nabore.bg

България

Автотапицерът бай Иван: Занаятът умира, клиенти почти не идват

Нашата работа е като шиенето на костюм, разказва майсторът

 

Автотапицерът бай Иван Кехайов от софийския квартал Подуене е на 68 години - от 1962 година е в занаята. Неговият 52-годишен стаж обаче вече не му се отплаща. Причината е проста - в работилницата му не влизат клиенти. “Има дни, в които никой не идва - хората нямат пари”, разказва с тъга пенсионерът.  

“Едно време в държавния сервиз “Дунав” работеха 30 души, имахме гараж с 200-300 коли. Имаше толкова много работа, че не ни даваха да напуснем. “За напускане - само посмъртно”, казваше ни шефът. Колите тогава минаваха задължителен преглед, не можеше да се возиш в автомобил със скъсана седалка. Сега вече не е така”, спомня си бай Иван. Обяснява, че в днешно време,

 

ако седалката на някого се скъса,

 

проблемът масово се решава с едно хвърлено одеяло отгоре. Шофьорите днес не търсят и покривала за колите си, както е било едно време. “Даже направихме покривало на един човек и му го откраднаха - видели са, че платът е нов”, разказва майсторът.

Все пак, в първите години на демокрацията, тапицерът все още имал работа. “През 1995 година направихме фирмата. Някъде до към 2000-та имахме доста клиенти, изкарвахме по 400-500 лева. Сега едвам успяваме да стигнем до 200 лева”, отбелязва пенсионерът. Докато още печелел добре, решил да си построи вила, но след като работата намаляла, така и не успял да я завърши.

Днес в работилницата на бай Иван клиентите идват рядко и за дребни неща, например за някоя седалка или покривало. За да задържат и малкото си останали посетители, тапицерите все още работят с цени от преди 10-15 години. “Как да кажеш на клиента, че искаш повече, като той няма да се върне”, чуди се Кехайов. “Някога в една работилница бяхме по 6-7 души.

 

Свободен ден не сме имали.

 

Сега сме двама, а работата е малко и за един. Казват ни, че много бързо работим, а истината е, че всъщност няма работа”, разказва мъжът.

Спомня си, че преди демокрацията не било позволено да се работи извънредно. “Трябваше да искаш разрешение. Сега можеш и през нощта да работиш, ако искаш - но вече няма какво”. Работното време в работилницата на бай Иван е от 7.30 до 16.00 часа, но често денят минава в гледане на телевизия. “Чудил съм се дали да не се откажа. На тези години ми е трудно. Пък и болести ме гонят. Бизнесът не върви. Ако пенсията ми беше по-голяма, въобще нямаше да се замисля”, обяснява мъжът. Бай Иван е пенсионер от 2008 година. Пенсията му е 200 лева. “50 години съм работил на държавата за 200 лева пенсия”, оплаква се той. Съпругата на бай Иван е починала преди няколко години. Има син, който работи като охрана

 

и изкарва едва 300 лева месечно

 

и 10-годишен внук. “Той е най-добре. Мисли само за училище и за игра. Не го вълнуват сметки нито че трябва да се купува храна”, смее се възрастният човек.

Бай Иван започнал като тапицер случайно. Когато станал на 16 години и взел паспорт, родителите му казали да се хваща на работа. “Един съсед работеше личен състав в сервиз “Дунав” и ми предложи да стана автотапицер. Каза, че работата е чиста - не си цапаш ръцете. Като започнах не знаех какво е това тапицер. Но малко по малко човек се учи с годините”, спомня си бай Иван.

Казва, че, за неговата професия е задължително да можеш да мериш и смяташ. “Няма как да хванеш от улицата някой човек с образование до 5-и клас и да го научиш. За да се свърши добре работата, всичко трябва да се мери на място. Тапицирането е като шиенето на костюм”, описва занаятът майсторът. Обяснява, че работата в последните години е станала по-трудна, защото има много нови модели автомобили. “Някога имаше пет вида коли, а сега са десетки”. Пенсионерът разказва, че в някои случаи разглобяването и сглобяването на седалките отнема повече време от самото им тапициране.

Всъщност

 

като млад майсторът имал мечта

 

да учи в Икономическия институт в София. Кандидаствал, но изкарал две тройки и не го приели да учи редовно обучение. Родителите му пък не му позволили да запише задочно, защото искали да продължи се занимава с коли. “Ако бях учил в университета сигурно нямаше да стана тапицер. Все пак не съжалявам, че започнах да се занимавам с това. Преди обаче имаше работа”, завършва тъжния си разказ бай Иван.

 

Адриана ЧАНЕВА