nabore.bg

Литературен мегдан

Делфините

Разказ

 

      В една ранна и ясна утрин, яздейки алестия кон на дядо Теофан, Гроздю срещна оназ хубава мома с дългите руси плитки и руменото лице. Първо я зърна, когато дохождаха преселниците, кажи-речи, преди година. Тя крачеше покрай последната талига и тъжно-тъжно припяваше. Мерна я няколко пъти да слиза на извора с менци за вода и да се връща по склона в селото. Дълго време не можеше да я улови с погледа си.

      В туй време, като я срещна, слънцето падаше върху косите й с плитките и слизаше по раменете й. Той на мига реши, че е най-хубавото момиче в целия свят. Видя му се като изписана, по-право, изографисана на границата между небето, морето и сушата. Скочи от коня и застана на пътя й, а тя се закова на място и наведе очи. Сърцето му щеше да се пръсне от силните удари в гърдите. Докосна брадичката й, повдигна я, видя как широко отвори очи, а по лицето й изби нова руменина, и рече :

        -   Ще ми кажеш ли името си?

        -   Калина – отвърна момата и отново наведе очи.

        -   Харесвам те, Калинке – неочаквано за себе си промълви Гроздю. – Обичам те.

        -   Харесвам те, обичам те, Гроздьо – повтори тя.

        -   Откъде ми знаеш името? – изненада се той.

        -   Зная го отколе…Питала съм…

        -   Кого си питала?

        -   Дядо Теофан…Той ми каза… Каза ми още, че си бил сирак също като мене…

        -   Искаш ли да слезем на брега? Едно нещо да видиш…

        Тогава Калина остави пълните менци  на земята, а Гроздю се обърна към коня:”Ти стой тука да вардиш менците… Чу ли?”

        Хванаха се за ръце и побягнаха към морето.

        Той обръщаше глава към нея и гледаше как плитките й се люлеят като тънки клончета и панделки нагоре-надолу, как падат по раменете й, как се увиват около шията й.

         Щом стъпиха на пясъка, спряха да си поемат дъх и момъкът рече:

-            Тука, на туй място, излязла от морето Света великомъченица

Леонтия  и покръстила траките и римляните, които живеели заедно близо до водата… Селището им се наричало Кария…

В това време над водата се появиха делфините.

-   Виж ги! – вдигна ръка той. – Моите приятели…Приятели за цял

живот… Никога няма да ме забравят… Зърнат ли ме, тозчас идват до брега… Туй са делфините…

-   Тъй ли се наричат? – удивена попита девойката.

-   Тъй им вика дядо Теофан… Делфини… Имали си някога царство-

господарство на земята преди още да се появи човекът и приказвали като нас… Но по време на война, за да спаси рода им от погибел, техният цар наредил всички да се хвърлят в морето…Така се спасили, останали живи, но кой знае защох във водата онемели повече не можели да говорят… Измислили си по-късно някакъв говор, чуден за нас, свирукали си и тъй си приказвали…

          Двамата седнаха един до друг на пясъка. Прегърнаха се. Целунаха се и Гроздю усети, че Калина трепереше от срам. Изправиха се бързо, той грабна едно плоско камъче и го запрати по гребена на вълните. Камъчето подскочи веднъж-дваж по огледалото на водатаь, накрая цопна на петнайсетина крачки и потъна… Девойката постоя, погледа и закрачи по брега. Вълните пъплеха по стъпките й, провираха се между глезените й, миеха ги с пяна от уморените бели коне на морето.

         Когато застанаха един срещу друг, момъкът хвана ръцете й и си помисли : „Ти ще цъфтиш все по.красива и напета, ще наливаш снага, ще заобляш рамене, а гърдите ти ще заприличат на големи златни ябълки, които не може никой да откъсне…”

-            Да не смяташ да избягаш? – шеговито рече той.

Целувките им бяха тъй нежни и страстни, тъй огнени и искрящи, че

отнемаха дъха им и двамата олекваха и като че се възнасяха в небесата.

Отново седнаха на пясъка един до друг и Калина облегна глава на

рамото му.

-            Един ден щом стана мома за женене и си намеря жених – каза тя

като увиваше плитките под брадичката си, - искам да си родя момче и момиче… И двамата да приличат на мене… Не, само момичето, а момчето да прилича на баща си… Ще ги кръстя на мама и тате… Не, момичето на мама, момчето на свекъра…

-            Как й думат на майка ти? – попита Гроздю.

-            Златка… Златни ръце и златна уста имаше мама.

-            Е, щом е тъй, момчето ще го кръстим Ангел.

-            На кого?

-            На свекъра, на кого…

-            Че откъде знаеш името на свекъра? Пък и още не съм засмя се

станала мома за женене…

-            Станала си, станала – засмя се Гроздю. – Ако не си станала, до

ден-два, до неделя най-много ще станеш…

Ситно-ситно захвана да се смее Калина, изправи се на колене, хвана

ръцете му, притисна го да се отпусне по гръб и сетне го целуна бързо, из един път, скочи от мястото си и хукна към селото.

Стигнаха почти едновременно там, където оставиха коня и менците.

Не завариха нито менците, нито коня.

 

Драгни ДРАГНЕВ


Драгни Драгнев

Драгни Драгнев