nabore.bg

Тежката дума

Българите навън – дезинтегрирани, асимилирани или консолидирани? (втора част)

Намаляват нашенците в Албания, Македония, Молдова, Украйна и къде ли не още

 

Сходна е ситуацията, когато става дума за хора и цели народи с древнобългарски произход, каквито са потомците на волжките българи – т.нар. казански татари, чувашите, балкарците, маджаризираните секеи в Трансилвания, карачаевците и др.

При отвореността на границите и високата мобилност на отделни лица и групи в края на ХХ и началото на ХХІ в. изчисляването на броя на българите по света

 

е трудно осъществима задача.

 

По приблизителни теоретични и прогнозни оценки днес броят на българите (става дума само за нашата балканска нация, т.е. за дунавските) извън днешните граници на Република България живее множество от около 4 милиона души, при цялото възможно разнообразие от общности, групи, вълни на емиграция и т.н.

Според научно-изследователския колектив на „Българска национална доктрина”, сумарната численост е  3 954 000  души, от които около 1 млн. имат българско гражданство (към 1998 год.)

Към 2010 год. нещата са се променили, но системни наблюдения и достатъчно обективни научни оценки практически пак отсъстват. Още нещо, общата численост на малцинствените групи от българската етническа територия (български турци, евреи, арменци и др.) според различни прогнози оценки са не по-малко от 1 млн. души за ХХ в., без да се смятат техните потомци.

Независимо от „другостта” на тези хора, в етнокултурен план те са неразривно свързани с модерната българска нация.

Броят на волжко-българска (булгарската) общност се определя на около 3 млн. души. Тези данни са също хипотетични, тъй като потомците на древните българи във Волжко-Уралския и в Кавказкия регион с тяхната разнообразна диаспора са далеч по-многочислени – някои автори ги изчисляват даже на 7, 12 и дори 15 млн. души!

Разбира се, тези числа са твърде несигурни, а в някои случаи фантастични, но, така или иначе, въпросът за отношението на българската държава, наука и общество към нетрадиционния българизъм и неговите проекции трябва

 

да излезе на дневен ред с цялата му сериозност.

 

Засега той продължава да е в амплитудата от „българи като нас” до пълното отричане на всякаква връзка на потомците на някогашните древни българи (прабългари) със съвременната българска нация.

Така или иначе, проблемът за общата численост на българите извън България остава открит. Въпросът колко са българите в чужбина не бива да бъде самоцелен и натоварен с екзотика и сензационност. Крайно време той да излезе от сферата на хаотичното говорене, бомбастичните интервюта и проявите на патриотично самозомбиране.

Изследването на българските общности извън страната, на състоянието и развитието им, защитата на техните национално-културни права, създаването на трайни връзки с България и в глобален мащаб и др. е сред неотложните задачи пред българската държава и пред структурите на гражданското общество.

Както стана дума, в една или друга степен българите извън България са подложени на процеси на дезинтеграция, които улесняват тяхната асимилиране и/или подмяната на тяхната национална идентичност.

Най-болезненият случай несъмнено е онзи с българското национално мнозинство в Република Македония. От една страна, над него продължава политиката на държавен асимилационен терор, от друга страна, демографските процеси са близки по параметри до онези, които протичат в самата Република България.

Многохилядната македонска диаспора по света продължава

 

да бъде облъчвана с брутален антибългаризъм.

 

За нещастие, пасивността към онова, което е ставало и става в душите на нашите македонски сънародници, е печална истина. Безразличието на няколко поколения български политици към промиването на мозъците на македонските българи, нещо повече, съучастието на българските комунисти, а и на самозвани модерни интелектуалци, дори университетски преподаватели, също е незаобиколим вредоносен факт.

Извън всякакво съмнение е, че българската държава, нейните партии и гражданското общество трябва да постигнат задължителен консенсус за нова политика към македонските българи, съобразена със съвременните условия и твърде тревожните демографски тенденции в тази най-многочислена задгранична българска общност.

Сходен и не по-малко (а в определен смисъл дори повече) тревожен е проблемът с българите гагаузи, на първо място в Република Молдова.

Въпреки старите и новите научни полемики за произхода на гагаузите, обективният поглед показва тяхната изконна българска същност. Огромният етнографски, ономастичен, социо-културен и друг материал свидетелства, че гагаузите не могат да бъдат отделени от останалите българи по нито един качествен признак, характеризиращ конкретен народ или етнос.

Разбира се, освен езика, който е доминиращ при общуването между хората в дома, селището, общността и който в условията на днешното Автономно териториално обединение Гагауз-ери е официален.

Гагаузите в днешните Молдова и Украйна, въпреки тесния досег с голямата общност на бесарабските българи, повече от век имат специфичен свой път на развитие. Тяхното гагаузиране е дълъг процес на относително отдалечаване от вековното българско самосъзнание, обусловен от редица фактори – обособяването в относително хомогенна среда в конкретен район,

 

израстването на местен елит, интелигенция

 

и т.н., скрити или явни противоречия с местния бесарабски български елит и т.н.

Формирането на гагаузко самосъзнание е насърчавано от руските, румънските, съветските, молдавските власти в продължение на десетилетия.

Мощен дезинтеграцинен фактор, придобил особена сила след 1991 год., е културното и политическо влияние от страна на Турция, на тюркоезичните републики в състава на бившия СССР, в крайна сметка, на световния пантюркизъм.

Двата световни гагаузки конгреса през 2005 год и 2009 год. демонстрираха политическа воля за съществуването на гагаузки народ, напълно различен от българите, чиято „собствена” история няма почти никаква връзка с България и общото българско минало.

В крайна сметка, допусканият вече от десетилетия фактически отказ на официална България от нашите сънародници гагаузи лишава нацията ни от над 200 000 души в няколко страни. Нещо повече, тя създава заплаха за своеобразен римейк на македонския въпрос с нежелателни, опасни последици дори и на българска територия.

Трябва ли да се доказва, че такава линия е недопустима и граничи с престъпление към нацията и държавата?

 

Тревожни процеси протичат

 

сред българските общности в Албания и Косово. Наред със системните усилия за тяхната македонизация, елинизация или албанизация (преди всичко в Албания), в Косово те са подложени и на турска, босненска и сръбска пропаганда.

Миграцията на българите към големите градове усилва тяхната дезинтеграция и способства за заместването на българското (горанското, торбешкото, нашенското) самосъзнание с онова на доминиращия албански или друг елемент.

Сходна е картината при българите мюсюлмани (помаци) в Гърция и Турция, като и тук противодействието от страна на българската държава отсъства.

Ако в Гърция на тези наши сънародници се признава, макар и неохотно, помашка или мюсюлманска идентичност, в Турция те са третирани като турци и не разполагат с права и свободи на национално малцинство.

Урбанизационните процеси и емиграцията от Гърция (Беломорието) в Турция (в Одринска Тракия, Истанбул и т.н.) са фактор за загубата на последните следи от българско самосъзнание при тези наши сънародници.

Нека отново се върнем в Бесарабия, тъй като може би най-устойчивата представа за бленувания генофонд, е свързана именно с бесарабските българи. Вече двадесет години не секва умилението, престорено или не, на български политици, посещаващи, предимно инцидентно и по официални поводи, някои от големите български села в Одеска област на Украйна или Тараклийския район на Молдова.

Наистина, на фона на катастрофалното състояние на селата в България, ситуацията в Бесарабия изглежда кардинално различна – многохилядни селища,

 

пълни с деца училища, оживени събори и празници.

 

И все пак, процесите на урбанизация и миграция към големите градове и в чужбина са в ход и там. Населението на големи села като Суворово, Кубей, Кортен и т.н., на градове като Болград и Тараклия намалява.

Самата статистика отчита, че за десетина години българите в Украйна от 230 000 са намалели на 202 000, българите в Молдова са слезли даже под 90 000 (без гагаузите) и т.н.

Въпреки относителната несигурност на тези данни, факт е както тенденцията към спад на раждаемостта, усилващата се миграция към Западна Европа, Русия и т.н., така и декларирането на хора от смесени бракове като лица с небългарско самосъзнание.

Тези бележки и наблюдения са сравнително бегли и непълни, като в никакъв случай нямат за цел да генерират песимизъм относно демографската картина при българите в чужбина. Ограничихме се главно с т.нар. исторически общности, тъй като анализирането на ситуацията в Западна Европа, САЩ, Канада, Латинска Америка и Австралия изисква много повече време и място.

И все пак, само един щрих – през 2010 год. в Испания са регистрирани 23 000 български деца в училищна възраст. В неделните училища, създадени от самите общности по места, са обхванати не повече от хиляда.

Със сигурност подобна е картината в Италия, Гърция и други страни със засилено присъствие на българи от края на ХХ в. насам.

Става дума отново

 

за демографски потенциал на нацията,

 

който по правило остава извън терена за изследвания и анализи, още по-малко е обект на интерес на държавната политика.

В заключение може да се каже, че алтернативата на негативните процеси е линията на консолидация, която следва да се превърне в един от приоритетите на нашата външна политика.

Истинска, реално приложима и ефективна Държавна стратегия за работа с българите извън страната може да бъде изработена при детайлно изясняване на съществуващата картина, дълбока реформа на оторизираните институции, приемане на серия от законодателни и организационни мерки, в крайна сметка – при ангажирането на цялата държавна административна машина с тази дълбоко национална проблематика.

Съхраняването на българските общности и засилването на връзките с матерната им българска държава е нетърпяща повече отлагане задача пред българската държава и общество.

Тази задача изисква политическа воля, последователност и дисциплина, както и кардинална промяна в ценностната система на съвременния български политически, административен и културен елит.

 

Проф. д-р Пламен ПАВЛОВ

www.bgdemography.eu