nabore.bg

Литературен мегдан

Бягства или защо си купих полски фиат и други истории

Разказ

 

Приятели се бяхме  събрали в ресторанта. Черпех ги за скъпата си придобивка – лек автомобил полски фиат. Вноската ми в „Мототехника” – 1500 лева, лежеше близо 10 години, без никаква лихва и не се виждаше краят на голямото чакане, за да си купя заветната Жигула, или поне Москвич. Затова реших, въпреки упоритите слухове, че тази кола е много лошо направена от поляците, да си я взема, защото за нея се чакаше само има няма, един месец... Теглих кредит, малко спестявания, приятели помогнаха и събрах необходимата сума. Пиехме манджа- популярно на времето питие – произволна смес на коняк с кока кола. Бяхме в  сепарето -   да не ни гледат останалите посетители, че пием от дефицитната „американска алкохолна напитка“ -  според  вестник Работническо дело. Ние  нямахме проблеми с нея –  важен член на нашето затворено малко общество, беше главният счетоводител на потребителната кооперация „Напредък“, Рашо, за когото винаги се намираше от драгоценната течност в заведенията на общината. Разговорът се въртеше около колата. Споделих им, че ще и сложа теглич за ремарке – тогава ремаркетата вървяха по 550 лева и много хора с коли, си бяха купили. С тях някои си караха прасетата до пунктовете, откъдето свинекомбинатът „Родопа“ ги изкупуваше, други товареха каците с джибри за ракиджийницата. Имаше и немалко калояновци,които ги пълнеха - късно вечерта, с продукция от ТКЗС - царевица, пипер капия и всичко, което си стоеше без надзор на полето. Изобщо ремаркетата бяха необходими, особено за по - „окумуш“ нашенци. Сред пийващите беше и Пешо, началникът на железарската работилница, с когото вече бях уговорил направата на теглича. По едно време,  Рашо, известен - преди алкохолът да развали настроението му – с тънък хумор, насочен, обаче, не към него самият, ехидно  ме попита: „Отзад, или отпред на фията ще го поставиш“? Всички започнаха да се смеят, аз също, но лек смут обагри душата ми. „Ами,  ако приказките за нескопосания автомобил са верни? Нима съм хвърлил луди пари за една недовършена кола“? Още в тоя момент, ми  мина   меракът да си купувам ремарке...

 Всички ни обединяваше майтапът. Когато се събирахме, си разказвахме весели истории. Пенчо най - често ни разсмиваше. Нямаше жител на селото, попадал в известни на населението комични ситуации, когото да не умееше да имитира. Беше наследил тази способност от вуйчо си Стоян – един от изявените местни зевзеци. Не му отстъпваше и Васко. Макар неговите истории да бяха по-малко и често да ги повтаряше, винаги се кискахме. Като председател на профкомитета към клоновото земеделско стопанство, го бяха пратили веднъж на  семинар в Пловдив.  Омръзнало на синдикалистите партийните началници да се майтапят с тях и взели решение от тук нататък твърдо да отстояват своята независимост. Когато Васко се върнал, си придал сериозен вид и влязал в  кабинета на председателя. Калафиров – над 150 килограма, шегаджия човек, записвал нещо в  бележника си. Нашият приятел се позакашлял, за да бъде забелязан и след  като  поздравил, започнал направо: „Знаеш ли,  на семинара ни казаха, че имаме право да удряме здраво по бюрата на стопанските ръководители“? Председателят се учудил на тая му дързост, но кротко отвърнал:  „Нищо против. Както знаеш, тук не се застоявам по много и не заключвам, когато излезна. Така, че можеш да влизаш и да удряш, колкото си искаш“...  Калафирът – Бог да го прости – беше жизнен човек, въпреки огромното си туловище. Васко ми е разказвал  случай, когато тръгнали с него и още двама човека от „комитета“, с джипа, да наобиколят жените на полето. Когато вече наближавали блока с труженичките, по радиото зазвучало Дунавското хоро на Дико Илиев. Председателят веднага отбил встрани  и казал решително: „Това не е за изпускане“. Слезнали и другите, прегърнали се, като македонски комити и му  друснали едно хоро. Двама пастири, седнали до храстите край дола, където пасяла стоката им, удивени ги гледали. Представям си какво са си казали: „ Мамицата им... На жените се пука душата от работа под слънцето, те хоро ми играят“... По - късно Васко го издигнаха за кмет на общината, но кметуването му беше за кратко. Пред доносници взел, че казал: „Кой е Желязко Колев, че да ми държи сметка?“. А Желязко Колев беше член на ЦК на БКП, партизанин от  отряда „Чввдар“. Имаше любовница в съседно село, но идваше често в общината, за да оправдае пътуването си пред жена си и  другарите...

 Пешо Пендалът беше превърнал дома си в нещо, като хан. Почти всяка вечер посрещаше гости. Безплатно. Взел чертите на баща си, чичо Иван, който беше много ларж, лека му пръст,  Пешо се представяше на ниво всеки път.  Гостите му не бяха претенциозни – задоволяваха се с ракия, която понякога сами си носеха. Идваха ей така - на негов терен им вървеше пиенето, а и Пендалът беше добър събеседник... Той преустрои избата си в механа, за да ни посреща, като по-специални... Гостувахме си често вечер, но най-много ходехме у тях. Помня, че там за пръв и последен път истински  се напих. Песента, която прогони разсъдъка и дезориентира крайниците ми, се казваше „Дамата в синьо“ (Lady in blue).  Едва наскоро, след толкова години, разбрах, че  тази прекрасна песен  се е изпълнявала от Жо Долан,  а не, както си мислехме, от оня със стиснатото гърло, Демис Русос...

 Всички, с изключение на Пешо, който е католик, членувахме в БКП. Тогава на село, за да те забележат, трябваше да си партиец. В противен случай, дори да си начетен и признат за умник от твоите съселяни, си оставаш потопен – ти и семейството ти - в безличната, сива  маса. Бяха ме приели още, когато работех във ВМЗ - Сопот, като условие да ме пратят да уча в Москва, или ГДР. Излъгаха ме, разбира се...Едва ли някой от компанията  вярваше, че истински  комунизъм някога ще настъпи. Макар, че нямаше от къде да знаем какви други поразии той е извършил, се питахме, как, аджеба, уж се правят избори, което означава, че избираш, а няма поне двама кандидати? И защо  ръководителите на селото, които трябва да бъдат за  пример,  считат редовните безплатни доставки на различна земеделска реколта по домовете им, (които не оставаха незабелязани) за нещо съвсем в реда на нещата?  Силната пропаганда, обаче, непрекъснато ни обещаваше светло бъдеще и на нас, като ни заставяше търпеливо да  чакаме...  Повечето приятели от нашата, известна с дълголетието си, компания, членуват и сега в БСП. Вероятно, заради неудобството да изменят на своите. Аз, обаче, се реших, още преди 10 ноември, 89-а.  Мой калеко, син на партизанин от чирпанско  село, беше директор на единствената банка в Пловдив. Той гарантирал за мен, че няма да избягам и ми разрешиха да отида на екскурзия в ГФР за олимпиадата. Във вражеската страна  ми се изясниха много неща за нашата „народна“ република и за „гнездото на нацизма“,  както наричаха Мюнхен - градът в който тя се провеждаше. Когато се завърнах, започнах да слушам радио ББС и Свободна Европа. Вече - особено по време на съветската перестройка - не криех своето несъгласие с партийните „повели“. Имах възможност писмено да го изразявам – работех в местния вестник „Димитровец“, който с  полъха  на демокрацията, сами с колегите преименувахме на „Обнова“.  Преди да го закрият, „поради липса на средства“... Сега си мисля нескромно, че ме търпяха толкова години в редиците си, без да ме изключват, за да не се превърна в местния дисидент. Което не би било добър атестат за тамошните партийни идеолози... Впрочем, аз съм разказал всичко това в един от разказите си. Без последните събития в навечерието на 10 ноември 89-а, когато напуснах БКП и с приятели основахме Екогласност, а след това и СДС  в Калояново. Тогава ме обявиха за ренегат -  прякор, от който, докато живеех на село, не можах да се отърва...

  В онези години, частните събирания бяха единственото място, където  можехме да говорим свободно, без някой да надава ухо, за неща от живота в селото и многото несправедливости, които дразнеха жителите. Не, че това бяха най-важните теми при многобройните ни събирания - напротив, дори не се сещахме за тях... Една събота се качихме с жените си на колите /фиятът опроверга всички клевети за себе си/ и отпрашихме за Калофер. В местността Паниците, Пешо и приятелят му Гого Дебелият, си бяха сковали малка барака. Видяли хубавите вили, които местни и чужди големци си издигнали и те, като жабата, вдигнали крак... Изкарахме си чудесно – спахме на открито, край реката,  която на зиг заг си бързаше по пътя, говорейки  нещо на камъните, които се стремяха да позабавят бягството и, да пофлиртуват с нея...  Това услаждаше съня ни... На сутринта, още не събудили се, дойде куриер, с телеграма от партийния секретар на общината, Спасов. В нея се казваше, че Васко, когото още не бяха свалили от кметския стол,  трябваше да се яви в 10 часа в същия ден – неделя, по неотложна работа... От солидарност, си тръгнахме всички. После той каза, че работата не била неотложна, но секретарят бил на работа в този напрегнат трудов ден, а кметът си гледал кефа... Само седмица след това барачката била разрушена, като незаконна, направена върху общинска земя, а и защото загрозявала красивата гледка. Което и си беше така... „Собствениците“ я намерили, превърната в куп дъски за огрев, измежду които се подавало цялото и „обзавеждане“ . Дори малкият телевизор не бил пипнат. Вероятно те са пристигнали „на вилата“ непосредствено след събарянето  и булдозеристът не е бил сам, за да  вземе нещо за себе си...  

  Нямахме търпение, след задължителните манифестации по празниците, да отидем със семействата си в местността Ливадите, където си прекарвахме – особено децата – чудесно, под сенките на върбите. Седнали, или полегнали върху дебелата трева, хапвайки вкусните ястия, които жените бяха приготвили, пийващи бира, като по-слаб алкохол - бяхме с колите си - това бяха мигове, в които сами и свободно, без да се съобразяваме, с когото и да било,  приказвахме за каквото си искаме... Играехме на футбол, замеряхме бутилки с топка, хвърляхме зарчетата на таблата...  Максимално  използвахме тези дни, без опеката на партийните секретари, защото след празниците,  започваха сивите и трудни делници. Които за онези, които имахме представа, че е възможна по - справедлива система, определено не бяха добри. Не ни тежаха те, а  непрекъснатото следене и напътствия от облечените във власт, но задължително прости, хора.

  Макар да не го съзнавахме, младостта и нашите бягства от „социалистическата действителност“, ни  помагаха  да се справяме по - леко с глупавите и безсмислени приумици, единствена цел на които беше да не се променя нищо. Това напълно устройваше авторите на тия безумия, които  живееха много по-различен от нашия, живот. И които се постараха, така наречената демокрация да ни донесе, това, което жадувахме -  свобода на духа.

И  нищо повече...

 

Георги СЛАВКОВ

  


Георги Славков

Георги Славков