nabore.bg

Архивите са живи

Аз помня: С пружини-шейни бягахме от бомбардирана София

След жестоките англоамерикански самолетни нападения на 10 януари 1944 г. столичани започнаха масово да се евакуират

 

Две бяха двуетажните къщи в махалата: на ул.”Св. Георги Софийски” 52 – на Мутафчийски, на 54 – на Млечевски. Нашата беше на № 50, оттатък Млечевски беше Донка Патичарката – защото гледаше патици и гъски, до нея пък бай Игнат беше кравар, пасеше си кравите на ливадата отсреща, там където сега се извисяват Висшата медицинска академия и Стоматологията. Нямаше двор без кокошки, че и прасета квичаха, чиста проба самозадоволяване, какъвто почин излезе по-късно по време на социализма. По едно време татко купи и коза, но мляко от нея не пихме – излезе ялова.

 

От Делчо Фурнаджията се купуваше хляб,

 

олиото, солта и захарта. От днешна гледна точка живеехме бедно, да не кажа мизерно. Но , с малки изключения така беше за всички, затова не правеше впечатление, комшиите си помагаха, между дворовете на къщите имаше „комшулуци”, та на домакините да им е по-сгодно когато са свършили олиото и трябва да прескочат до съседката да им отлее назаем.

Настрана от тази своеобразна комуна се държаха Млечевски – бизнесмени ако употребим днешната терминология. Бизнесът развиваха на площадчето – има го и днес -срещу главния вход на Александровската болница. Единият държеше хотел „Росица”, винаги пълен с хора от провинцията, дошли да търсят лекарска помощ, както и на придружаващите ги роднини. До „Росица” другият брат имаше работилница за ковчези: не всички излизат от болницата излекувани, та близките на починалия да не се лутат излишно...

Животът в квартала ни – „Крива река” - си течеше в обичайното русло до есента на 1943 г. Тогава започнаха масираните англоамерикански бомбардировки на София. В съзнанието ми на 6-годишно дете са останали спомените за воя на сирените, предупреждаващи за приближаващите се ята „летящи крепости”, така чувахме да ги наричат възрастните. А то такава им била /разбрах го много по-късно/ марката “flying forteress”/.

 

Татко грабваше двегодишното ми сестриче,

 

увито в одеало, мене мама ме хващаше за ръка и бягахме да се крием в мазето на съседите  Мутафчийски –нали тяхната къща беше двуетажна, по-солидна. Нощем ставаше светло като ден от „кандилата”, т.е. осветителните ракети, които самолетите изстрелваха за да  се виждат по-ясно целите. После сирените свиреха „отбой”, измъквахме се от мазето и се прибирахме у дома. Зъзнехме, къде от страх, къде от студ - естествено прозорците бяха избити от взривните вълни. За смяна на стъклата нямаше що и да се мисли, та татко, който работеше в Държавната печатница и имаше под ръка пергаментови листа, ги беше приковал с кабърчета към рамките.

10 януари 1944 г. След тази най-жестока бомбардировка на София, както много други столичани и ние се стегнахме за евакуация в родното село на баба ми Две могили. Люта зима, татко и дядо са се впрегнали в креватна пружина, която като шейна влачат по заледените улици. На пружината е натоварено най-необходимото – дрехи, юргани, тенджери и...кафез с кокошки. По улиците – върволици от хора, трамваи естествено няма, нарядко минава каруца с покъщнината и малките деца, другите вървят отстрани; но  пружините-шейни са най-масовият транспорт. Край сградата на Червения кръст /днес там е „Пирогов”/ войници отбиват движението: има неексплодирала бомба. Такива отцепени райони има още няколко до гарата. Потоците хора, прииждащи от всички краища на София се стичат именно към централната гара. Оставям на читателя да пофантазира каква е била картината. Ще му помогна само с един щрих: при качването на конския вагон кафезът с кокошките се отвори и Булка, най-добрата носачка

 

се шмугна и изчезна под колелетата.

 

Непрежалима загуба за баба ми.

Пътуването до русенското село /сега град/ Две могили продължи три денонощия. Няколко пъти влакът изчакваше в тунелите по Искърското дефиле да отмине поредното ято  „летящи крепости”. Имаше изчакване по гарите на насрещен влак, или поради ремонт било на релси, било нещо по локомотива, прикачване на нови вагони. По някое време от бохчите се изваждаше сухоежбината, проплакваха пеленачета. В едното кьоше на вагона имаше някакъв заслон: зад него в пода беше пробита дупка – това беше „тоалетната” на няколкото десетки щастливци, които бягахме от бомбите. Аз бях особено горд, че геройски понасям да ми бодат грубите вълнени чорапи.

 

Константин ИВАНОВ

 


Снимки от сайта Изгубената България

Снимки от сайта Изгубената България