nabore.bg

Литературен мегдан

Бърза сделка

Разказ

 

Всяка сутрин чичо Гроздан се събуждаше рано. Имаше хубав навик. Когато първите слънчеви лъчи се спускаха като златен сноп над малката му къща, той излизаше на двора и с кучето Вихър тръгваха на разходка. Недалеч от дома му беше читалището “Светлина”, стара двуетажна сграда в голям парк, потънал в зеленина. Чичо Гроздан и Вихър поемаха по една от алеите и бавно спокойно обикаляха целия парк. Той вдишваше дълбоко свежия въздух, а до него Вихър ту радостно подтичваше, ту закачливо го обикаляше, доволен, че пак са сред зелената мека трева и високите разклонени дървета.

          -Няма по-големи приятели в целия квартал от Вихър и чичо Гроздан – шегуваха се съседите.

          Откакто леля Катя, жената на чичо Гроздан почина, Вихър беше винаги до него. Чавдар, синът  му, живееше със семейството си в един от новите квартали на града и много рядко идваше да види баща си, но чичо Гроздан не се чувстваше самотен. С Вихър бяха неразделни. Той обичаше кучето като дете, а и Вихър като че ли усещаше тази обич.

          Чичо Гроздан никога нямаше да забрави един случай, който беше станал не много отдавна. Един ден поправяше покрива на бараката зад къщата, в която държеше дървата и въглищата за зимата. Беше стъпил на старата дървена стълба, но как стана, стълбата се заклати и той падна на земята. Силна болка преряза левия му крак. Счупих го, каза си. Опита се да се изправи, но падна. Лежеше на земята и не можеше да помръдне. Наблизо нямаше никого. И да викаше, съседите нямаше да го чуят. Къщата им беше далече от двора му. Лежеше на земята, стискаше зъби от болка и обмисляше как да се добере до дома. След десетина минути се опита да пълзи по корем. Успя да пропълзи два или три метра, но се отпусна безсилен. Лежеше напълно отчаян и изведнъж към него се приближи Вихър. Кучето може би беше усетило, че нещо се е случило със стопанина му. Застана до чичо Гроздан, доближи глава до неговата, а той го прегърна и Вихър бавно го повлече към къщата.

          Вече не помнеше колко време пълзя така, прегърнал Вихър, но успяха да стигнат до къщата, да влязат вътре и чичо Гроздан се обади на сина си Чавдар и на „Бърза помощ”. Дойде Чавдар, дойде „Бърза помощ” и го откараха в болницата.

          Кракът му зарасна, оправи се, но никога нямаше да забрави помощта на Вихър. Сега двамата се разхождаха в парка и прекарваха часовете и дните заедно. Чичо Гроздан му говореше като на човек, а Вихър го гледаше с големите си влажни очи без да мърда, сякаш разбираше всяка негова дума.

          Един ден съвсем неочаквано дойде Чавдар. Чичо Гроздан се зарадва и стана да го посрещне.

          -Здравей – поздрави го той. – Не мога да повярвам, че си се сетил за мен. Как сте? Как са децата?

          -Всички сме добре – отговори Чавдар, - но идвам замалко. Бързам.

          -Какво е станало, че толкова бързаш? – учуди се той.

          -Отвори ми се една добра сделка и не трябва да я изпусна. Знаеш, че ми трябват пари. Изплащаме кредити, а ти не можеш да ми помогнеш. Един познат реши да купи Вихър и идвам да го взема.

          -Как! Как така ще го продаваш? – не можа да повярва чичо Гроздан.

          -Ще го продам! Пари ми трябват!

          И Чавдар без повече да обяснява, завърза Вихър и го поведе към колата, а чичо Гроздан остана неподвижен, като ударен от гръм, гледаше ги как бързо се отдалечават и не вярваше на очите си.

 

Георги МИХАЛКОВ

София, 20 май 2016 г.

 


Георги Михалков

Георги Михалков