nabore.bg

Тътрим се една сутрин от Централна гара с актьора Радко Дишлиев без пукната пара в джобовете си. Голяма представление беше преди това... Така да се каже: завесата падна, но ние – не.

Та го водя на бавен каданс към писателското кафене на “Ангел Кънчев” 5 – място, където буквално плувам в свои води. Там няма да ни върнат – дето се вика, сметката ни ще я пишат към външния дълг. А той е толкова голям, че няма да се усети...

Обаче минаваме покрай бирария “Локомотив”. И точно тук Той настоява да влезем. Само да сме погледнели. Абе, какво ще гледаме – противя се, – това да не е изложба... Но не мога да го възпра и кротко го следвам.

Вътре двама, по-брадясали от нас, кротко си пият биричките, позаглеждат ни и единият го познава:     

- Яяя, Бенковски! – вика. – Кво ще пиете?        

- Две бири – използвам случая аз.      

Речено-сторено. Пием две, после още и т.н. Накрая все пак си тръгваме.     

- Бате Васко – пита ме Радко навън, – познаваш ли някой в Австралия?         

Замислям се за всеки случай, па си признавам:     

- Неее...    

- Видя ли? – въодушевява се войводата. – Случихме на държава!      

- Какво имаш предвид? – поглеждам го подозрително.      

- Как какво! Можехме да се родим в Австралия и никой да не ни познава! А тук... тук все някой ще ни почерпи!        

Е, как да не тръгнем на бърз каданс към писателите...   

Васил СОТИРОВ

Вестник „Златна възраст”