nabore.bg

Литературен мегдан

Брястът

Разказ

 

Някога в селото ни имаше много брястове. Бяха любимото за нас, децата, дърво. Разбира се, те не можеха да се конкурира с плодните дръвчета, от които си хапвахме всичко, което природата им беше отредила да раждат. Но когато ставаше въпрос за игри, категорично ги предпочитахме. Брястът израстваше висок, с огромна корона. Клоните му бяха жилави, огъваха се и затова трудно се чупеха. Имаше много широки листа, които допълваха усещането за мекота.

Три бяха най-известните брястове в Калояново : Синикчийският – в южния край на селото и двата Гавраилови – в неговия център. Синикчийският бряст будеше страхопочитание у всички. Легендите разказваха, че нощем там се разхождат духове, а самодиви играят хора. Никой не правеше и опит да се покатери на него. Не само заради страховитите истории, но и защото стволът му не можеше да се обхване с ръце.

Огромни бяха и Гавраиловите брести. Трите великана бяха неми свидетели на всичко, което е ставало в Калояново много години назад. Имаше всякакви гнезда по тях – за щастие - недостъпни за малките злосторници. Ние, обаче, най обичахме Бирниковият бряст. Не защото гнездяха птици – все- пак дори врабчетата имат инстинкт за самосъхранение, за да си строят дом там - а защото живеехме близо до местността Горни Исаци, където дървото беше израснало и ние, родените далеч преди компютърната ера, прекарвахме часове след училище.

Още не дояли циганските си баници, се мятахме на него. Висок петнайсет - двайсет метра, по-млад от именитите си събратя, Бирниковият бряст беше различен от другите – с широка корона от клони, тръгнали да растат не на горе, а успоредно на земята, само на метър и половина от нея. Възрастните се чудеха защо сме винаги на него, но не възразяваха, напротив, бяха спокойни, че не правим бели. Те не знаеха, за какво сме там. А изживяването беше върховно. Катерихме се до върха и от там политахме надолу. Нямаше никаква опасност земното привличане да увеличи скоростта на падане, защото гъстите клони не позволяваха това. Стигахме чак до земята, после повтаряхме безброй пъти, непосилното за големите, упражнение. От всичките ми детски авантюри, тази беше една от най - щурите и най - вълнуващите. След като се наситехме на бряста, се отправяхме към градините, за да проверим как се развива чуждата реколта. Градините,наричани тогава „басчии“, които се намираха в „Исаците“, бяха оставени великодушно от силните на деня и нощта да съществуват и след 9 септември 1944 г. Хората, внесли земите си - къде доброволно, къде не толкова - в ТКЗС, с усърдие се грижеха за останалата им единствена собственост. В градините бяха засадили сливи, череши, ябълки, круши, дюли, орехи... И нужните за домакинството зеленчуци – чушки, домати, краставици, зеле, фасул, патладжани. Имаше и два бостана, който водехме на отчет...

Заедно с домашните животни - някоя овца, прасе, или само кокошки, те си гарантираха оцеляването през годината, особено през зимата. От ТКЗС също очакваха някакъв мижав доход. Поне да си платят купоните за хляб и олиото. Градините бяха потънали в зеленина. Частниците поливаха от долап, /кладенец/ около който, с превързани очи, за да не му се завие свят, с часове обикаляше магаре. Технологията беше доказала ефективността си във времето, когато нямаше електричество на полето.

След „инспекциите“ се прибирахме в къщи, защото трябваше да обърнем внимание и на уроците си. Домашните работи оставяхме за сутринта, преди часовете. Тогава ги преписвахме от зубрачите. Внимавахме в час, но си и мислехме за след това, когато удари последния звънец...

Днес не знам каква е съдбата на Синикчийския бряст – вероятно, каквато на всички дървета, попадащи в границите на някой блок – изкоренени, да не би жените, оставили за час-два мотиките на обяд, да настинат под тях, а да отиват при покритите с найлон навеси, които ги пазеха от дъжда, но не и от жегите...

Гавраиловите ги извадиха, защото пречели на пътното движение. Не вярвам да е жив и Бирниковият бряст, макар, че според мен, нямаше признаци за заболяване. Защото, за жалост, в цяла Европа брястите се разболяха и започнаха да съхнат. Първи - както и при хората - умряха най - възрастните. Оцеляха само някои съвсем млади екземпляри, които тепърва ще трупат години.

Междувременно ние, тогавашните деца, пораснахме и животът ни понесе лудо в своята орбита. Вече, като възрастен, с тъга си спомням за бряста - едно красиво парченце от мозайката на моя живот. Днес това величествено дърво се възражда и отново ще заслужи – убеден съм в това – достолепието, което много му отива...

 

Георги СЛАВКОВ


Георги Славков

Георги Славков