nabore.bg

Архивите са живи

Още са в спомените ми: Актьорите Мариана Аламанчева, Иван Братанов, Ванча Дойчева...

 Долунаписаните ми скръбни чувства възникнаха след прочит за житейската орис на актрисата Мариана Аламанчева в един вестник, известна в миналото от телевизионната „Сладкарница „Захарно петле”. Беше наша обична колежка, която не отморяваше да раздава скромност, добрина, ведрост, почтенност и привлекателност с физическите си форми и човешко лъчезарие. За съжаление житейската немилостивост я свлече с 240 лв. месечна пенсия, освен и безработната й 30 годишна дъщеря. А за да не достигне до пълен социален крах се принуждава да чисти жилищни входове. Когато видях снимката й със заличени следи от някогашните й притежания слабият ми дух още повече ме разгроми. С нея сякаш и аз угаснах от вероломно потъпканите ни духовни ценности, на които всички до неотдавна служихме с отдадена сърцатост и обич. Особено, когато повечето колеги и приятели отдавна ги няма и няма да ги има никога повече сред нас. И не заради възрастовото им и болестно състояние не бяха пощадени от жестокостта на земната ни участ, а защото някои от тях още съвсем млади и недокоснали мъдростта на живота си отидоха, без опит и житейско послание. А през отминалите вече 50 години всички те изпълваха със слово, човешко обаяние, талант и артистично изражение неземната красота на „Кайлъка” край Плевен. Където от ранна пролет до късна есен снимахме социалната филмова продукция „Конникът”, под режисурата на известния и талантлив кинотворец Георги Алурков, по сценарий на писателя Любен Лолов, оператор Младен Колев, художник Мони Аладжем, музика Петър Ступел, редактор Любен Станев, стихове Радой Ралин… До един все родени за поклон, възхита и обич. А сред тях бяхме и ние от плътно скрепеното помежду ни асистент-режисьорско тяло: Сашо Деянов с неговия неизтощим жизнен, сърдечен и духовит нрав, Аврам Пинкас, който от актьор в русенския театър реши да става филмов режисьор, и аз от еди какъв си в Бургас тръгнал също да се посветя на българското кино. А сред нас беше и пленителната Соня Маркова от Сливен в главната роля на Калина и бъдеща жена на Антон Горчев. Неин партньор в социалната драма пък беше също младият и неизвестен тогава актьор и дългогодишен бъдещ председател на Съюза на артистите в България Стефан Илиев, до който се нареждаха Климент Денчев, Славчо Пеев, Николай Николаев-Коко, Васил Михайлов, Валентин Русецки и още други, заели и до днес най-високите върхове в духовно-артистичния труд на България.

Ала най-стряскащи с могъщите си таланти, възраждащи почит, възхищение, респект, обич сред милионите наши и чуждестранни зрители бяха колосите на българското кино Иван Братанов, Петър Слабаков, драматичната актриса от Русенския театър Елена Стефанова, Найчо Петров, както и още тогава станал известен с редица филми с детските му роли Януш Алурков, син на режисьора Алурков. Сред нас беше и факирът Чанду, който със забавния си нрав забавляваше всички от продукцията с „магическите си тайнства”. А цялата продукция наброяваше около 60 и повече участници от режисьори, асистенти, оператори, художници, звукорежисьори, реквизитори, гримьори, техници, осветители, шофьори, освен и няколкото хиляди масовчици от града, които събирахме по улиците на града. Огромният числен състав беше толкова разпрострян из цялата Кайлъшка околност, че заедно със застроения огромен декор от мостове, бирарии, пътища, гримьорни, гардеробни, реквизитни помещения, и то сред живописни скали, рекичка с малко езеро, изпълваха с неизразима енергия всички, въпреки цялото ни физическо безсилие от почти денонощната снимачна работа. Особено несмогваща стана, когато заради своеволните му „алкохолни пирувания”, закачки и смехове колегата ми Сашо Деянов беше скорострелно отстранен от директора на Студия „Бояна” Георги Йовков, по предложение на строгият директор на продукцията Димитър Гьошев със заместничката му Весела Димитрова, организатора Димитър Стоянов като бивш офицер и др. Не се различаваше от тях и треньорът по конна езда полк. Клявков. А заедно с освобождаването на Сашо от асистентството му, дни след него и Пинкас замина за Израел. Така волю-неволю, макар и с оскъден опит във филмовото изкуство, трябваше аз да поема цялата творческа и снимачно-техническа организация на продукцията: съставянето и повикването на съответните актьори за определените им снимачни дни, костюмирането и гримирането им, което ставаше пак под мой контрол и изискване, осигуряване на съответния игрален реквизит, събиране и одобрение на масовките от града и още какво ли не. А на всичко отгоре понякога, но особено при нощните снимачни епизоди, Алурков не стоеше през цялото време на снимачния терен. Развел се с първата си жена, от която беше синът му Януш, оженил се после за друга и довел я при нас в Кайлъка, сега привлече с нахалното й присъствие и любовницата си Мима. Поради това, а и заради честите конфликти едновременно с трите жени, това ме принуждаваше само с оператора Младен да снимаме всеки отделен епизод, заедно със стотиците актьори и масовчици, но най-вече при нощните снимки. А на пук на всичко, поради неявяването на определения актьор за ролята на келнера Кирцата, наложе се с всичко друго да изпълнявам и тази епизодична роля (макар че вече имах опит в това отношение от филмовата комедия „Невероятна история” на Володя Янчев, по сценарий на Радой Ралин, освен и като дългогодишен административен и творчески ръководител от окръжен мащаб преди това в Бургас). И все пак оставаха минути за кодоши, забавни минути с момичета, а не рядко и любовни авантюри. Особено, когато по лично мое решение извиках в командировка Радой Ралин с малкия му тогава син Кин, под предлог да работим над някои сценарни епизоди. А всъщност го направих, защото милият ми приятел нямаше никакви средства да заведе на лятна почивка някъде двете си деца. Затова му предложих да дойде с тях при нас, хем да отдъхват сред красивите кайлъшки „дебри” от красота, хем и да работим по режисьорския сценария… Още на третия ден той пристигна с големия си син Кинчо и от този миг цялата снимачна атмосфера се нажежи до червено от непрекъснатите шеги, кодоши и смехове, които взаимно си правехме. А неделни дни пък само двамата с оператора Младен тръгвахме с торби из околните дъбови и букови гори да берем гъби манатарки, на които той беше признат специалист. Като препълвахме до горе по две три торби с тях, отнасяхме ги и давахме на готвача в хотела да приготви от тях гъбени специалитети, които вечерта целия екип припадаше от кулинарните наслади. При друг случай пък през обедната почивка, прекарвана под невероятно красивите и високи отвесни скали пред снимачната площадка, хвърлях в бурния изворен водопад, с образувалото се под него малко езерце, грамадна диня. Братанов и Найчо Петров обикновено прекарваха почивката си лежешката под скалите на хладина. През това време обаче аз карах камерния техник Димчо да изцеди със спринцовка в динята пакетче с разтопена синка за пране. Когато прибързано изваждах динята, привиквах Найчо да я разрязва и подава по парче на околните. Още при първия вече изстуден резен обаче, той нетърпеливо го захапвашее и… започваше да се сътриса от почуда и надава такива неистови викове и стресящи смехове, че Иван Братанов и другите налягали около него мигом се изправяхя да гледат какво чудо е станало. После един по един започваха да захапвят резените и да плюят с вече посинени устни и бузи като африкански индианци. При други случаи същото правех и с разтворена морска сол. И пак, разбира се, със същия ефект, като двамата с Димчо през това време заговорнически се спотайвахме и цъкахме с почуда какво е това „природно чудо: веднъж динята синя, друг път солена като зимна доматена туршия…

 Но това трая до някоя време, когато още през близките месеци и години един по един от продукцията започнаха да политат към Вечността, и то в предсредна или средна възраст. Напр. колегата ми Сашо Деянов, малкия Януш Алурков, после баща му, операторът Младен, гримьорката Лора, директорът Гьошев, актьора Валентин Русецки... Започнаха да ги следват и другите, без да изброявам всички. Преминали с кръв и всеотдайност, а не рядко през скърби и унижения, имената на повечето отдавна вече са изписани на небесата. А в безсмъртния им земен градеж после ги последваха Петър Ступел, Климент Денчев в далечна Канада, Радой Ралин, Петър Слабаков… Без отговор как ще продължават тяхното дело от всички тези 60 и повече свидни наши колеги останаха само легендите Ванча Дойчева, Васил Михайлов, Славчо Пеев, Николай Николаев-Коко и… Мариана Аламанчева. Милата! С каква благодетелна сила се задържа още в скръбната ни земя, след толкова тежко сполетялият й социален крах в живота й? Ами Ванча Дойчева? Още не може да намери покой след смъртта на незабравимият й мъж проф. Шойлев? А тогава с нея бяхме такива светлеещи от честност и обич приятели, че в почивните дни само двамата се затулвахме на меката и зелена трева в близката до хотела горичка сред млади борове и престоявахме с часове. Съблечени да се печем, двамата лежахме като кръвни близнаци един до друг, без никой да прояви пожелание за каквато и да е плътска близост. Е, изкушенията може и да не са ни подминавали – поне мен. Но дълги месеци след това и в София останаха същите. Нещо повече. При някакво нейно „потайно” момическо излизане нанякъде, ако майка й през това време ме запита дали съм с нея, да казвам, че е с мен. Защото единствено на мен тя вярвала като на най-честен на дъщеря й от другите й приятели.

 Е, дали някога синедриона на радостта и щастието от младостта отново ще прогони от небосвода всадилия се мрак в душите, или нови надчовешки сили ще ни въздигнат над клетостта, болестите, страданията, воплите, беднотата – никой вече не знае. Каквото и да е, няма да съдим. Мъртвият е мъртъв, живият – жив! Всеки Бог да благослови!

 

Станко МИХАЙЛОВ, писател и режисьор


Композиторът Петър Ступел

Композиторът Петър Ступел

Климент Денчев

Климент Денчев

Мариана Аламанчева

Мариана Аламанчева

Иван Братанов

Иван Братанов

Ванча Дойчева в спектакъл с Любомир Киселички

Ванча Дойчева в спектакъл с Любомир Киселички