nabore.bg

Някой викна в прохладната вечер в поле от пшеница

и затрепка на залез възтънката ивица бледа.

Цветна рокля, бродирана с връх – на тревица –

разкопча се и падна. Въздъхнах. И гледах,

 

как молитва от облак изсипа сълзи и се върна

там, където все плуваше бяла памукова риба.

Някой викна в прохладната вечер и се обърнах.

Беше малко щурче, или стих, или вятърна грива.

 

И забързах нататък към звук от предчувствия нови,

а косачи, след мене събираха топло – от юга.

Безобидно задрапа дъждовната вечер в подмоли

от нозете, които по светло все бързаха лудо.

 

Чезна залезно времето тук – по безкрайни полета.

Свирна кос – за живот – от пшеницата слънчево-златна,

сякаш стих светлоок от гласа на красива планета,

припознал любовта и изплакал – света да отгатна.

 

И мъниста от звездни монети окичи безкрая.

Пред очите блестеше на времето тънката рама.

Онзи писък, с дъжда, знам, че в стих ще позная,

а звездата над мен – беше среща с очите на мама!

 

Момиче, рисуващо с пръсти

 

Бях момиче, което рисуваше с пръсти

по снега, по прозорец, в дъгата случайна

и в прозрачната дреха на облак, поръсил

детелини за щастие в цветна поляна.

 

Бях на нощи звезда и писеца мастилен.

Бях и сянка за някого, сбъркал посоката.

Ако тръгнех към нищото, гледах стерилно,

а коляното – в рани – болеше. Дълбоко.

 

Ако днес си задавам различни въпроси,

то е само защото по-силна пътувам.

И под слънцето пролет в сърцето си нося.

А дали съм момиче все още? Сънувам.

 

В моя сън с теб вървим и в ръцете припадат

от незнайни дървета корони различни.

Ако в този град времето срути ограда,

то ще бъде, защото ще стене първичното.

 

Днес поспорихме в смях за кого е сезонът,

който пролетно диша в лицата ни денем.

Аз съм още момиче и времето гоня!

И с хвърчилото знам, че ще литнеш – до мене!

 

Както този сезон

 

Аз дойдох тук във времето, както този сезон

се промъкна и писна с гласчето на птиче.

Разпозна се по утро, полетя, сякаш дрон

и въздъхна с косите си, от минути закичени.

 

Аз дойдох тук във времето, за да срещна и теб,

както вятърът среща в букет пеперуда.

С бяла рокля на точици – красота за поет.

Аз дойдох тук във времето, да се слея и с друго –

 

с онзи мак, който искаме сред красиво поле

и с поредния дъжд, той телата запомнил.

Да се слея ли с птиците? Ще рисувам небе,

ще рисувам и слънце в сезона за спомени.

 

След това ще танцуваме. Да танцуваме блус!

Ще се смеем на гълъб, пак дошъл да ни вземе.

Ще погаля ръката ти с този трепетен пулс,

който тихо прошепва: Аз съм с тебе, във времето!

 

Светът е променен

 

Бавно слизат вечерните звуци и диша

всяка сянка от клонки на младо дърво.

Тази нощ ще разпъва тъгата си. Нищо.

И без друго не чува гласче от гнездо.

 

Има птици, но свиха крилете си тихо.

Този свят, сякаш млъкна така променен.

Два, три облака в тъмното себе си скриха

зад платното небесно, но дишат със мен.

И чупливо настана в стъклото на здрача,

само котки пристъпват и драска дъждът,

който някъде в сън все напира и плаче.

Уж е истинско лято, а шепне студът.

Две щурчета отнякъде само напомнят,

че денят съществува, след техния глас.

Може би в полунощ с нас звезди ще догонят

и света ще събудят, както ти, както аз -

в онзи сън сред полета и шепот на слънце,

в онзи свят, който знае какво е любов.

Нека тихата нощ да е сън! Аз съм зрънце.

Ти си дъжд, който нужен е в моя живот!

 

Посоки

 

Ти познаваш реките потайни,

твоя сън прекосили внезапно.

Всеки път е с извивки случайни.

Няма как да се върнеш обратно.

 

Ти познаваш посоките в тъмното.

Твоят бриз е орисан за обич.

Всеки допир, посока е в стръмното

и е път за поредното още.

 

Ти познаваш на болки огнището.

Всеки сън е жарава от някога.

Аз те чакам на моста сред нищото.

Ти познай ме! Ще бъда там някъде.

 

Там, в съня ти отново ще пеят

на реката потайните струни

и за теб ей така ще изгреят

сто слънца от полетата лунни!

 

А на пътя посоките в мрака

ще чертаят на щастие име.

Знай, че някъде, някой те чака!

Знай, река съм, макар и невидима!

 

Цветна риза

 

Земята ни е истинско небе,

а ние птици сме на Господ.

За мен сърцето ти не бе

примамлив и нетраен остров.

 

Ти дълго ще сънуваш мен

и тънката ми риза цветна.

Дъждът – ще пада, просветлен,

наместо ласка по лицето ми.

 

А после пък, почти без знак

ще чезнат – топлото ти рамо,

и масата за двама. Чак

до пролет. Още май е рано.

 

Прекрояване на делника

 

И животът ми тайно по улици тръгва,

но тревога за нищо не мога да бия.

Днес съм тук - край полета и пътища, в църква,

но дали тъжни делници мога да скрия?

 

Любовта е светулка в сезона на лято,

а когато си тръгне - животът умира.

Тя е истинска стомна с вода неразлята.

В мене дълго от празници цветно отпива.

Може би неразбрани остават следите

и на думите тънката бримка за утре.

Все говоря за слънцето. Нищо не питам,

но след тебе остана ми залезно утро.

И когато във тъмното тебе целунах,

аз усетих раздяла и скришно заплаках.

В този миг и луната навярно изплува

в светофара на времето, в сянка на мрака.

Прекроявам далечното с поглед унесен

и броя световете, които обичам.

С тихи стъпки пристъпвам. По устните – есен.

Тя остана ми в шепот, но още те сричам!

 

Цвете

 

Тебе и слънцето знае те – сплиташ

думи по нощите – с дъх на поет.

Погледът – цвете, с любов го наричаш,

и ме даряваш с усмивка – букет.

 

Може би няма да видим сезона,

в който цветята пред нас ще заспят.

Цъфнаха ириси. Ще предположа –

с теб сме в картина на Винсент ван Гог.

 

Знам, че ме виждаш в цвета на лалето,

цъфнало там под дъждовна роса.

Аз съм гальовното цвете, което

нежно разлиства се в топла ръка.

 

Пулс

 

В колебливите сенки на буйна река

не заспива горещият път на сезона,

не заспива и полет на млада пчела.

Всеки бързей е време, а времето – корен.

 

Може би ще ни грабне вълна или шум,

ако млъкнем, дори и за малко плашливо

или просто поспрем по неравния друм

в бледа сянка, разляла цвета си на сивото.

 

Може би ще отлитнат и птици далеч,

приютили ни в слънце на днешния полет.

Ти върви и не спирай в дървесната сеч!

Аз до теб съм и с теб се издигам нагоре.

 

Днес ухаят треви и сладни летен вкус

на откъсната ябълка в сенки горещи.

Протегни с мен ръка, че животът е пулс,

който песенно шепне - след нашата среща!

 

Изгубена песен

 

По вятър намерих теб - слънчева песен,

когато дъждовно ме блъскаше югът.

Все падах в калта на живота ми - есен,

обличаща себе си с рани. И друго -

 

над мене по люлка на слънце гальовно

трепереше кестенов звън в любовта ми.

Дърветата паднаха - днес - и виновно

е времето, спряло се в ледени саби.

 

Денят е оголен и ням, и потаен,

но вятърът знае посоката в мене -

че аз съм сълза във изгубена стая

с последната нота, с тъгата и времето.

---------------

• Ивелина Цветкова е родена на 13 януари 1976 г. във Велико Търново. Живее и работи в Горна Оряховица. Първата ѝ издадена стихосбирка е „Обърнато небе“ (2012). След нея следват „В прегръдките на сезоните“, „С чадърче от глухарче”, „По струните на моята любов”, „Къща за птици, „Под тъжното око на Господ“, „Мастилени приказки”, както и приказки в рими за деца „Училище в гората“ и „Весела въртележка“. Нейни стихотворения са публикувани в български и международни сборници. Награждавана е в национални и международни конкурси. Член на Съюза на независимите български писатели.