nabore.bg

Архивите са живи

Батак 1876 г.: Хронология на въстанието през погледа на водача му Петър Горанов (първа част)

Предлагаме на читателите документалните свидетелства за въстанието в Батак през 1876 г. Текстът е предоставен от Стефчо Кирин.

Седмица преди вдигане на въстанието ( 22 април 1876 г.) Петър Горанов - представител на Баташкия комитет, заедно с 50 души представители, се събират в Панагюрски Мечешки балкан и провеждат събрание под председателството на Георги Бенковски и помощниците му Ванков (П. Волов), Икономов, Захари Стоянов. Разисквали за реда и начина на въстанието. Започва спор между Бенковски и Иван Соколов - представител от Татар Пазарджик, Петър Горанов от Батак и Искрьо Мачов - панагюрски представител. Няма да описвам подробностите по споровете. Макар и нeзадоволително ПРОВЪЗГЛАСИХМЕ ВЪСТАНИЕТО.

 

За предводител избрахме Бенковски.

 

Този комитет не направи нищо, освен да провъзгласи въстанието.

21 април 1876 г. ме известяват, че турското население в Татар Пазарджик започва да затваря дюканите и да тича по домовете си. Преди да стане суматохата забелязват, че чиновниците от конака бягат също по домовете си. Същата вечер свиквам събрание в училището и чакам сигнал да вземем оръжието. След събранието се удря камбаната и въоръжени батачани излизат на четвърт час разстояние от селото и заемат позиции.

23 април Гергьовден всички слизат от позициите с оръжия в ръка и песни, запалват свещ и се молят Богу. След опуска на службата в присъствието на няколко души от нас се почете молитва пред Олтаря на Всевишния от свещениците П. Илиев и Нейчо Паунов за благополучие похода на въстанието. На всеки сърцето биеше, сякаш иска да каже: ”Всичко е свършено, победата е наша!” Никои от другите села не се присъедини към въстанието в Батак, освен 3 души от с. Ракитово, 4 от Каменица и 4 от Пещера.

24 април известяват, че  се явяват около 200 души турци. Предводителите им искат среша с наши представители. Изпращаме Петър Трендафилов, Вранко Димитров и Иван Божин. При срещата с турците нашите казват: ”Яремът,който са носили бащите ни от турското господство са го оставили и ние техните потомци днес го отхвърляме от гърба си и провъзгласяваме свободата, затова сме вдигнали в ръцете си оръжие и сме готови да пролеем най-последната си капка кръв срещу неприятеля.”

Всички ние радостни,

 

с песни се връщаме в селото.

 

25 април отиваме да се срещнем с турците за втори път на същото място. Те доведоха кметовете българи от с. Ракитово и с. Каменица, които заявиха пред нас, че нямат никакви притеснения от турците и не желаят да отидат в Батак.

31 април турците нападат Батак. Явяват се 5 турски знамена от югозапад от селото, под главатарството на Ахмед Буратанлията, който ни известява да предадем оръжието си. Свободата и назависимостта е провъзгласена и край повече... Ахмед иска да употреби сила. С Божията помощ ние сме готови да го посрещнем, защото не сме вече рая покорна.

Петър Горанов взема със себе си сто (100) души въоръжени с пушки батачани, излиза на „Влашка могила” под „Кънева борика” на четвърт час разстояние от селото срещу Петрово бърдо. Иначе от селото и позициите не могат да се видят множеството башибозуци. Зад бърдото е долината, в която са разположени. Те са на купове, купове, при които има и товарни коне. След това се научаваме, че са прекарвали храна за няколко дена и 20 сандъка с газ за палене на къщите. Щом пристигаме на мястото около 200 души от турците се отделят с едно знаме, и с един див глас бягайки, се насочват срещу нас.

 

Така направихме и ние.

 

 Впускаме се от могилата надолу срещу тях с вик в отговор на техния. Стигаме до едно място, разпределяме се и заемаме позиции. Чакаме от там да започнем битка с турците.

Тук искам да спомена нещо за разяснение. Двама-трима от по-влиятелните баташки жители, чийто имена ще спомена надолу, които бяха против въстанието смятат, че това е случаят, който може да им помогне, за да обезсърчат някои от въстаниците. След това да последва разстройстване, всичко лощо, но не и добро. Докато мисля, ме известяват, че четите от другите места изоставят позициите и слизат в селото, с изключение на две, които и през нощта стояха. Когато отивам на „Петрово бърдо” всички башибозуци в един глас извикват по мене, но нищо не се разбира. Без ни най-малък страх хладнокръвно следвам пътя си, първом се срещам със Стефан Трендафилов. Докато си кажем пет думи с него, тези които бях оставил на позициите срещу турците на „Света Троица” оставят позициите и идват при нас. На въпроса: защо изоставяте позициите, те отговарят: Вельо Кавлака, Ангел Кавлака, Георги Серафимов, лица, които са по-влиятелни в селото убеждават и свалят четата от 200 души от могилата Света Троица. И те напускат позициите.

 

Това беше истината!

 

Турците от Петрово бърдо и Света Троица като виждат разстройството на нашите хора, заемат изоставените от нас позиции...Връщам се в Батак с надеждата да убедя и насърча върналите се в селото наши. Гласът ми гърми по улиците: всички мъже, които стоят в къщите си да излязат, защото кръвожадните башибозуци няма да пожалят живота на младо и старо, без изключение на пол. Много малко се отзовават на гласа ми и излизат от къщите...

Пукна първата пушка от нащите. Първият от башибозуците, който носеше знамето падна, но друг го взе. Техните пушки са военни и силни. От двете страни се отваря огън, нищо друго не се чува, освен дивия вик и заканите на башибозуците и гърмежите на хиляди пушки. Битката продължава от 8 часа по турски до 12 часа. След това моите другари ме изоставят и слизат в селото.

Аз вече не мога да управлявам нашите, които вчера виждат успеха, и казаното от мен се изпълнява с готовност. Сега всеки се разпорежда по своему...

Но какво може да направи дуго човек в такава критична обстановка, когато жената спира мъжа с плач и ридание и показва с ръка децата си. Мъжът при това спира омаян и не знае на кое да се реши.

Аз като виждам, че надеждата в която вярвам се осуетява, от една страна, а от друга, че няколко души от нашите решават да ме убият през нощта като първи двигател на въстанието, решавам с няколко души да излезем живи или мъртви пред позициите на неприятеля. Часът беше три по турски. Поемаме из една дълбока долина, нокогато наближаваме, неприятелят ни посреща

 

с огъня на пушките си.

 

Другарите ми се разпръскват в тъмнината кой накъдето види. Аз и слугата Никола отговаряме на минутата с пушките и нашите куршуми поздравляват един от неприятелите на име Саит Пехливан, най-приближеният на Ахмед.  Ние сме принудени да се върнем в селото (Батак).

На другия ден неприятелят се вмъква в селото от долния край, и то по обещания на някои от нашите, че ще предадем оръжието.Така правят, предават си оръжието ...

Отсичат главите им с брадви върху едно голямо дърво (труп), както описва Макгахан „че когато пристигна на това място, конят му се забучва с краката в човешки глави.”

Първи май е, селото

 

цял ден ехти от гърмежа

 

на пушките от двете страни. На минута от 3 до 4 хиляди пушки се изпразват наведнъж. Този ден половината опразнени къщи от населението стават жертва на пламъците.

Неприятелят като вижда, че влизането в селото изисква жертви от тяхна страна решават да се върнат по селата си. Това го знам от техните уста, години по късно. Забележете, че тези башибозуци от всяко едно турско село си имат знаме и главатар, събрани всички в едно под предводителството и главатарството на кръвожадния Ахмед Бурутанлията.

Ахмед като разбира разстройството измисля пъклен план и им казва: ”Тогава лесно можем да извършим предначертаната си цел - грабеж, огън, смърт на мало и голямо.”

 

Петър ГОРАНОВ

 

(Следва продължение)