не спря да си тананика ритъма от вълнуващите вибрации на играта ... А моментът, в който завладени от неизчерпаемата си енергия, четирите бързи, ловки и яростни демона, поеха надолу към вировете, за ужас на многобройните им обитатели, остана като един съкровен спомен, в бистрото й ... бавно течащо съзнание.

 

Воден ЧАИРОВ

Януари 2014 г..

 

 *СкрипкаЗелено увивно растение, наподобяващо лиана, с начесто растящи по него бодли. Расте във влажни лонгозни гори и поречия на реки. Образува невероятно гъсти струпвания, с които оплита основата, стеблата и по-ниските клони на дърветата.

 


Воден Чаиров

Воден Чаиров

В първия момент не помръдна, а просто го остави, да се наслади на божествената гледка ... Едва когато, раздиран от напрежение, той понечи да направи несигурна крачка напред, тя скочи светкавично на крака и замръзна, изправена като статуя, подпирайки се на масивната опашка.

В първия момент не помръдна, а просто го остави, да се наслади на божествената гледка ... Едва когато, раздиран от напрежение, той понечи да направи несигурна крачка напред, тя скочи светкавично на крака и замръзна, изправена като статуя, подпирайки се на масивната опашка.