nabore.bg

Архивите са живи

45 години не стигат! (втора част)

Мемоарна разходка за първия випуск от специалността „Журналистика” в Софийския университет след възстановяването й през 1968 г.

 

Точно преди 45 години (1968) в Софийския университет бе възобновено висшето образование по журналистика. Това бе конкретния повод няколко випускници на специалността „Журналистика” – 1968/1973 г. да си спомнят (и да напишат своите спомени) за онези незабравими години от своето следване. По надолу даваме втората част от разказа на доц. д-р Лилия Райчева, Валентин Бояджиев, Костадин Филипов, Светла Желязкова и Явор Цаков, които споделят размислите си за тази интересна годишнина.

 

(Продължение от първа част)

 Д-р Младен Младенов: В един ноемврийски ден на 1968 г. точно пред Ректората на Университета доц. Михаил Минков (по-късно вече професор) ме покани много настоятелно на заседание на Катедрата по журналистика, водена тогава от проф. Стефан Станчев, на което трябваше да се представят идеи за бъдещото обучение по телевизия. Възложено ми бе с тази работа да се захвана аз. Програмата ми включваше материал, който впоследствие се разслои в различни дисциплини: обща теория на телевизионната журналистика; жанрове и форми; структура и организация на телевизията; творчески процес; техника и технология; телевизионна режисура; поведение пред камера и др. Спомням си, че в първия курс по телевизионна журналистика имаше седем запалени момичета и момчета. Твърде интелигентни, защото бяха издържали много строг конкурсен изпит, повечето от които имаха явни таланти. Много от тях – випускници на езикови гимназии, владееха английски, френски, немски, руски. Сега с малко носталгия и с не малко гордост си спомням, че между първите мои ученици, направили в кариера в телевизията, бяха Явор Цаков, който първо работеше в националната телевизия, а по-късно бе един от основателите и директор на Нова телевизия; Мария Пеева, дългогодишен драматург и редактор в телевизионния театър и СТФ „Екран”; Лилия Райчева защити дисертация, сега преподава във Факултета, тя създаде и телевизионното състезание „Минута е много”; Георги Сотиров работи дълги години в редакциите „Информация” и „Публицистика” на БНТ. Нери Терзиева, Евгени Петров, Станимир Илчев, Зелма Алмалех, Бойко Василев, Сашо Диков, Теодора Петрова, Светлана Божилова, Димитър Лъджев са все випускници на профил „телевизия”.

Срещата ми с Мишо Минков пред Ректората преди повече от 25 години изигра съдбоносна роля в моето развитие в продължение на толкова години. Впрочем, ние се познавахме с него още от времето, когато работехме и двамата във вестниците и в радио София – той – в икономическия, а аз – в литературния отдел. По онова време в радиото с нас работеше и трагично загиналият Георги Марков. Моят журналистически стаж не беше кой знае колко голям – в пресата работехме заедно в една стая с Йордан Радичков и Дамян Обрешков.

 

Две години изкарах в Радио Стара Загора.

 

След като по една щастлива случайност спечелих анонимен конкурс за сценарий за игрален филм в Българска кинематография, ме назначиха с телеграма в Деня на радиото – 7-ми май, за отговорен редактор на кинорубриката на радио София. Пак чрез конкурс спечелих място за сценаристика, но вместо да замина за Москва или Прага (други тръгнаха за там), ме изпратиха във Виенската академия, където завърших телевизионна режисура. След завръщането ми в България ме назначиха за режисьор в телевизията.       

В самото начало на своята преподавателска работа имах по-различно становище от мнението на всички колеги от печата преди всичко, пък и от радиото, защото смятах, че историята и теорията на общата журналистика е сходна за всички медии – печатни, аудио- и визуални. Верен на моите дълбоки професионални убеждения, съсредоточих усилията си върху спецификата на визията, на това как се снима и показва на екрана един характер, как се осветява едно лице, какво поведение трябва да има тялото, каква ще бъде паравербалната информация. Преподавах преди всичко екранната същност на телевизионното предаване. Исках студентите да се научат да мислят как да разположат хората в кадър, в какъв ракурс да бъдат показани, в какъв план, т. е. всички екранни категории. Много се радвам, че много мои бивши студенти прегърнаха тази моя нагласа и както се видя по-късно, имаха големи успехи. Драго ми стана от отзивите за тяхната професионална телевизионна работа в европейските висши училища по журналистика. Именно за тях, за младите хора написах и книгата-речник „Телевизионна журналистика (в термини)”.

 

Каузите

 

Проф. Михаил Минков: Като най-динамични средства за масова инормацияа в непосредствен допир с непрекъйснато изменящата се действителност радиото и телевизията може да имат своето достойно място в нея само ако съумяват да откриват и възбуждат новото в нея, да помагат за промяната на действителността и непрекъснато да променят и усъвършенствуват себе си. Затова размишленията за тяхното бъдеще не са просто утопия, а необходима реална потребност, която се налага от изискването висококачествените и действени радио- и телевизионни предавания да внасят своя принос в бързото развитие на обществото. (Минков 1980: 196).    

Д-р Младен Младенов: Журналистическият стремеж към автентичност, към непосредствено присъствие, разрушаването на четирите стени на студиото и отиването на улицата, на полето, в заводите, устремът към транслация и пряк репортаж, към използуването на леки и подвижни технически средства, които дават възможност да се проявява индивидуален журналистически почерк и персонификация в предаването, отказването от някои постоянни, „гипсирани”, кройки на традиционните жанрове и насочването към смели импровизации са кълновете на новото в днешния телевизионен процес и главната черта на утрешната телевизионна журналистика. (Младенов 1979: 9).  

Светла Желязкова: Именно в каузите, за които човек работи, се фокусират всичките невидими нишки на професионалната ни съдба. В началото не усещаме на къде сме се запътили – към фиша с месечната заплата, към екранната популярност или - принудени от конюктурата, биваме впримчени в катунарско битуване из журналистическия пазар. В даден момент, ако каузата се окаже път в живота, тези нишки неусетно се превръщат в дебели корабни въжета, които ни задържат на отреденото ни място и то не само на пренаселената медийна полянка. Тогава от гетото на собствените ни душевни борби започваме да чуваме ехтежа на камбаната и прочутата фраза на Хемингуей: Не питай за кого бие камбаната – тя винаги бие за теб!

Явор Цаков: Какво ни оставаше на нас, студентите от първия випуск на обновеното журналистическо образование - с преподаватели като нашите имахме уникален шанс да научим за професията (и не само за нея) дори повече отколкото заслужавахме. А всъщност ПРЕПОДАВАТЕЛИТЕ ,които споменавам мимоходом сега, 40 години по-късно, излъчваха всеки по своему индивидуална и незабравима мъдрост, изстрадана по различни пътища, към всеки от нас, устремен към подстъпите на тази „прекрасна професия” –

 

вярвайте в себе си, но не прекалявайте, за да не си повярвате.

 

Хубаво казано, нали?

Валентин Бояджиев: Ще бъде интересно за бъдещия изследовател на развитието на журналистическото образование в България да анализира и темите за дипломни работи, които са защитавани в края на следването на курса. Те са актуални в същността си, носеха всички съвременни проблеми на българските медии в процеса на тяхното развитие.     

Костадин Филипов: Какво, четиридесет години ли? Станаха ли толкова? И то от завършването през април 1973-а, а като прибавим към тях още пет години следване, какво се получава – 45 години... Стигат ли ни, за да кажем, че сме имали огромния житейски шанс да бъдем в първия курс по специалността „Журналистика” на Софийския университет след нейното подновяване? И че през цялото това време оттогава до днес сме били горди от времето, прекарано заедно с колегите и преподавателите ни и че ако тези четири десетилетия за нас, или за повечето от нас,  са били посветени на любимата професия, за специалността е било време на узряване, порастване и разрастване. И заедно с това – време за десетките, стотици и може би и хиляди нови колеги, преминали през някогашната катедра в рамките на Факултета по славянски филологии, до днешния отделен Факултет по журналистика и масови комуникации. Днес няма българска медия – малка или голяма, столична или извънстолична, в която да не работят  кадри на Факултета. Така и трябва да бъде.

Доц. д-р Лилия Райчева: Имах честта, заедно с моите колеги – къавтори на този текст, да завърша първия випуск „телевизионна журналистика”. От собствения си многостранен опит, а и от наблюденията ми върху кариерата на випускниците, завършили Факултета, установявам, че специализираното академично образование не е достатъчно, за да бъдат усвоени тънкостите на професията. Но то, без никакво съмнение, е изключително важно, за даде теоретичната подготовка и началния тласък към непрекъснато усъвършенстване. Който е избрал каузата да бъде журналист, да е част от творческата медийна среда, трябва безспирно да се учи и да развива своята сетивност. Затова 45 години не стигат и випускниците от специалността „журналистика” 1968/1973 продължават.     

 

БЕЛЕЖКИ:

Димитров Димитър (1994) Съветска България през три британски мандата, Би Би Си Лондон. http://chitanka.info/text/2911/2#textstart [посетен на 10. 05. 2013 г.]

Младенов Младен (1979) Телевизионна журналистика (в термини). Издателство „Наука и изкуство”, София.

Минков Михаил (1980) Журналистика на словото и образа. Издателство „Наука и изкуство”, София.

 


Опит за биография

Едно допълнение на руски език от Владимир Абросимов, член на Съюза на писателите в Москва и магистър по журналистика на Софийския университет, випуск 1968-1973 г.

                                                                               

Владимир Абросимов

Литва. 5 сентября 1944 г. Этот день стал днем моего появления на свет. Под знаком войны. Причем, как это всегда происходит с новорожденными, - случайно: мои родители не были расстреляны в г. Старая Русса, оккупированной гитлеровцами, а депортированы в Литву, где до конца военного лихолетья они существовали в качестве батраков в одном из литовских имений.

После победы над фашизмом родители вернулись в Старую Руссу, где успели основать свой новый дом. И снова - одно случайное совпадение. Дом располагался рядом с дачей Федора Михайловича Достоевского, известной сейчас как дом-музей великого русского писателя. Видимо, невольное “соседство” с Ф.М.Достоевским, избравшим в свое время Старую Руссу как прототип места,

 

где развивается сюжет его романа “Братья Карамазовы”,

 

оказало духовное влияние на мое развитие и увлечение литературой в детские годы.  

Но после окончания 7 классов родители предпочли отправить меня Ленинград, где я завершил среднее образование в металлургическом техникуме. И с пользой для себя, так как на личном опыте познал суть романа “Как закалялась сталь”.  Ощутив его реально на металлургическом комбинате города Череповца, я все же выбрал не менее “горячую”, но иную профессию, поступив на факультет журналистики Ленинградского государственного университета. И тут стоит сказать, еще об одном символическом совпадении. Я родился в день, когда Советский Союз объявил войну тогда еще монархо-фашистской Болгарии. А в 24 года меня из ЛГУ направили продолжать учебу в социалистической Болгарии - Софийском университете имени Климента Охридского…

Ну, а до этого момента журналистика была и до сих пор она остается моей основной профессией.

 

Завершив софийскую “Альма матер”, поступил на работу в ТАСС,

 

запустивший конвейер моих заграничных командировок, большинство которых были снова в Болгарии. Работал корреспондентом нашего информационного агентства – по хронологии - в Берлине, Софии, Бонне, Софии, Вене, Берлине и снова – в Софии. Символика продолжается и сейчас...

    До сих пор не могу себе объяснить, как в минувший длительный период упражнений с оперативной журналистикой удалось сочинить и некоторые вещи в прозе, в частности, книги “Прощай, Нарцисс” и “У Стены или Генсекс” /1994 и 2002 г/, изданные уже не в СССР, а в России. А это – тоже символично.

                                                                                  

  Владимир АБРОСИМОВ, журналист, писател и български зет

 

 --------------------------

* Публикациите са подготвени със съдействието на Проект  № 133/08.05. 2013 г.  по НИС ФЖМК – ТВ ЖУРНАЛИСТИКА - АЛУМНИ