Литературен мегдан
- search
- Всички
Акварел на времето
Някой викна в прохладната вечер в поле от пшеница
и затрепка на залез възтънката ивица бледа.
Цветна рокля, бродирана с връх – на тревица –
разкопча се и падна. Въздъхнах. И гледах,
как молитва от облак изсипа сълзи и се върна
там, където все плуваше бяла памукова риба.
Някой викна в прохладната вечер и се обърнах.
Беше малко щурче, или стих, или вятърна грива.
И забързах нататък към звук от предчувствия нови,
а косачи, след мене събираха топло – от юга.
Безобидно задрапа дъждовната вечер в подмоли
от нозете, които по светло все бързаха лудо.
Чезна залезно времето тук – по безкрайни полета.
Свирна кос – за живот – от пшеницата слънчево-златна,
сякаш стих светлоок от гласа на красива планета,
припознал любовта и изплакал – света да отгатна.
И мъниста от звездни монети окичи безкрая.
Пред очите блестеше на времето тънката рама.
Онзи писък, с дъжда, знам, че в стих ще позная,
а звездата над мен – беше среща с очите на мама!
Момиче, рисуващо с пръсти
Бях момиче, което рисуваше с пръсти
по снега, по прозорец, в дъгата случайна
и в прозрачната дреха на облак, поръсил
детелини за щастие в цветна поляна.
Бях на нощи звезда и писеца мастилен.
Бях и сянка за някого, сбъркал посоката.
Ако тръгнех към нищото, гледах стерилно,
а коляното – в рани – болеше. Дълбоко.
Ако днес си задавам различни въпроси,
то е само защото по-силна пътувам.
И под слънцето пролет в сърцето си нося.
А дали съм момиче все още? Сънувам.
В моя сън с теб вървим и в ръцете припадат
от незнайни дървета корони различни.
Ако в този град времето срути ограда,
то ще бъде, защото ще стене първичното.
Днес поспорихме в смях за кого е сезонът,
който пролетно диша в лицата ни денем.
Аз съм още момиче и времето гоня!
И с хвърчилото знам, че ще литнеш – до мене!
Както този сезон
Аз дойдох тук във времето, както този сезон
се промъкна и писна с гласчето на птиче.
Разпозна се по утро, полетя, сякаш дрон
и въздъхна с косите си, от минути закичени.
Аз дойдох тук във времето, за да срещна и теб,
както вятърът среща в букет пеперуда.
С бяла рокля на точици – красота за поет.
Аз дойдох тук във времето, да се слея и с друго –
с онзи мак, който искаме сред красиво поле
и с поредния дъжд, той телата запомнил.
Да се слея ли с птиците? Ще рисувам небе,
ще рисувам и слънце в сезона за спомени.
След това ще танцуваме. Да танцуваме блус!
Ще се смеем на гълъб, пак дошъл да ни вземе.
Ще погаля ръката ти с този трепетен пулс,
който тихо прошепва: Аз съм с тебе, във времето!
Светът е променен
Бавно слизат вечерните звуци и диша
всяка сянка от клонки на младо дърво.
Тази нощ ще разпъва тъгата си. Нищо.
И без друго не чува гласче от гнездо.
Има птици, но свиха крилете си тихо.
Този свят, сякаш млъкна така променен.
Два, три облака в тъмното себе си скриха
зад платното небесно, но дишат със мен.
И чупливо настана в стъклото на здрача,
само котки пристъпват и драска дъждът,
който някъде в сън все напира и плаче.
Уж е истинско лято, а шепне студът.
Две щурчета отнякъде само напомнят,
че денят съществува, след техния глас.
Може би в полунощ с нас звезди ще догонят
и света ще събудят, както ти, както аз -
в онзи сън сред полета и шепот на слънце,
в онзи свят, който знае какво е любов.
Нека тихата нощ да е сън! Аз съм зрънце.
Ти си дъжд, който нужен е в моя живот!
Посоки
Ти познаваш реките потайни,
твоя сън прекосили внезапно.
Всеки път е с извивки случайни.
Няма как да се върнеш обратно.
Ти познаваш посоките в тъмното.
Твоят бриз е орисан за обич.
Всеки допир, посока е в стръмното
и е път за поредното още.
Ти познаваш на болки огнището.
Всеки сън е жарава от някога.
Аз те чакам на моста сред нищото.
Ти познай ме! Ще бъда там някъде.
Там, в съня ти отново ще пеят
на реката потайните струни
и за теб ей така ще изгреят
сто слънца от полетата лунни!
А на пътя посоките в мрака
ще чертаят на щастие име.
Знай, че някъде, някой те чака!
Знай, река съм, макар и невидима!
Цветна риза
Земята ни е истинско небе,
а ние птици сме на Господ.
За мен сърцето ти не бе
примамлив и нетраен остров.
Ти дълго ще сънуваш мен
и тънката ми риза цветна.
Дъждът – ще пада, просветлен,
наместо ласка по лицето ми.
А после пък, почти без знак
ще чезнат – топлото ти рамо,
и масата за двама. Чак
до пролет. Още май е рано.
Прекрояване на делника
И животът ми тайно по улици тръгва,
но тревога за нищо не мога да бия.
Днес съм тук - край полета и пътища, в църква,
но дали тъжни делници мога да скрия?
Любовта е светулка в сезона на лято,
а когато си тръгне - животът умира.
Тя е истинска стомна с вода неразлята.
В мене дълго от празници цветно отпива.
Може би неразбрани остават следите
и на думите тънката бримка за утре.
Все говоря за слънцето. Нищо не питам,
но след тебе остана ми залезно утро.
И когато във тъмното тебе целунах,
аз усетих раздяла и скришно заплаках.
В този миг и луната навярно изплува
в светофара на времето, в сянка на мрака.
Прекроявам далечното с поглед унесен
и броя световете, които обичам.
С тихи стъпки пристъпвам. По устните – есен.
Тя остана ми в шепот, но още те сричам!
Цвете
Тебе и слънцето знае те – сплиташ
думи по нощите – с дъх на поет.
Погледът – цвете, с любов го наричаш,
и ме даряваш с усмивка – букет.
Може би няма да видим сезона,
в който цветята пред нас ще заспят.
Цъфнаха ириси. Ще предположа –
с теб сме в картина на Винсент ван Гог.
Знам, че ме виждаш в цвета на лалето,
цъфнало там под дъждовна роса.
Аз съм гальовното цвете, което
нежно разлиства се в топла ръка.
Пулс
В колебливите сенки на буйна река
не заспива горещият път на сезона,
не заспива и полет на млада пчела.
Всеки бързей е време, а времето – корен.
Може би ще ни грабне вълна или шум,
ако млъкнем, дори и за малко плашливо
или просто поспрем по неравния друм
в бледа сянка, разляла цвета си на сивото.
Може би ще отлитнат и птици далеч,
приютили ни в слънце на днешния полет.
Ти върви и не спирай в дървесната сеч!
Аз до теб съм и с теб се издигам нагоре.
Днес ухаят треви и сладни летен вкус
на откъсната ябълка в сенки горещи.
Протегни с мен ръка, че животът е пулс,
който песенно шепне - след нашата среща!
Изгубена песен
По вятър намерих теб - слънчева песен,
когато дъждовно ме блъскаше югът.
Все падах в калта на живота ми - есен,
обличаща себе си с рани. И друго -
над мене по люлка на слънце гальовно
трепереше кестенов звън в любовта ми.
Дърветата паднаха - днес - и виновно
е времето, спряло се в ледени саби.
Денят е оголен и ням, и потаен,
но вятърът знае посоката в мене -
че аз съм сълза във изгубена стая
с последната нота, с тъгата и времето.
---------------
- Ивелина Цветкова е родена на 13 януари 1976 г. във Велико Търново. Живее и работи в Горна Оряховица. Първата ѝ издадена стихосбирка е „Обърнато небе“ (2012). След нея следват „В прегръдките на сезоните“, „С чадърче от глухарче”, „По струните на моята любов”, „Къща за птици, „Под тъжното око на Господ“, „Мастилени приказки”, както и приказки в рими за деца „Училище в гората“ и „Весела въртележка“. Нейни стихотворения са публикувани в български и международни сборници. Награждавана е в национални и международни конкурси. Член на Съюза на независимите български писатели.