nabore.bg

Литературен мегдан

Ако има кого да обичам...

Разказ

 

                         Любовта не признава друг лекар освен себе си.

                                                                                Проперций*

 

Мъжът говореше тихо, равномерно и безстрастно, като че ли катастрофата, за която разказваше, засягаше някой друг. Монотонният му глас почти ме приспиваше и се улавях няколко пъти, че не го слушам. Машинално казвах „Да, да…“ или „Моля?“, когато гласът му съвсем заглъхваше. Но изведнъж той каза нещо, което събуди любопитството ми:

– Аз и преди знаех, че ги обичам, но чак след катастрофата разбрах колко много съм обичал и жената, и детето си…

– Чак след катастрофата?

– Така е, госпожо. Живеехме като всички. Дори не забелязвахме различните дни в живота си. Мислех си понякога, че всеки ден е едно и също, че всичко ми е познато, нейните реакции, дрехите ѝ, смехът ѝ – нищо ново. След като стана нещастието почнах да си спомням уж обикновени дни и всеки имаше нещо различно от следващия или от предишния, и всеки беше с нещо незабравим, неповторим…

Много пъти се опитвам да разбера от приятели днес какво е различното в живота им от вчера, от завчера и те не могат да ми кажат нищо. Мисля си, че свикваме с хубавите неща много по-лесно отколкото с лошото и ги приемаме за даденост, а с времето те се размиват във всекидневието. Не забелязваме веднага, а най-вече не запомняме кое прави един ден по-хубав, по-наситен от другите... Просто сме свикнали.

Мислех си, че животът ни е като на всички около нас, че живеем трудно, скучно, еднообразно, че правим планове, а те се провалят, защото все нещо се случва… До онзи ден, когато си казахме с жена ми „Чао“ и тя тръгна с детето за детската градина, а аз към работата си. Дори не я целунах, бързах… А след четири часа ме повикаха в съдебна медицина… Не знам дали можете да си го представите!

И продължавам да се връщам в онези дни, нищо че минаха почти седем години, откривам по нещо ново. Само болката ми е позната и постоянна, като ревматична. Свикнах с нея, понякога се изостря, понякога стихва, като от лекарства. Примирих се, дори се опитах да подредя живота си отново. На трийсет и седем съм, работя, имам приятели, има дори жени, които ме харесват, имам си компания. Не съм отшелник, няма да ида в манастир, няма да се самоубия – почти седем години не го направих, та тепърва ли… Но животът ми е празен, някак механичен, като че ли всичко си има своя инерция и аз се подчинявам на нея… Като на сън, като че ли някой ми разказва какво се случва.

Не знам дали е нормално, госпожо, но живея едновременно два живота – единият на човека, който е жив и работи, и си има приятелите, и дори се смее, и се грижи за себе си; а другият – който, сгърчен от болка, се буди нощем, който се мъчи от спомени, който се оглежда непрекъснато за детето си, който се припознава за жена си във всяка брюнетка, който ги търси непрекъснато. И тези двама души в едно тяло не се обичат много, измъчват се, нападат се, обвиняват се. Опитвах се да ги примиря, да ги сдобря – потънах в работа, усамотявах се, скитах по планините, напивах се с компании, биех се…

Да не ви разправям през какво минах.

Стигнах до психиатър. Изслуша ме човекът и каза – трябва ти нова връзка. Партньорка за една нощ лесно се намира, сексът си е секс... Но любов? Опитах. Дори почти се получи, жената беше приятна, мила, интелигентна, забавна, но не можах да я заобичам. А не беше честно да я лъжа, тя положи много усилия да лекува раната ми и… сама се отдръпна. Бях ѝ благодарен, че нямаше обяснения, сълзи, упреци…

На по-миналия ми рожден ден приятелите ми подариха куче – едно симпатично кутре, което се привърза към мене, а и аз към него. Но се привързах, госпожо, не го заобичах. Самото то не вярвам да ме обича, просто аз съм човекът, който се грижи за него, храни го, гали го, разхожда го, разказва му неща, които не би разказал на човек, но това не е любов, госпожо, това не е повече от кучешката преданост, която толкова много ни впечатлява.

Но не ми стига! Не ми стига някой да ми е предан, не ми стига дори да ме обича! Сигурно съм сбъркан! Искам аз да обичам, госпожо, аз да обичам, както обичах жена си, както още я обичам, както обичах детето си и още го обичам. Разбира се, че ще знам, когато заобичам по този начин: първо аз познавам тази любов, която от двама души прави една Душа. А това, което отвреме на време сега се случва – то е, как да ви го обясня, то е нещо като проучване, като откриване част по част на непознатия.

То е като кратка приятна среща и нищо повече. Но аз познавам онова чувство, заради което цялото ми същество  иска продължението ѝ, каквото беше синът ни. Той ни донесе много, много нови неща, без да ни отнеме нещо…

И след онази нелепа катастрофа, която ми отне и двамата, не съм срещнал жена, от която да пожелая нашето продължение…

Казват, че любовта лекува. И сигурно е вярно. Сърцето ми го подсказва – ако има кого да обичам, ако аз заобичам, госпожо, знам, че ще се родя отново. Просто животът ми ще започне истински и нов ако има кого да обичам.

 

Дима НИКОЛЧЕВА- ДУДУЛОВА

 ----------------------

* Проперций Сект Аврелий (49 г. пр.н.е.–15 г. от н.е.) – римски поет.

 

 


Дима Николчева-Дудулова

Дима Николчева-Дудулова

Сборникът с разкази

Сборникът с разкази "Истории без грим" на Дима Николчева-Дудулова.