nabore.bg

Литературен мегдан

Барутно време*

Пратка от Ирак

 

Животът зло ни се изплези

и замириса на барут.

Дойдоха първите ковчези…

Сърцата ни изпълни смут.

 

Отворихме си нова рана,

гасим далече чужд пожар.

Хвали ни през океана

новият ни господар.

 

Дори да тънем във коприна

и да се къпем във петрол,

за нас доброто време мина

и все ще сме на хляб и сол.

 

Животът зло ни се изплези.

Отвсякъде скова ни студ.

Дойдоха първите ковчези

и замириса на барут…!

 

 Гранитната майка над войнишкия гроб

 

Само майка може да стои така –

на скута със отпусната ръка,

потънала във мъката, в гнева си,

надвесена над гроба на сина си,

отдадена без сълзи на смъртта,

с душа, попила долу, във пръстта,

която нейното дете бе скрила...

 

От жал смъртта я беше вкаменила!

 

***

В един октомврийски ден на 2002 г.

на трамвайната спирка „Зад канала“

в София, до мен убиха непознат мъж...

 

Внезапно до мене убиха човек.

Чу се лек пукот и някой изстена –

мъжът ме погледна учуден и мек,

и бавно се просна до мене.

 

Че мъртъв е паднал дори не разбрах,

сгънат, лежеше с лице към земята...

Заблика кръвта му, а аз закрещях -

и мигом се пръсна тълпата.

 

Дойде полицаят, повдигна го с крак,

взря се в лицето и взе да се мръщи:

„Казах ви, госпожо, повтарям ви пак,

споко-о-ойно, вървете си в къщи“…

 

И тръгнах си аз, със потока се слях,

хората гледах в очите, в лицата…

С мъжа на паважа одеве умрях…

Отново се раждам в тълпата.

 

Ренегат

 

Червено обагрен, чевръст и суетен,

с кръст на гърба си, с венец на главата,

дълго превземал върха си заветен,

доволен огледа Небето, Земята!

 

Отгледа си зъби за два апетита,

премина на синьо със гняв искрометен.

Тълпата събратя жестоко разрита,

засипа земята с порой безпросветен.

 

Реши, че щом иска, значи, че може.

Реши, че е всичко - и ада и рая.

Сам си отгледа номади-велможи,

а те му постилат пътя към края.

 

Висок се оказа върхът му заветен

и нещо зачезна далеч в небесата.

Пъстро обагрен, чевръст и суетен,

време е вече, слез на земята.

.....

Но слезе ли – знам, ще проучва добре!

Той не пропада, не чезне в тълпата.

Все ще намери как да се свре,

там дето има плячка богата...

 

Пустеещи села

 

Старите къщи сред малките дворчета,

потънали глухи във свят – самота,

с алени покриви и слепи прозорчета,

скрити зад бурен и диви цветя.

 

Сега са самотни, невинни, безгрешни,

пусти без птици, с живот без деца,

потънали в спомени и приказки смешни

за силните хора със смели сърца.

 

В прозорците бели духът им наднича,

осъден на памет, с мечта да умре.

А времето тихо край къщите тича

и никой не знае, кога ще се спре.

 

Додето ги има малките дворчета

има надежди за дом, за деца.

Има надежди за потоци, за борчета,

за силни мъже с големи сърца,

 

за гори, за реки, за цветни поляни.

В старите къщи сред асфалт и бетон,

сред каменни кули дори да са свряни –

има надежди за истински дом...

 

„Бунт“

 

Течност парлива се плъзга по гърлото.

Няма „не сипвай”, няма „недей”!

Втората следва веднага след първото,

пламват ми вените, погледа грей...

 

Сила и огън опъват ми жилите,

драсна ли клечка ще лумне пожар!

Хващат ме братята, хващат ме дивите

и заприличвам на истински звяр!

 

На бой предизвиквам вятърни мелници,

сразявам без милост овчи стада.

В живота изчезват сивите делници,

животът потича без страх, без беда...

 

Дайте ми риза! Искряща, от белите!

Дайте ми знаме, тръбата за бой!

Нека пожарът да тича по вените,

за малко поне да се чувствам герой...

 

За малко поне да ме видят герой!

 

Но стихва пожарът, главата ме цепи,

светът се потапя във болка и кал,

очите ми сякаш отново са слепи,

и аз съм потънал във страх и печал...

 

Къде е гневът ми, къде са ми силите?

Без тях съм за никъде... Бързо налей!

Без тях съм частица в тълпата на сивите,

без тях съм скъперник, страхливец, плебей...

 

***

 

Някой превръща страната в арена,

а друг пък мечтае победна война.

Някой жадува с кръвта ви червена

да залее отново тази страна.

 

Водачи? Няма!  И армия няма!

Бедна държава в нищета с подлеци!

Каквото докоснеш е тежка измама

набързо скроена от сити крадци.

 

С кървави сълзи земя напоена

отново ли бунт и пожар ще роди?

Над скъпи гробове земя възродена

отново ли гази във мътни води?!

 

Мъртви, ранени, кръвта ви пролята

ще носи на някого много пари.

Майките? Ние ще ровим земята,

която децата ни нейде покри...

 

Бог да ви пази, молете момчета!

Какво ни очаква, днес никой не знай.

На смърт ще ви пратят чалми и бомбета…

и все за защита на родния край....

 

              Връстнико мой

 

Бяхме силни, бяхме много млади,

главите ни изпълнени с мечти.

Учехме, работехме в бригади…

Връстнико мой, сега къде си ти?

 

Раждахме и гледахме децата си,

не чувствахме, че времето лети.

Гонехме уверени мечтата си…

Връстнико мой, сега къде си ти?

 

Децата ни израснали вървяха,

по наши стъпки тръгваха дори,

но някъде по пътя проумяха

магията на много пари.

 

Днес всичко се разграбва и продава,

и луда търговия се върти!

И станахме...  опоскана държава…

Връстнико мой, сега къде си ти?

 

Ако си жив, забравен се оглеждаш,

сърцето ти от болката крещи,

но няма изход, няма и надежда…

Връстнико мой, сега къде си ти,

сред блясъка фалшив на подлеците

с речи за реформи, за сполука...

 

На наш’те политици пред дворците

ровиш в кофите им за боклука...

 

***

 

      Живея във измислено безвремие,

самозатворена, далеч от „тук“.

„Сега“-то ме изпълва с отвращение

и жива съм напук...

 

Свидетел на безкрайно отчаяние,

с покорна и подкупна слепота,

жадувам как спасително сияние

ще озари света...

 

И може би прогледнали след мрака

пак хората ще видят светлина...

И няма да се питат що ги чака –

живот или война...

 

Дима НИКОЛЧЕВА –Дудулова

 

  • Стиховете са от цикъла „Барутно време”, наскоро завършен от овторката

 

 


Дима  Николчева-  Дудулова

Дима Николчева- Дудулова