nabore.bg

Тежката дума

Българите навън – дезинтегрирани, асимилирани или консолидирани? (първа част)

Заблуждаваме се, че получаването на български паспорти от наши сънародници е „инструмент № 1” в борбата срещу демографската криза

 

В нашето обществено пространство от много години битува убеждението, че българите в чужбина, сънародниците ни извън пределите на нашата съвременна държава – Република България, са своеобразен генофонд, „резерв” и т.н., който гарантира оцеляването и дори възраждането на българската нация.

В условията на тежка демографска криза подобни представи създават измамно самоуспокоение, странно самодоволство и рецидиви на политически примитивизъм, демонстрирани не само от ентусиасти и любители, но и от хора със сериозни политически и обществени позиции.

Идеята, че получаването на български паспорти от наши сънародници е „инструмент № 1” в борбата срещу демографската криза, е повече от наивна и подвеждаща...

Придобиването на българско гражданство от „външни” българи, разбира се, е положителна тенденция, която набира скорост от края на ХХ в. насам, въпреки каскадата от бюрократични пречки, проявите на корупция и т.н., допускани за съжаление от самата българската държавна администрация.

Рутинните, утилитарни и „стандартни” мерки за подкрепа на български организации, училища, църковни общности и т.н. извън страната са повече от наложителни, но на практика

 

са адресирани към нищожни проценти

 

от „българското човечество” в близки и далечни страни.

Снабдяването с книги, учебници и компютри на съществуващите училища сред нашите общности, приемът на студенти българи от Македония, Сърбия, Украйна, Молдова и други държави несъмнено засилва връзките на тези българи с Родината. Тази целева политика, която е сред най-успешните стъпки на българската държава за преодоляване на десетилетното изоставане, далеч не е панацея. Още повече, че и тя страда от съществени слабости. Причината е както в недостатъчния потенциал и средства, отпускани на оторизираните институции (Държавната агенция за българите в чужбина, Министерството на външните работи, Министерството на образованието и др.), така и в отсъствието на цялостна държавна стратегия за работа с българските общности по света, за тяхното съхраняване и приобщаване към общобългарския политически, стопански и културен живот.

Естествено, българските общности в чужбина могат (и трябва!) да бъдат разглеждани като част от нетърпящия отлагане съвременен и крайно болезнен български демографски въпрос, чиито параметри будят опасения, тревога, нерядко дори отчаяние.

Имаме ли основания обаче да смятаме, че при българските общности в чужбина демографската ситуация е розова? Че сред тях, макар и със съответните специфики, не

 

протичат сходни процеси на намаляваща раждаемост,

 

тенденции към застаряване, миграционни процеси и др., поставящи представителите на дадена общност и/или самата нея като цяло в състояние на риск?

Нека направим един кратък преглед на съвременно състояние, който маркира или поне подсказва евентуалните пътища за преодоляване на негативните тенденции, още повече че става дума за условия, различни от онези, които създава или би трябвало да създава една отговорна национална държава.

Българите по света (наричани най-често „българи в чужбина”) не са хомогенна, еднородна общност, а мозайка от различни общности, обособени субобщности и групи от хора, които в основата си имат български произход.

От гледна точка на своята етнокултурна, етнографска, конфесионална и/или езикова характеристика в някои случаи те се различават съществено помежду си. Тези различия обаче не поставят под съмнение принадлежността на въпросните общности към българския народ, изконната им обвързаност с България в исторически и народопсихологически план.

Възникването и развитието на отделни български общности има многовековна история, като при някои от тях тя започва още от епохата на Средновековието.

Определянето на дори и най-приблизителната численост на задграничните българи се затруднява от много и разнообразни фактори: липсата на статистически данни от страна на редица държави, отричането на самото съществуване на български общности или недостоверното им представяне (най-драстичните примери са в съседните на Република България страни), извънредно голямата мозаичност и еклектика на българската диаспора в етнографски, езиков, религиозен или друг план. Към това трябва да прибавим още

 

грубите политически манипулации

 

от страна на външни фактори.

Ако през ХІХ в. действията главно са в посоката съответно на сърбизация, елинизация (гърцизиране), румънизация и т.н. на етнически българи в съседните страни (такива целенасочени действия, в една или друга форма, има и днес), през ХХ в. се прокарва линията на изкуствено уж създаване на псевдонации – македонци (българското етническо мнозинство в Република Македония и неговата диаспора по целия свят) и гагаузи (българите-тюркофони в Бесарабия, отделни групи в Гърция и Турция), както и на опити за конструиране на други нови „нации”: шопска, торлашка (в Сърбия), помашка (в Беломорието, Гърция, а дори и в самата България), палченска (павликянска, т.е. българите католици в Банат, Румъния), горанска (в Косово и Сърбия) и др.

Съществен проблем на съвременната българска диаспора са трудните, а често и напълно отсъстващи контакти между различни по време, етнографска природа и т.н. нейни части.

В редица държави съществуват многохилядни български и българо-македонски емигрантски общности, които почти или изобщо не контактуват помежду си. Това важи както за САЩ, Канада и Австралия, така и за европейските държави.

Същото се наблюдава и при попаднали на Запад емигранти бесарабски и банатски българи, наши сънародници от Западните български земи (Западните Покрайнини и особено Поморавието) или други по-малки и претърпели в по-далечното минало асимилационни процеси групи.

Българските дипломатически представителства, културни центрове и други форми на официално присъствие в чужди държави и през ХХІ в. продължават да следват порочната практика да контактуват преди всичко, най-често единствено с представителите на емиграцията от днешната държавна територия на Република България.

Това е един от най-тежките недостатъци на българската дипломация не само днес, но и от Освобождението от турско робство насам.

Така самата държава пренебрегва значителни части от българската диаспора, като с това косвено улеснява процеси и действия във вреда на българската нация.

Високата степен на хипотетичност и вариативност при определянето на числеността на българите както в отделните държави, така и в глобален план се, дължи и на отсъствието на ясни критерии при тълкуване на националното съзнание на родените от смесени бракове, на погрешното разбиране за гражданство (поданство) на конкретната държава.

Често от незнание или пък тенденциозно с категорията „гражданство”

 

на практика се замества националната принадлежност!

 

Това може да се дължи и на онаследена предпазливост на българите в някои съседни страни да декларират открито своята националност – трябва ли да напомняме, че дори и в недалечното минало, а понякога и днес, ясният изказ на българска принадлежност може да навлече само неприятности както на отделната личност, така и на нейното семейство, деца, роднини и т.н.

Известни са хиляди случаи на репресия над българското население в съседни държави единствено поради прояви на национално самосъзнание.

За съжаление, дори и в началото на ХХІ в. непризнаването на български малцинства в отделни страни или пък тенденциозна интерпретация на този въпрос са неоспорими факти.

По този начин открито се погазват писани и неписани общочовешки и международни норми, на което държавата България най-често не реагира по никакъв начин.

Няма съмнение, че сред най-важните стратегически задачи на модерна България е наистина да разработи своя Държавна стратегия за подкрепа на задграничните български общности, както и да развива съответните институции, законодателни актове и механизми за нейното успешно реализиране в краткосрочна и дългосрочна перспектива.

Съществуващият Закон за българите извън България, създадените държавни органи и използваният до момента инструментариум в това отношение са крайно недостатъчни.

Както стана дума, съвременният Български въпрос притежава и други особености. Факт е, че съществуват форми на нетрадиционен (друг, различен от нашия дунавски, балкански или българоезичен) и/или исторически българизъм.

С тези условни понятия може да бъде обозначена българската културна или историческа природа на малцинствени общности от България и българското етнокултурно и историческо пространство като цяло – например българските турци, българските арменци, българските евреи, българските цигани (или роми), потомците на руски белоемигранти в България и др.

 

(Следва)

 

Проф. д-р Пламен ПАВЛОВ

www.bgdemography.eu