nabore.bg

Архивите са живи

45 години не стигат!

Мемоарна разходка за първия випуск от специалността „Журналистика” в Софийския университет след възстановяването й през 1968 г.

 

Точно преди 45 години (1968) в Софийския университет бе възобновено висшето образование по журналистика. Това бе конкретния повод няколко випускници на специалността „Журналистика” – 1968/1973 г. да си спомнят (и да напишат своите спомени) за онези незабравими години от своето следване. По надолу даваме думата на авторите на тази публикация: доц. д-р Лилия Райчева, Валентин Бояджиев, Костадин Филипов, Светла Желязкова и Явор Цаков.

 

През 2013, когато нашата Алма Матер - Софийският университет „Св. Климент Охридски” отбелязва своя 125-годишен юбилей, се навършват и 45 години от повторното откриване през 1968 г. на закритата пет години по-рано специалност „журналистика”. В зората на демократичните процеси у нас много популярен става лозунгът „45 години стигат!” Представеният текст отразява  разсъжденията на някои от първите завършили през 1973 г. колеги от профилите „печат”, „радио” и „телевизия”. 45 години изминаха, откакто станахме първокурсници. Точно половината от това време премина в една социално-политико-икономическа действителност, а втората половина – в друга. Стигат ли тези 45 години за професионалното ни израстване?  

 

Малко история

 

Валентин Бояджиев: (профил „печат”) Над четири десетилетия работи в периодичния печат, като репортер, редактор, заместник-главен редактор и главен редактор в много всекидневници и седмичници. Кореспондент на различни български вестници в Москва (1988 - 1991 г.); преподавател по „Графичен дизейн на печатните медии” и „Медиен мениждмънт и маркетинг” в Софийския университет и Университета за национална и световно стопанство в София. Написал е и издал пет книги: „От Фердинанд до Сергей” („Българските мистерии на XX век”) – 2007 г., „Български именник” („Най-пълният тълкувател на личните имена”) – 2009 г., „Досиетата проговориха” („Биографична енциклопедия на агентите на ДС и военното разузнаване”) – 2009 г., „От Яна до Ясен” („Голям именник на българите”) – 2011 г., „Завоите на българската история” – 2013 г.:

Първите квалификационни курсове по журналистика у нас се провеждат епизодично под егидата на Съюза на българските журналисти още в края на 40-те и началото на 50-те години. Те са краткосрочни – в рамките на няколко месеца (или седмици) и имат за цел да дадат минимална професионална подготовка на редакционни работници без специално образование.

През 1952 г. в Университета с правителствено и партийно решение и с ентусиазма на няколко преподаватели се създава за първи път у нас висше образование по журналистика. Учебните програми и практическите занимания на студентите са подготвени и се ръководят основно от преподавателите Георги Боршуков, Владимир Топенчаров и Стефан Б. Станчев, практикуващи журналистическата професия в органа на НС на ОФ – всекидневника „Отечествен фронт”. Това са ярки и запомнящи се личности, добре познати на българската общественост. Дейността на тези професори е забелязана и оценена даже от някои чужди дипломати в София. Преди известно време Форин офис разсекретява някои шифрограми на британските посланици в България през периода 1956-1963 г. и те са  публично оповестени по Би Би Си. Ето какво пише за професорите Станчев и Топенчаров през 1958 г. тогавашният посланик на Великобритания в София Ричард Спейт:

„Научаваме от достоверен източник, че редакторът на водещия партиен вестник „Отечествен фронт” Стефан Станчев и известният журналист от неговия вестник Владимир Топенчаров, са били уволнени и им е било забранено на пишат. Топенчаров, който е зет на Трайчо Костов, имаше проблеми миналата госдина, заради критикуване на Червенков и други партийни лидери, но му се подзволи да пише, след като беше порицан публично...  Топенчаров и Станчев в миналото се подкрепяли едсна по-либерална партийна линия по вътрешната политика. Макар в последно време, както изглежда, техните писания безпогрешно да отразяваха пяартийната линия, те вероятно са изразявали други гледища вътре в партията. Тяхното уволняване изглежда е част от нова атака срещу „ревизионистите”. (Димитров 1994).

През 1963 г. е преустановен приемът на студенти за специалността Журналистика, но вече започналите курсове продължават обучението си. През 1965 г. специалността става част от новосъздадения Факултет по славянски филологии на Софийския университет и е възстановена през 1968 г.

 

Времето

 

Явор Цаков: (профил „телевизия”) Повече от 40 години активно присъствие в телевизията и радиото. Политически коментатор и специален кореспондент в редица горещи точки на света по международни въпроси в двете национални, вече обществени медии – БНТ и БНР. Главен редактор на редакция „Международна политика” в Българското радио (сега БНР). Директор на дирекция „Информация” в Българската телевизия (сега БНТ), заместник-председател на тогавашния Комитет за телевизия и радио. Създател и първи генерален директор на първата частна Нова телевизия, а по-късно – председател на Борда на директорите на телевизиите Диема. Носител на „Златно перо” на Съюза на българските журналисти и на други национални и международни отличия. Президент на тенис-клуб номер едно в България „Левски-София“:            

1968 година, лятото – необикновено, с особен заряд. По улиците на София се движат на тумби хора от различни държави, защото има Световен фест на младежта и студентите. В Прага и в Париж назряват събития, които искат промяна на следвоенното Ялтенско статукво и това се усеща на „Раковски” и на „Руски” (сега „Цар Освободител”), където чехи, словаци и французи са най–шумни, със смели за времето лозунги срещу наложения противостоящ си модел на социализъм и капитализъм. По–осведомените споменават теорията за конвергенцията, която събира най–доброто от двете противоположни системи по „третия, по–справедлив път”. 

Светла Желязкова: (профил „телевизия”) Специалист по международна политика в редица медии – БНР, в. „Земеделско знаме”, в. „ The Sofia Echo”, и международни организации – БЧК, UNDP – Sofia (1973-2002); главен експерт в Дирекцията  „Правителствена информационна служба” при Министерския съвет; дипломат в Министерството на външните работи – в Дирекциите „Информация и връзки с обществеността” и „Източна Европа, Кавказ и Централна Азия” и в посолството на Република България в Кипър (2007-2011).

Нашата уникалност е свързана с прочутата, далечна 1968 г., когато специалността „журналистика” бе възстановена след няколкогодишно прекъсване. Духът на времето – годините 1968-ма, 1969-та , че и след тях, бяха на студентските и младежките барикади в бившата ГФР и във Франция, убийството на водача на борбата за права на чернокожите Мартин Лутър Кинг в САЩ, „Пражката пролет”, потопена в кръв от войските на Варшавския договор, прочутите ултралеви, които убиваха банкери, милионери и политици, дори бившия премиер в Италия. Това на нечетящата днешна младеж не говори нищо, но тогава нямаше начин тези събития да бъдат спрени на границата в системата на тогавашния социалистически режим и да не повее вятърът на промяната и в нашите мислещи глави. Радвахме се на компанията на нашите преподаватели, за да опознаем неусетно духовната страна на професията и да научим ценни неща, ненаписани в учебниците. Те не ни промиваха мозъците! Те бяха нашите учители в мъдрия смисъл на думата.

 

Студентите

 

Валентин Бояджиев: Съвременниците на горещото (във всякакъв смисъл) лято на 1968-а добре си спомнят, че първоначално специалността „Журналистика” не беше включена в списъка от учебни дисциплини на Софийския университет за предстоящата кандидат-студентска кампания. Нещо повече, тя се появи в разгара на приемните изпити. Някъде около началото на месец юли в един от броевете на вестник „Поглед”, орган на СБЖ, се появи кратка обява, че на издържалите изпита по български език с оценка над 4,50 се дава възможност да се състезават за 20 студентски места в специалността „журналистика” в Университета. Обявяваха се и допълнителните приемни изпити за възстановената специалност. Темата на писменния бе посветена на наскоро завършилото посещение на държавния глава Тодор Живков в съседна Турция. В помощ на изпитваните бе прожектиран кратък документален филм за събитието. Явиха се около 300 души, т.е.  за едно място кандидатите са били около 15. Очакванията бяха, че ще се падне за анализ някое от двете главни събития на лятото на 1968 г. – във вътрешен план – току-що завършилия Световен фестивал на младежта и студентите в София, а в международен – развиващата се със стремителна скорост „Пражка пролет”. Събитията в Чехословакия в контекста на така наречения „социализъм с човешко лице”, вълнуваха всички у нас, както и хората в Европа и света. Колкото до младежкия фестивал в София – той беше и си остана може би най-масовата международна проява, организирана в България през последните петдесетина години. При провеждането на устния изпит участваха почти всички преподаватели от Катедрата по журналистика. Въпросите бяха най-разнообразни. Комисията питаше за всичко – от решенията на последния партиен пленум, през специфични медийни проблеми и важни за страната ни събития до театралната постановка, която е видял скоро кандидатът.

През септември-октомври 1968 г. като редовни студенти по журналистика бяха записани общо 20 младежи и девойки: Бранко Златков, Валентин Бояджиев, Владимир Цаков, Ганка Манчева, Георги Сотиров, Диана Узунова, Йордан Йорданов, Койчо Коев, Костадин Филипов, Лилия Райчева, Мария Пеева, Петранка Владимирова, Светла Желязкова, Светлана Лефтерова, Сета Гостанян, Тодор Липанов, Тоня Капсъзова, Христо Стефанов-Буковски, Цветанка Христова и Явор Цаков. Няколко дни след началото на учебната година към курса се присъединиха и няколко студенти от Съветския съюз. Част от тях след пет години си заминаха от България с дипломи от Софийския университет: Николай Гусев, Владимир Бесскромний, Владимир Абросимов, Олга Гусева. През следващите години към групата на този випуск се присъединиха и няколко студенти, идващи от други университети и специалности: Светлана Михова, Мая Цонкова, Чавдар Миндов, Надежда Чехомска, Лили Вандова.

Светла Желязкова: „Няма такава държава!” се пее в една песен с горчивина и скрита ярост. „Има такъв курс!”, заявявам гордо аз и това е Випуск 1973-та, приет след съдбовната 1968 г., първият след прекъсването на специалността „журналистика”!

Към документите за кандидатстване бях приложила мои материали, вече публикувани в тогавашния средношколски печат. Сред тях се мъдреше един кратък разказ на любимия ми писател Уйлям Фокнър, преведен от мен. Един член на комисията – доц. Мирослав Янакиев, разглеждайки моята папчица, ме попита : „След като знаете английски, слушате ли БиБиСи?”. „Да - отговарям аз, - за да си поддържам езика, а има много интересни предавания.” Само миг след това исках да ме погълне земята. Аз, комсомолката, слушам вражеска радиостанция, че дори я харесвам – край! Сбогом, мечтана професия! Нищо не помня от това, което са ме питали после. Едвам излязох от  Университета и ревнах. В къщи трагедията продължи – рев, майка ми дава валериан, тръшвам се на един диван и така до сутринта: сълзи, бълнувания и самобичувания словесни, как може да съм толкова тъпа да си призная, че слушам английско радио. След ден-два изнесоха резултатите. Отидох до „стената на плача” в задния двор на Университета, с ясното убеждение, че са ме скъсали. Не! Бях приета!

Явор Цаков: Срещаме се за първи път в аудитория, общо 20 души, първи випуск, който ще възстанови прекъснатата специалност. Запознаваме се със самочувствие, защото идваме от списъците на вече приетите месец по–рано в други специалности или факултети. Избрали сме журналистиката, защото искаме да получим възможности за творчество с повече свобода на духа в академична среда.

Костадин Филипов: (профил „радио”) От 1980 г до 1984 г. е хоноруван асистент по международна журналистика във Факултета по журналистика на СУ” Климент Охридски”. От 1985 г. - главен редактор на в. „Народна младеж”. От 1988 г. - директор на Предавания за чужбина на БНР, а от 1989 до 1991 г. -  директор на Програма „Хоризонт” на Българското национално радио. От 1993 г. до 2010 г. - кореспондент в Скопие, Република Македония, последователно на Българското национално радио (БНР), Българската телеграфна агенция (БТА) и на Българската национална телевизия  (БНТ).

Бяхме точно двадесет човека – десет момичета и десет момчета, по петима  от София и от провинцията. Може би в тази кръстосана схема на приема се е търсела някаква хармония на справедливостта и осъзнато чувство за отказ от дискриминация по полов и географски принцип. В крайна сметка се оказа, че принципът е добър след като всички двадесет човека, които започнахме, завършихме през април на 73-а година. И забележете – почти всички вече си бяхме намерили работа в софийските медии, гладни за млади хора с профилирано образование и с ясна отговорност към професията. След като завършихме, животът ни разпиля, но май повечето от нас през всички тези 40 години се занимаваха с журналистика. Какво ли не ни мина през главите, в какви ли не ситуации ни вкара верността към професията, какви ли не победи (по-малко) или загуби (повече!) ни поднесе животът през тези 40 години. И за мен най-голямата от тях – загубата на приятеля Владо Цаков, отишъл си от живота само на 38 години. Той се гордееше с образованието и с бъдещата ни професия, но сам с удоволствие разказваше историята за разговора между майка му и тяхна съседка. Първенец на елитното 7-мо училище, Владо бил и гордостта на стария железничарски блок на ул. „Венелин“,  където живееха с майка си и брат си, та затова вероятно съседката попитала майка му – леля Васе: „Владко къде влезе да учи?“. Леля Васе гордо отговорила “Журналистика!“, „А-а-а, добре – рекла комшийката, пък после може да запише и нещо висше...“. Обичаха го всички в курса, той бе неформалният ни лидер. След завършването отиде на работа в Радиото, където смъртта му го намери като директор на Програма „Хоризонт”. Какво нещо е силната личност – колкото пъти се събираме колегите от курса, той присъства между нас поне в половината от времето ни заедно!    

 

Мястото 

 

Костадин Филипов: Специалността имаше само един кабинет в Северното крило на Университета. То явно не достигаше на преподавателите, които с разширяването на учебната програма ставаха все повече, но пък за нас, студентите, си беше чудесно да прекараме петте си години в залите в старата сграда на Университета. Кой каквото иска да ми разправя, но и до днес, когато по някаква работа влизам там, не мога да скрия вълнението си от усещането си за мъдрост и знание, което сякаш извира от стените на достолепната сграда. Даже сега, след толкова години, това усещане е по-силно и релефно в сравнение с времето, когато „бяхме млади” и в главите ни се въртяха какви ли не глупости... След време катедрата прерасна във факултет. В търсене на жизнено пространство за преподаватели и студенти го преместиха някъде на Лозенец, при физиците и математиците, докато най-после се установи трайно в историческата първа сграда на Университета – до паметника на Васил Левски, в двора на Ботаническата градина. Може там  да е по-широко и по-комфортно, но все си мисля, че всяко място извън сградата на Университета лишава студентите от академичното и „хайделбергско” начало, което заразява човека и той го носи до края на живота си. Е, по-късно някои от бившите ни преподаватели, с които после станахме верни приятели, ме убеждаваха, че териториалната отделеност на Факултета си има и своите предимства, първото от които е чувството за по-голяма свобода от строгите правила на поведение в този Храм на знанието и науката, какъвто е Университетът. И че самите преподаватели и студенти се чувстват по-спокойни, ако поне на пръв поглед, са настрани от бурните управленски и академични страсти, които кипят в красивата сграда на булевард „Руски”. Може и така да е, но лично аз предпочитам спомена за тихите и спокойни коридори на Университета, вглъбеността на минаващите бавно по тях млади хора или възрастни преподаватели, неписаните правила на академичните мили ритуали, с които студентите поздравяваха своите учители.

Валентин Бояджиев: Откриването на учебната 1968-1969 г. започна на общо тържество на всички студенти и преподаватели от катедрата, ръководена по това време от проф. Стефан Б. Станчев. Когато приетите първокурсници влязоха в аудиториите на университета за първите си лекции и упражнения те завариха един представителен (днес може би биха го определили като елитен) академичен колектив от преподаватели на катедрата „Журналистика” при Факултета по славянски филологии. Връзката между студенти и преподаватели бе изключително близка и ползотворна. Професорите даваха на своите студенти едно ново самочувствие, че са избрали имено тази специалност. Не могат да се забравят думите на д-р Дафин Тодоров, който на лекции обичаше да повтаря: „Хората се делят на две – журналисти и други”. Сладкодумният казанлъчанин проф. Георги Боршуков пък предлагаше друг афоризъм: „Журналистиката е чудесен занаят решите ли да се захванете с нещо друго”. От стария професор студентите се научиха на нещо много важно в занаята – енциклопедичност и перфекционизъм.

 

Преподавателите

 

Костадин Филипов: А ние, студентите по журналистика, имахме шанса да бъдем горди със своите учители. Единият от двамата професори в катедрата по това време – Георги Боршуков, който преподаваше „История на българската журналистика”, беше от онази особена порода хора с възрожденски плам и етика, каквито май вече няма. Етичен и възпитан, джентълмен от „старата школа” възрастният човек искаше освен да ни разкаже, но и да ни покаже всичко свързано с миналото на своите герои. Затова и във втори курс, заедно с първокурсниците, ни организира екскурзия през Сливен до Жеравна и Медвен, родното място на Захари Стоянов, после в Котел на Раковски, и оттам – до Велико Търново. Екскурзоводът бе от висока класа – самият професор.

Явор Цаков: Експертът по западна журналистика  Дафин Тодоров бързо ни влиза под кожата и внимателно ни насочва към идеята да направим Кабинет на младия журналист. В онези времена, обаче, подобни клубове по интереси в Прага създадоха интелектуалната среда за последвалата „Пражка пролет”. Написахме устав и тъкмо се готвехме да го регистрираме официално, ни поканиха ултимативно на няколко разговора в комсомолския и в партийния комитети, където обяснявахме, че нямаме подмолни политически намерения. Изглежда сме били убедителни в аргументите си, без да вдигаме бяло знаме, защото веднага след това творческите съюзи съвместно с Комсомола създадоха клубове на младите творци по наш модел, á ла Дафин Тодоров. Първи председател на Кабинета на младите журналисти стана 30–годишният тогава Иван Славков, а ние – студентите от първия випуск дори не останахме в историята на умереното дисидентство.

За сметка на това останахме в историята  като първите студенти–журналисти, обучавани на социология не от когото и да е, а от Елит Николов. В системата за проследявяне на обществените нагласи,която сега е неотменима част от медийната среда, тогава наистина имаше нещо елитарно, което кореспондираше с името на един от първите в социоло–гията на българска почва.Прагматик по убеждение,още в самото начало Елит ни приземи до обикновени анкетьори в сериозни проучвания по значими обществени теми, за които по онова време не се пишеше и говореше толкова откровено, колкото сега.

Неочаквано, прелетял през 1969 г. от Радиото (тогава единствено) към Университета, сред нас се появи и веднага скъси дистанцията Веселин Димитров. Отиваме да проследим как се включва „на живо” по някакъв празничен повод край централния вход на Алма Матер. Весо гледа съсредоточено, дори малко страшно, ръката му с микрофона леко потрепва, няма написани предварително слова, което не му пречи да импровизира съвсем свободно. Възхищаваме се искрено на неговия професионализъм, а той, все така сериозен, вече е измислил следващия ход – тримата (заедно с Владо Цаков и Тото Липанов) ни изпраща в Международния младежки център в Приморско, за да правим (каква чест!) местно радио „от нула” - на български,немски и руски, разбира се – с преводачки, но това вече е друга тема...

Костадин Филипов: Както много от новите преподаватели, и Веселин Димитров дойде от актуалната практика. Заедно с Божана Димитрова и Енчо Енчев те бяха първопроходците на анимираната радиожурналистика с предаването „От 6 до 8” всяка сутрин. Той си дойде между нас обвеян с митологията, която успелите новатори създават около себе си. А ние, въпреки че вече имахме две години следване зад гърба си и някакво начално самочувствие на бъдещи гениални пера, гледахме на Весо  като  на  паднал от друга галактика. А той освен че можеше много, и знаеше много. Дали че му бяхме първите студенти, или че наистина бяхме нахакани и наперени като петли, но скоро станахме приятели. Пък и разликата в годините ни не беше така голяма, както, да речем с шефа на катедрата проф. Стефан Станчев, или с „възрожденеца“ Боршуков. И така до края, когато един ден в Скопие, където работех като кореспондент на БНТ близо 14 години, ми звънна съпругата ми, за да ми каже, че Веселин си е отишъл от този свят. „Най-добрата импровизация е подготвената импровизация”, ни казваше той, когато ни караше пред микрофона да разказваме какво виждаме и какво не по булевард „Руски”. Или „Не ми задавайте отговори”, когато несръчно се учехме да правим интервюта. Колко е бил прав, виждам сега, когато по медиите е пълно с колеги, за които интервюто е най-лесният и безпроблемен жанр и за които задаването на отговори е най-редовната практика. Веселин беше този, който заедно с Мишо Минков  в най-голяма степен помагаше на своите студенти да започнат работа, в това число и на мен, който в тежки за семейството ми моменти, например, ни е спасявал. Как – само ние си знаем.

Явор Цаков: С времето, от година на година, провокирано от доверието на учителите, самочувствието ни се повдига. През 1970-та влизаме в студио на Националното радио, за да направим колективно цяло предаване „На вълните на младостта”, водени от бъдещия професор Михаил Минков. Мишо ни гледа и направлява като свои деца, редактира написаното, участва в монтажа, дава идеи на музикалния редактор, следи как са направени записите, обсъжда с нас сътвореното, критикува ни с усмивка и схваща намеците,че може да бъде по-отворен за нетрадиционното. Мишо, наследен в професията от сина си Мартин, беше постоянно зает, защото пишеше своя първи учебник по радиожурналистика. Един път, събрани около маса, си призна, че променя част от написаното, защото в контакта с нас, 20-годишните, получава допълнителна индулгенция за творчество, която не е способен да си предостави, останал сам с пишещата машина. Бяхме много горди от казаното, а после във времето му показахме,че не сме го подвели и той дискретно се гордееше с нас.Макар че не обичаше да го изтъква.

„Друга музика”, както сам обичаше да казва, беше Младен Младенов, доктор на  Виенския университет, признат режисьор главно на забавно-музикални програми (наравно с Хачо Бояджиев), който твърдо беше решил да се занимава с преподаватлеска дейност по телевизионна журналистика. Нашият Доктор, който също като други свои академични колеги преподаваше, пишейки поредната глава от своя учебник, беше изключително талантлив като режисьор и нестандартен като педагог, на пръв поглед малко разхвърлян, но в действителност – артистичен и организиран. Когато преглеждаше дипломните ни работи през 1973-та вече като научен ръководител, се радваше искрено, ако е успял да намери нещо в тях, за което сам не се е досетил (тогава БНТ беше само на 14 години!).    

Брилянтният стилист проф.Мирослав Янакиев ни обясняваше как да измерваме „глаголната температура” – с различна тежест в зависимост от изискванията на отделните медии, от жанра или от индивидуалния стил.

Естетиката, сякаш патентована за проф. Исак Паси и поднесена през блестящата му ерудиция, принуждаваше и най-сънливите да посещават лекциите му сутрин в 7. 15 ч. (не е смешно, още по-малко – трагично).

Диалектическият материализъм, вече позабравен, звучеше по друг начин (антидогматично) в устата на проф.Иван Славов (тогава все още асистент), който между другото ни забавляваше с увлечението си по кича, наследен от „дървените глави” в зората на БГ социализма.

Етиката звучеше звучеше разбираемо в часовете на проф. Любомир Драмалиев и на асистента му Кирил Нешев, които обичаха да акцентират върху нещо позабравено в наши дни – журналистическата деонтология (читателю, провери в речника за „жълти вестници”).

Проф. Александър Янков и проф. Георги Стефанов респектираха с широкия хоризонт на своите анализи в международното право и в международните отношения. Години по-късно и Людмила Живкова беше принудена да се съобрази с бележките на Сашо Янков в ООН, преди да направи презентация на своя прекалено елитарен проект „Знаме на мира”.

А когато черно-белите снимки в упражненията по фотожурналистика не ставаха на фокус, интелигентът Божан Тодоров (син на живописеца проф. Цено Тодоров) мърмореше, че причината сигурно е в предишната бурна вечер, съпроводена с прекомерна употреба на пороците в битието на младия проекто-журналист.

Доц. д-р Лилия Райчева: преподавател във Факултета по журналистика и масова комуникация (от 1978 г.); зам. Декан по научно изследователската работа и международната дейност (1998-2001); Ръководител на Катедра „Радио и телевизия” (1999-2001); член на Съвета за електронни медии (2001-2008); преподавател и ръководител на изследователски проекти в областта на медиите в България и чужбина; автор на 8 книги, много научни публикации и ТВ предавания (сред които - ТВ състезание „Минута е много”, излъчени 756 броя в периода 1980–2011 г.

Във връзка с отбелязването на 25-годишния юбилей на Катедрата „Радио и телевизия” като неин ръководител инициирах дарителска кампания за техническо обновяване учебните студия и съставяне на аудиовизуален архив на профилите „радио” и „телевизия”. Колегите ми от студентските години – Светла Желязкова и Явор Цаков (съавтори на този текст), както и много випускници на Факултета, се озоваха щедро със средства и техника за учебното ТВ студио. Другите двама съавтори на текста и мои колеги от студентските времена – Валентин Бояджиев и Костадин Филипов, дълги години споделяха своя безценен професионален опит като хонорувани преподаватели във Факултета. От записите за архива на Катедрата предлагам откъси от изказванията на двама знакови преподаватели: проф. Михаил Минков – основател на профила „Радио” и на Катедрата „Радио и телевизия”, автор на първите учебници по радиожурналистика в България и дългогодишен Декан на Факултета и д-р Младен Младенов – основател на профила „телевизия” и автор на първия учебник по телевизионна журналистика в страната ни.       

Проф. Михаил Минков: През пролетта на 1960 г. имах честта да бъда избран за преподавател по „радио и телевизионна журналистика”. Наученото, направеното от мен за десетилетие работа в Радио София като журналист, репортер и редактор ми позволи да опозная добре спецификата и технологията на производствено-творческия процес. Спомням си, че по онова време радиото беше все още нещо като „вестник, четен пред микрофона”. От журналистите като автори и редактори се изискваше главно да съобразят и пригодят текстовете за слуховото им възприятие от аудиторията. А откритият (ефирният) микрофон беше „табу” за тях!? Сериозен проблем в началото беше липсата на каквато и да е материална база за новата дисциплина. За решението на проблема оказа влияние паралелната ми работа като журналист в Радиото и съдействието на колегите там, както и проявеното разбиране и помощ от страна на ръководството на Радио София. Важен елемент от обучението, освен лекционния курс по „Основи на радио- и телевизионната журналистика”, станаха все по-задълбочаващите се връзки с програмната редакция на радиото (впоследствие, и на телевизията), така че още в периода на обучението си студентите да установят професионално-творчески контакти и да участвуват в подготовката и реализацията на редица радио- и ТВ предавания.

Тази тенденция се усили след 1968 г., когато бе възстановен прекъснатият от 1964 г. прием на студенти по специалността „журналистика”. Във връзка с настъпилите количествени и качествени промени в медийното пространство, според новия учебен план бе предвидено обучението след втората година на следването да продължава в един от трите избираеми специализирани профила: „Печат”, „Радио” и „Телевизия”. Въведоха се някои нови и съпътстващи дисциплини. Увеличи се преподавателският състав. Започна създаването на потребната ни материално-техническа база.

Непосредствено след завършването на първия випуск от профилите „радио” и телевизия”, през 1974 г. бе създаден самостоятелен Факултет по журналистика. Като важно звено в новия факултет бе изградена и Катедра „Радио- и телевизионна журналистика” с две основни професионални специалности. Това съвпадна с един нов период в развитието на електронните медии у нас. Увеличен бе обемът и обхватът на техните предавания. Българското радио вече имаше четири национални профилирани програми, пет районни радиостанции и широка мрежа от кабелни местни радиопрограми, подготвяни от окръжните и градските радио- транслационни центрове. Българската телевизия имаше – освен двете централни програми и четири програми от регионални телевизионни центрове. Това, безспорно, увеличи както потребността и интереса към подготовка на кадри за тях, така и ролята и задачите на обучението им и мястото на Катедрата в него. Значително се повиши нейният творчески потенциал и възможностите й за развитие в учебната дейност и в изследователската работа по новите научни направления. Тя стана своеобразен център за научни разработки и проучвания. Нарастваше и броят на студентите във всички форми на обучение. Това наложи да се разшири и модернизира учебната материално-техническа база. С много усилия и средства желаният апаратно-студиен аудио-визуален комплекс, в който да се водят учебните практически занятия, бе реализиран през 1985-1987 г. Влязоха в действие създадените в него: ТВ студио с видеорежесьорска апаратна и монтажна кабина, съоръжени с най-съвременна техника; радио-център с две студия и апаратна към тях – за записи, монтаж и излъчване на предавания и програми, кино-видео зала за демонстриране на филми и видеозаписи, оперативни и фондови видеотеки и фонотеки, както и депа с необходимата за учебния процес радио- и видео- репортажна техника.

Периодът на седемдесетте и осемдесетте години премина под знака на укрепването и развитието на Катедрата.

(Край на първа част. Следва продължение)


През окупацията полицаи влязоха в аудиториите на журналистическия факултет, нарушавайки автономията на Алма матер.

През окупацията полицаи влязоха в аудиториите на журналистическия факултет, нарушавайки автономията на Алма матер.

Сградата на Факултета по журналистика днес

Сградата на Факултета по журналистика днес

Възпоменателният плакат, който бе напечатан през пролетта на 2013 г. по повод на годишнината. На снимката се виждат част от преподавателите основоположници на висшето образование по журналистика у нас

Възпоменателният плакат, който бе напечатан през пролетта на 2013 г. по повод на годишнината. На снимката се виждат част от преподавателите основоположници на висшето образование по журналистика у нас

Музейният кът в днешния факултет

Музейният кът в днешния факултет

По време на есенната окупация на университета през 2013 г. протестираха и част от студентите по журналистика

По време на есенната окупация на университета през 2013 г. протестираха и част от студентите по журналистика