nabore.bg

Литературен мегдан

Да обърна душата си трябва

Да обърна душата си трябва,

за да бъда щастлива.

Да погледна наопъки всичко

в мен солено и диво.

Да живея така, както искам,

а не, както мога.

Да започвам нещата със радост,

а не със тревога.

Да обърна душата си трябва,

Бог дори да се мръщи.

И децата на рамо да грабна –

да избягам от къщи.

 

Излизам от памучната утроба

 

Излизам от памучната утроба на чаршафа,

изхлузвам се като пола без цип,

която някой, без да иска, е настъпил.

Дращя по клетката, заключена отвътре.

 

Останах си без нокти и без перушина.

Разтягам тялото си като дъвка,

протягам се и сякаш леко

крилете си настройвам за летене.

Измивам снопчетата с мигли,

разрошвам ги набързо и косите също -

бухвам ги на кичури, брeтони...

 

Превърна ли ръцете си в криле,

ще бъде лесно, ще хвърча на двора,

на птиците в гнездата ще се приземявам.

Яйцата може бързо да измътя.

И птиците ще уча да говорят,

за да ми кажат майка ми къде е,

какво си шепнат с тате горе,

там, в тъмното, на тайната вечеря.

 

Как се изсипа изведнъж...

 

Как се изсипа изведнъж...

Небето се намръщи.

Чадъри като капки дъжд

се втурнаха към къщи.

 

Прозорецът като око

поглъща с поглед всичко –

шума на трескава река

и стъпки на момиче.

 

Къде забързало е то?

Дори чадърче няма

и лови с устни на листо

сълзите като рана...

 

Сега, когато дъжд вали,

не ще го види никой.

Ще плаче, ще го отболи

и вятърът ще стихне.

 

То тича с пламнали очи.

Косата се развява...

Прозорецът и той мълчи.

Май тъжно днес му става.

 

Кестени

 

Улиците хрупат кестени,

от вятъра нощес сервирани.

Събличат ги с целувки есенни.

Прегръщат ги с лица гримирани.

 

Родени в листопадна музика,

разгърдени от лятна жажда,

се спускат – парашутно бузести,

във уличната сянка вграждани.

 

Да отключиш нов свят

 

 Да отключиш нов свят

и да проникнеш нахално отвъд думите.

Да отключиш нов свят

със златния ключ на Буратино

и куклите да заиграят своя нов спектакъл.

Да отключиш нов свят,

с един поглед да откриеш пространството

и да се изгубиш в него.

Да откриеш една древна вълшебна дума,

която прави чудеса

и разваля черни магии.

Древна вълшебна дума,

която кара младите да пощуряват,

а старите да пощръкляват.

Да пият нежност и безумие

от препълнените чаши

и да ги удрят о земята.

Да оглушеят от звъна им

и да събират в шепи пъстри стъкълца,

наместо злато.

Тази вълшебна неспокойна дума,

която овкусяват с вино –

със много страст и дива орис.

Която оживява мъртвите дори.

И спомените се възраждат,

проникнали дълбоко отвъд думите,

отвъд пространството и времето.

Да отключиш нов свят

със златния ключ на Буратино

и куклите да заиграят своя нов спектакъл.

 

Гнездо

 

Градя гнездо от пух и перушина

и в него искам пресен хляб за всички –

за моите деца от мед и вино,

за близките, които ме обичат.

Градя гнездо и слепвам го със вяра,

със капки кръв, с трохички го изграждам,

със слънчев лъч, мечти и малка гара –

гнездо, в което птиците да раждам.

 

Дървета-скитници

 

Дървета - скитници

пияни се клатушкат

с дъждовни чаши във ръце.

Луната мие лицето си в реката.

Пръстите й се издължават,

сякаш свирят Лунната соната

по клавишите на вълните.

Мълниите режат с острата си ножица

небесната басма

за рокли на синчеца.

Слепи дъждове

се държат за комините,

за да не се изгубят в мъглата.

Нозете на скитника са боси,

като на пророк,

с лице на Арлекин.

Душата му събира спомени

срещу дребни монети

и пълни дъждовната чаша.

 

Коловозите на влака

 

 Коловозите на влака

водят към небето.

Локомотивът е със черната качулка

и по релсите светкавично приижда.

 

От устата му излиза змейски  пламък…

Защо ли в тъмното се е разбързал.

Маршрутът му е ясен без семафор.

Дори да искам, никъде не мога да избягам.

 

Не съм приготвила за никъде багажа.

И искам още изгреви и залези

щастлива да посрещам на земята.

И в чекмеджето малко да събирам

различни семенца, мъниста, злато,

за да си купя входния билет за Рая.

 

Коловозите на  влака водят към небето.

Перонът среща и изпраща на земята

забързали се неизвестни  пътници –

с билет за Рая,

и с билет за Ада.

 

Опитва се човек

 

Опитва се човек да спори с Бога,

да му обува старите обуща.

На дявол да прикрива двата рога

и вечер да се връща… Все е същият.

 

Прокъсана е новата му дреха,

прошита от молци на пеперуди,

които сдъвкаха я без утеха.

И чувства се самотен и прокуден.

 

А сутрин става да строи вселени,

мостове към човеците да зида.

Не е глупак, не е и смахнат гений,

от мислите си времето изприда.

 

Вратата скърца със прогнили стави.

Прозореца затвори – да не духа.

Остава всичко да е вред отляво

и както казват – никак не му пука.

 

Превърна се в божествено разпятие.

И за кого Голготата измина?

Душицата смирена си изпати

и всички вкупом днес ще я заринат.

 

Спусна кепенци селото

 

Гъста трева избуя с коси от коприва.

Точно време за вкусна чорбица.

Да си наскубят  в престилките бабите.

Огън от съчки да стъкнат.

Тях копривата вече не жили,

дори жилите им подмладява.

Но ги няма, потънаха бабите.

Спусна кепенци селото.

Даже щъркели влюбени вече не идват

и  гнездата високи  замряха.

Само жаби кекерици в блатото царуват.

Цяло квакащо царство,

змийски гущеров рай.

Камък до камък – никнат  каменни баби,

А  в полите им гробни  – коприва.

В друго каменно село,

за чорбица там долу,

за вечеря да си наберат…

 

Баба и господ

 

 Прабаба има приказка със Господ.

Отдавна тачат се и имат с баба.

Замина дядо, стана шепа кости.

За пет гърла замесва баба хляба.

 

Преди Божич бе рано подранила.

Сурвака я смъртта с метла от троскот.

Тя цял живот бе стискала, пестила...

Остана в къщата ни само Господ.

 

Дузина пъти ядно го отричах –

отведе някъде баща ми, мама...

Тайфа приятели, бохеми – всички...

И други близки – малки и големи.

 

Пръст с шепа хвърлях, виех като дива.

Проклинях го, направо бях му бясна,

но той си има Божа сраведливост

и ризата, що му дарих, е тясна.

 

Първолета МАДЖАРСКА, Перник 


Първолета Маджарска

Първолета Маджарска