nabore.bg

Литературен мегдан

Букет от усмивки

Прозорецът засия, отразявайки далечни отблясъци и през него надникна утрото. В стаята се плъзна слънчев лъч, обходи я и бавно се спусна към малкото легло в ъгъла. Две очички, от които сънят отдавна беше избягал, примигнаха и се настроиха за новата светлина. Детските рисунки по стените се оцветиха в пъстри багри и образите оживяха. „Мама и аз” – това бяха мотивите на всички картинки, изрисувани с много любов от малката ръчичка. На стола до бюрото висяха прилежно подредени дрешки, готови за подвизи, а до тях предизвикателно се пъчеше чисто нова ученическа чанта с оранжева светкавица по синия плат отпред.

– Мамо, мамо, съмна се! Ставай!

Томас скочи от леглото със светнало лице и изхвърча от стаята. Залепи се на вратата на спалнята на майка си и натисна дръжката, след което замръзна и веднага съжали за грешката си. Беше забравил, че трябваше първо да почука. Мислено се молеше да не го беше чула и без това вратата винаги беше заключена. Отдръпна се плахо и се ослуша.

– Момченце, колко пъти съм ти казвала да чукаш? Не се научи вироглавата ти глава на обноски! Отивай и се приготвяй! Идвам след малко. – се провикна жената отвътре.

Лицето на Том посърна. Бавно се извъртя и се запъти към банята с приведени раменца. Изми си прилежно лицето, ръцете и зъбите. Погледна се в огледалото и с мокра ръка приглади непослушния кичур коса над челото, който винаги се стремеше да стърчи напред, въпреки усилията на детето да го върне на мястото му. После влезе в кухнята. Надигна се на пръсти, извади от големия шкаф последните две гофрети и ги пъхна в тостера. Надникна в хладилника за течен шоколад. Малката му ръка се пъхна между бутилките бира и кутиите с някакво неразбираемо за него лого на капаците, пълни с остатъци от храна и напипа бурканче. Беше празно... Огледа се плахо и го върна отново вътре.

„Дали ще ми трябват две или три гофрети?” – запита се мислено детето. – „Чичо Милен не яде вкъщи, чичо Румен обича палачинки, чичо Деян спи до късно, чичо... ох забравих му името... той си носи винаги храна и яде от нея в спалнята на мама. Дано не е само чичо Пацо, че той омита всичко на секундата, а има само две...”

Детето надигна рамене и въздъхна. Тостера изплю леко запечените гофрети с трясък. Момчето се стресна и се загледа в големия часовник на стената – седем часа и тридесет минути. Припряно извади две чинии от шкафа, сложи горещите тестени квадрати в тях и духна на пръстчетата си, защото му запари. Разбута разхвърляните мръсни чинии и чаши по масата и сложи закуската на местата, където се хранеше майка му и... чичото. Неговото място остана празно. Трябваше първо да види кой беше при мама днес.

Затича се към стаята си, оправи си леглото и бързо се облече.

– Томас, готов ли си? – провикна се майка му от банята.

– Да, мамо. Моля те, побързай! Не искам да закъснеем.

Детето влезе отново в кухнята, седна на масата и зачака. Под погледа му попадна суха коричка хляб от снощи. То се пресегна, взе я и я заръба. Огледа се за още и докато ровеше между засъхналите чинии, бутна чаша с останало на дъното червено вино, която се търкулна на масата, силно издрънча, удряйки съседната чиния и червени пръски обагриха бялата блузка на момчето.

– Какво правиш? Ще изпочупиш всичко! Много си несръчен, ей-й-й! – майка му беше нервна.

– Нищо, мамо. Нищо не съм счупил.

Том скочи от стола и влетя в стаята си. Съблече новата бяла блузка и я запрати под леглото. Отвори гардероба си и извади смачкана синя фланелка. Облече я и изтърча отново в кухнята. Часовника цъкаше неумолимо и караше малкото сърчице да брои притихнало всеки удар.

Майката влезе, събра двете гофрети в една чиния, а другата хвърли в мивката. Разтреби набързо останалите мръсни чинии по масата и се провикна:

– Паце, има закуска. Ние тръгваме. – после погледна сърдито детето – Върви!

Заслизаха тичешком по стълбите. Празната голяма раница се мяташе на крехките рамене на детето, а по личицето му се четеше възбуда.

На входната врата едва не се сблъскаха със съседката – баба Ленчи.

– Готови ли сте? Хайде ще закъснеете! Миче, нося една чашка с вода. Нека му върви по вода на детето в училище. Така се прави. От моята баба знам.

– Бабешки глупости! – измърмори Мичето и задърпа още по-силно момчето – Побързай! Стига се мота!

Старата жена едва успя да излее чашката с вода пред крачетата на детето. Мичето заобиколи малката локва на плочките и двамата свиха зад ъгъла на блока.

– Ама-а-а... Нямате цвете! – гласът на баба Ленчи не успя да ги достигне.

Старата жена въздъхна тежко. Беше забелязала, че детето не е облякло бялата блузка, която тя му подари вчера, заедно с новата ученическа раница. По лицето ѝ се търкулна сълза. Седна на пейката и заби уморения си поглед в пръстта на градинката пред входа. Лек ветрец  полюшваше насетия здравец, а между него гордо се пъчеха няколко храста с цъфнали червени рози. В другия край на градинката бели хризантеми намигаха на току-що разпъпилите се далии, на които старата жена казваше гергини. Откакто остана сама, тя прекарваше доста време в тази малка градина. Цветята ѝ помагаха да се справи със самотата и въпреки че краката я боляха, тя всеки ден слизаше три етажа, за да се погрижи за китната шарена градина. Там видя за пръв път Томас. Момчето стоеше отстрани кротко и я гледаше.

– Бабо, защо работиш в тази градина? Не си ли пенсионерка вече? – погледна я питащо с големите си тъмно-кафяви, като рохка пръст очи.

– Пенсионерка съм, бабиното. Но виж цветята колко са крехки. Някой трябва да се грижи за тях, за да носят усмивки. Знаеш ли колко усмивки са грейнали благодарение на аромата и омайната красота на едно цвете?

– Колко? – детето плахо се приближи.

– Никой не може да ги изброи, детето ми. Зная само едно... Ето, сега броят им ще се увеличи с още една.

– Така ли? И как ще стане това?

Старата жена приклекна. Лицето ѝ се сбърчи от болката в коленете. Тя откъсна стръкче здравец и го поднесе към нослето на детето:

– Помириши!

– Я-я-я , как силно мирише-е-е! – на детското личице грейна широка усмивка.

 

В училищния двор беше оживено. Отвсякъде се стичаха нетърпеливи малчугани с родителите си. Големи батковци и каки стояха отстрани, разказвайки си оживено истории от ваканцията. Пъстрата тълпа, струпала се пред училищната врата, жужеше и се множеше.

– Мамо, защо всички деца носят цветя?

Томас вдигна тъмните си очички към майката. Тя се сепна леко, но бързо разтърси глава и смотолеви:

– Защото са мазници. Искат да се подмажат на учителките си още от първия учебен ден, ето защо. Това е твоят клас. Стой тук и върви след другите деца. Аз трябва да тръгвам. На обяд ще мина да те прибера. Не излизай от двора на училището преди да съм дошла. Чуваш ли?

– Но, мамо? – детето се огледа уплашено и тихо прошепна зад гърба на майка си, която вече се губеше в тълпата – Добре, ще те чакам!

Сви се и замря в трепетно очакване.

Децата около Томас се бутаха. Глъчката беше неописуема. Малчуганите шумоляха с големите си букети и тикаха под носа му несъзнателно я някоя панделка, я ръба на някоя раница. Родителите стояха до децата си, гордо усмихнати и едва ги удържаха. Само Томас беше сам. Усещаше погледите върху себе си, върху смачканата си синя фланелка и върху празните си ръце, скрити в джобовете на поизтритите дънки. Той нямаше цвете! Той нямаше майка! Прииска му се да избяга. Сърцето му се сви от срам и страх. Заотстъпва бавно назад, впил поглед в земята, а тълпата услужливо се разтваряше и му правеше място да побегне. Спираше го само огромната празна раница на гърба, която се закачаше тук-там в хората, докато не се смъкна от раменцата му и не се търкулна в краката на тълпата. Тогава той успя да се обърне и се запромъква бързо между скупчените хора далече от входа на тази огромна и страшна сграда. След няколко крачки, усетило свободата да се движи, момчето хукна с разтреперано от страх сърце и стичащи се по страничките сълзи.

– Том, момчето ми!

Отнякъде се чу познат глас. Томас се спря, повдигна очи и видя отстрани до сградата, подпряна на стената и дишаща запъхтяно баба Ленчи. В ръцете си държеше огромен букет, а на лицето ѝ грееше широка усмивка. Томас се хвърли в обятията ѝ и заплака неудържимо.

– Спокойно, дете. Всичко е наред. Не се страхувай.

Чу се първият училищен звънец и заглуши риданията на момчето. Тълпата се преля през широко отворената врата в сградата и двора започна да се изпразва. Родители махаха с ръце на децата си и се отдалечаваха, взирайки се през стъклата на прозорците.

В края на стъпалата остана само една смачкана детска раничка – синя, с оранжева светкавица отпред. Млада жена, облечена с красива дълга рокля на цветя, с кестенява коса, пригладена чаровно около нежното ѝ лице и с очи топли и блестящи като слънцето, се наведе, взе раничката от земята, поизтупа я от праха и се запъти към бабата и детето до стената.

– Ти си?

– Това е Томас. Той е прекрасно момче. Ще стане добър ученик и ще постигне невиждани успехи. – старата жена внимателно избута хлипащото дете, вкопчило се в нея.

– Ела, Том. Ще видиш колко е интересно в училище. Имаш хубава раница, а букетът ти е един от най-големите, които съм виждала.

Учителката протегна длан и детето плахо вплете пръстите на едната си ръка в нейната, а с опакото на другата бързо изтри сълзичките си и махна за довиждане на усмихнатата стара жена. После грабна огромния букет от усмивки от ръцете ѝ.

Разнесе се звън. Вторият училищен звънец ехтеше, когато Том прекрачи смело прага на своето първо училище...

 

Даниела ПАСКОВА


Даниела Паскова

Даниела Паскова

Това лято Даниела Паскова публикува сборника с разкази

Това лято Даниела Паскова публикува сборника с разкази "Животът на 360 градуса".