nabore.bg

Тежката дума

Българският език в Червената книга: Резерватът на пъстрите думи

Какво ще ни остане, когато глобализацията стигне до Дуранкулак и Широка лъка?

 

Като дете и аз обичах да присядам край скута на баба си и да слушам разкази за стари времена. И нейната орисия беше белязана от балканска прокоба. Ятаган посякъл майка и баща, а нея - пеленачето, осиновил бездетен пирински комита. Сетне му се родили още три дъщери. Първият й мъж отново станал жертва на етнически ежби, вторият напуснал този свят по никое време, оставяйки я сама с многобройна челяд.

Думите на баба се нижеха с характерния отворен изговор, подобен на неаполитанска гълчава. Приличаха ми на обли речни камъни, от които се галят укротените води на Струма. Бяха златисти

 

и слънчеви като картините на Майстора.

 

В тях припламваше искрица памет и легенда на тази земя, стара като човечеството.

След време узнах, че тази словесна магия била нещо грубо, просташко, едва ли нецензурно. Един възрожденски дух в министерския шинел наредил каноничния български език да бъде търновския. Другите, обявени за диалекти, следва да бъдат изкоренени като бурени от словесната нива. Живото и пъстро слово от родния край стана синоним на провинциализъм, неграмотност и изостаналост. Стъпкахме хайтовата “шибучица” , подиграхме се на елинпелиновите пижовци, отвърнахме се от прекрасната диалектна песен на В. Марковски. И щом стана реч за Македония - не беше ли това първия акт на загърбване на людете на запад от Осогово и Беласица?

Вторият кръг на словесното познание включваше ругатни по езика ни в несговорчивото славянско семейство. Когато съветското беше синоним на светло, учителката по руски, едва пристъпила прага на класната стая, ни осветли, че нашия език е груб и твърд,

 

докато руската реч е като песен,

 

литнала волно над просторна степ. След десетилетия пих вода от извора на тази теза. Видния учен Н. М. Карамзин е оставил на потомците забележителен исторически труд в четири тома - “История государства Российского”. За него Пушкин пише: “История государства Российского” е не само създание на голям творец, но и подвиг на честния човек”. Та според този честен човек от славянските езици руският “може да се сравнява по сила, красота и приятност с най - добрите езици от древността и наши дни”.  Следват полският, чешкият и на четвърто място идва българският - “най-грубият от всички славянски езици”. Босненският, сръбският и хърватският звучали по-приятно.

В многотомника често става дума за българите - и волжски, и дунавски, но макар че носят ботуши, а не “лапти” /цървули от брезова кора/, те не са се понравили на автора. В повествованието ги има и Кирил и Методий, и Олга Киевска - покръстителката на Киевска Рус,

 

но там те са просто славяни.

 

Ако добавим и “славянина” Киприян, ще излезе, че Словото Божие, писмеността и културата са проникнали в тази велика страна чрез най-грубия славянски език. Как тогава да не фалшифицираш историята!

Днес е престижно да хвърлиш камък в руската нива. Казаното по-горе само показва, колко неправ може да бъде един сериозен учен, когато омеша научните методи с махленско-кръчмарските аргументи.

Третият кръг е най-болезнен  и както се изразяват строителите на днешна България - “най-актуален в публичното пространство”. Преди време популярен водещ на неделно предаване каза едно сложно изречение и помоли радиослушателите да открият неговия смисъл. Ядец! А слушаш ли диджей, компютърен специалист, дипломиран естет и полуграмотен политик, че те ако не посолят приказката с десетина английски словца, що за хора са! Че то и графитите вече ни ругаят на английски! От бар “Далас” край мегдана, до чиизбъргъра, от кастинга на натурализираното вече “Йес!” и “Ай лав ю!”.

 

Боже, дядо Балан, добре че те няма!

 

Никой не може да накара Дунава да тече от Тутракан към Виена и глобализацията ще променя света в угода на силните. Някога червенокожите не можаха да спрат нашествието на бледоликите с копия и стрели. Но когато отвели последният оцелял от едно племе в Ню Йорк и му показали самолети и небостъргачи, човекът с горда осанка и пера само отсякъл: “Моите планини са по-високи и орлите над тях по-високо”.

С цената на много жертви червенокожите съхраниха правото си на идентичност в сянката на небостъргачите.

А аз мечтая някога, когато глобализацията стигне до Дуранкулак, някъде около Широка лъка или Боженци, край Мелник или Балчик, ако щете около Горно Уйно или Долно Камарци да остане едно мъ-ъ-ъ-ъ-ничко резерватче. В него да има десетина възрожденски къщички с дувари и мушкато, черквица шествековна, щъркелово гнездо и каракачанско куче, шише сливова и ръждясал пищов, няколко тополи, две липи отпред. И една кротко замислена бабичка, която срещу 50 цента да ви разкаже как тук някога са живели българите.     

 

Иван ВАСЕВ


Иван Васев, журналист и писател

Иван Васев, журналист и писател