nabore.bg

Литературен мегдан

Бимбо

Разказ

 

Дойчин сне бинокъла и доволно се усмихна. Беше се уверил, че двегодишната сърна Бамбуйка бе родила за първи път. Щом задуха южнякът и гората наметна зелените си одежди, тя се усамоти, укривайки се в гъст дъбов сечинак. От време на време я виждаше набързо да пощипва люцерна в дивечовата нива и озъртайки се, с подскоци дасе връщаобратнов корията. Преди да се покаже на открито, младата сърна дълго се взираше назад, все едно оставяше там нещо важно.

-“Не се бой, ще се върна“ – редешебезмълвни думи тя, вперила поглед в гъсталака. -“Нека и аз похапна, за да може от вкусното млекце да крепне твоето телце“.

Ловният надзирател се обърна и тихо закрачи по пътеката. Тоймилееше задивеча и негова първа грижа бе опазването на женските и техните малки. Драго му беше да съзерцава как подир някоя кошута припкаше еленче или пък сърна нежнопобутваше рожбата си с муцуна. А Бамбуйка?! Тя му беше любимка. От момента, в който я спасиха от бракониерския капан и я пуснаха отновона свобода. Мисълта, че е станала майка, накарасърцето му да се изпълни с щастие.

-Бамбуйка си има сърненце! – рече той на сина си, прибирайки се от работа. – Днес я издебнах в гората и видях къде го крие. Знаеш ликолко е красиво? Има лъскава, петниста козина, а главичката му една малка, като на козле.

-Моля те, тате, искам и аз да го видя! – извика Антончо и силно прегърна баща си през кръста. Малкото момче бе закърмено с любовта към животните и винаги, щом имаше възможност, Дойчин го взимаше със себе си в гората.

- Нека порасне малко, па тогава – галеше го по косата бащата. – Сега Бамбуйка го е потулила в най – големия гъсталак и не иска да го виждат нито зверове, нито хора. След месец – два ще ти го покажа.

Не се мина много и те успяха да зърнат малкото сръндаче. Беше началото на август. Дойчин и сина му се бяха настанили в чакалото и наблюдаваха покрайнината на гората. Изгревът сънено се прозяваше насреща им, а утринният ветрец приятно галеше лицата им. Откъм дола се носеше песента на реката, която ги унасяше и караше клепачите им да натежават.

Ненадейно от храстите излезе дребна сърна. На няколко пъти тя повдигнаглава и внимателно се ослуша, сякаш искайки да долови и най – лекия полъх на вятъра. Не след дълго майката се успокои и като издаде странен писклив звук, предпазливо пристъпи напред. Малкото я последва, подскачайки на тънките си крачета. Двете животни навлязоха в ливадата, като сърната се зае със закуската си, а сръндачето със сутрешната си игра.

Малкото момче ахна от умиление. Сърнето му заприлича на жива плюшена играчка, която игриво подтичваше насам – натам. Толкова му се прииска да го гушне, че чак дланите му го засърбяха. Знаейки, че мястото на дивото животно е сред природата и, че нямаше как да го вземат вкъщи, момчето попита:

-Може ли поне да идваме тук, за да го виждаме, тате?

- Разбира се, моето момче! – отвърна бащата, горд, че синът му е започнал да уважава природата и нейните твари.

Скоро след това надзирателят скова хранилка близо до чакалото и щом дойдеха с детето, носеха със себе си сено или някаква друга храна за сърните.Антончо бързо се привърза към сръндачето. Кръсти го Бимбо и молеше баща си всеки ден да поемат към поляната, за да му се любува.

- Не може, моето момче! – поучаваше го Дойчин. – Имам и други дела, които трябва да върша. Почват еленовите борби и тепърва ще водя чужденците на лов. Но знай, че ще пазя Бимбо като очите си и няма да позволя да му се случи нищо лошо.

Неусетно се изминаха няколко години. Бимбо порасна и стана най – силният сръндак в района. Ревниво пазеше територията си и яростно прогонваше всеки мъжкар, осмелил се да навлезе във владенията му. Острите му рога бяха по – тесни и закривени от нормалното, което бе много опасно за съперниците му по време на борбите. Вече на няколко пъти намираха разкъсани от хищницитесръндашки трупове, с прободени като с шило черепи.

-Малоформация! – отсече директорът на стопанството. – Трябва да се отстреля. Не мога да си позволя похабяването на повече мъжкари, заради един.

- Но, г-н директор! – противеше се Дойчин. – Бимбо е най – хубавият сръндак в стопанството. Запложда добре сърните и има качествено потомство. Освен това е в разцвета на силите си. Нека изчакаме да залинее след някоя година и тогава да го отстраним.

- Съвсем скоро ще свършите тая работа, Вълев! – изсъска шефът му. – В началото на следващия месец при нас идва един англичанин. Ще му предложим твоя сръндак за сметка на някоя едра сърна. Така хем вълкът ще е сит, хем и агнето цяло. И ние доволни, и той.

Дойчин нищо не отвърнаи излезе от кабинета. Вечерта се прибра като пребит вкъщи. Не продума дума на жена си, не смееше да погледне сина си в очите. Легна си рано, но как се заспива с тази тежест в сърцето. Беше обещал на Антон, че и косъм няма да падне от сръндака, а сега трябваше да го застрелят. Не му се мислеше какво щеше да обяснява на детето, когато Бимбо не се появи повече на поляната.

От островитянина лъхаше студенина и суровост. Изпод сключените му вежди светлите му очи хвърляха огнени мълнии. През първите два дни от посещението си, той отстреля голямо прасе и трофеен лопатар, а Бимбо беше оставил за “десерт“. Трябваше да е доволен, но лицето му не издаваше никаква емоция.

- “Теснорогия“ е за утре! – каза преводачът, след като англичанинът изгрухтя едно “гуд“ и вдигна палеца си. – Клиентът лети в късния следобед и желае да сме приключили преди обяд. Сутринта ще ви чакаме в осем.

- Добре! – изръмжа ловният и се запъти към колата си. Имаше една нощ, за да измисли нещо, иначе с Бимбо беше свършено.

На сутринта, още по тъмно, пристигна пред ловното. Влезе в служебната стаичка, направи си кафе и тъкмо седна на верандата, за да запали цигара,когато чу странен шум откъм транжорната.

- “Кой ли пък е дошъл толкова рано на работа?“- помисли си той. – “Мислех, че съм първи“.

Дойчин бързо се отправи към ниската постройка. Завари Гатьо Шишането да опъва на станока една меча кожа. Той не беше служител на стопанството, но всички го възприемаха като свой. Познаваше добре планината и дивечовите вървища из нея. А пък и беше як – впрягаха го да мъкне дърва, кога разчистваха някое дере или просека.

- Що щеш тука по туй време бе, Шишане? – провикна се от вратата Дойчин. – Каква е тая меча кожа, дето я опъваш?

- Ех, Дойчине! – уморено въздъхна Гатьо. -  Покрай тези богаташи само ти не си разбрал за стръвницата. Откак се заесени, ей тая хубавица взе да тормози колибите на Аврамова махала. Бая висене из нощите ми струваше, дорде й смъкна кожухчето. Ще почакам да изсъхне, а сетне ще ходя до града да я продам. Знаеш – парици трябва да се изкарват и деца да се хранят.

- Чакай малко, Гатьо! – сети се за нещо Дойчин. – Ти нали помниш миналата година, кога ти подарих месото от оная кошута, а?

- Че как да не помня бе, Дойчине? Голяма добрина ми стори тогава.

- Сега ще те помоля за една услуга – ловният се приведе и зашепна нещо в ухото на Шишането.

Англичанинът и преводача му бяха точни. Без излишни приказки тримата мъже се качиха в джипа и потеглиха към ливадата. Изгревът ги завари на чакалото. С нежелание Дойчин оглеждаше околността, а клиентът нетърпеливо притискаше пушката си. Бе видно, че бързаше, превръщайки се в топка от нерви.

По едно време Бимбо се измъкна от гората. Той се спря, бавно се огледа и като не долови опасност, се насочи към хранилката. В движенията му личеше грациозност и самочувствие. Наведе се, дръпна със зъби стиска сено и бавно го задъвка.

Островитянинът не чакаше втора покана. Провря цевта на карабината през отворчето и отключи предпазителя. По страните му се стекоха две тънки струйки пот, една малка вена на челото му запулсира. Напрежението му като че се предаваше и на Дойчин.Той трепетно зарея поглед към могъщите дървета, очаквайки нещо, неясно какво.

Изведнъж откъм дъбравата се чу силен рев. Бимбо се сепна и уплашено погледна назад, а англичанинът учудено вдигна глава. В този момент от леса изскочи голяма мечка, която изправяйки се на задните си крака, се спусна след сръндака.

- Мечка! – извика Дойчин, изблъсквайки клиента от мястото му. Ловният вдигна пушката си и без да се цели, гръмна във въздуха. За да е по – достоверна работата, изпрати напосоки още няколко куршума. Все пак мечка е.

- У! Фюю! - продължаваше да крещи той, а душата му ликуваше, гледайки как Бимбо изчезна сред първите дъбове, а “мечката“ тичаше след него.

Вечерта у Дойчинови беше весело. На гости им бе семейството на Гатьо Шишането. Жените шетаха наоколо, а от кухнята се носеха превъзходни миризми. Мъжете отпиваха на големи глътки от северняшката гъмза и за кой ли път смехът им огласяше къщата.

-Само да му беше видял физиономията, когато те чу да ревеш от гъстото – хилейки се под мустак, разказваше домакинът. – А като го избутах от столчето му, се срина като талпа на пода. Е, давах обяснения после на директора, ама пък какво толкова…можеш ли да кажеш на мечка, къде да се появява и къде не.

- Така е – клатеше глава Гатьо. – Ама и твоята гъмза свърши работа. Добре, че винаги си държиш от нея в колата. Набързо преполових манерката, преди да хукна като луд из нивата. Инак как се събира кураж да търчиш с наметната меча кожа пред заредени пушки.

Последва нова наздравица за Бимбо, гъмзата и мечата кожа.

 

Първан КИРОВ

purvan_kirov@abv.bg