nabore.bg

Литературен мегдан

5. Ъгленски заметувки: Педи и чупереци

Ханко е бесен:

-           Всяка сутрин по телевизията ту един, ту друг мъмли, че България била малка страна. Да си траем, че сме били малка страна, да не даваме акъл, че сме малка страна, да не искаме пари, че сме малка страна, та и заплати, и пенсии, и детски, и всичко ни било малко, щот сме били малка страна. Ай сиктир!

-           Е, чак пък всичко да ни е малко… - успокоява го Харами  Куто с харамийско намигане.

-           Аз пък да ви кажа – прави са хората – взема отношение Цвятко Капитанина. – Аз нали се жених по Русия, и мина време, демокрацията избухна и при тях, отвориха се границите, и тъстът, бащата на Тамара демек, пристига с влака. Ама нали коскоджамити генерал човека, решавам аз да го срещам в Русе, да го не дръмелка влака до Плевен, пък и да му покажа това-онова пътьом – Търново, Ловеч. Та срещам го, качвам го в колата – и газ. Ама на изхода от Русе, на капепето, полиция. Те заман там си седат. Видех ги аз, подминах ги, и като се зададе насреща кола – светнах с фаровете – вардат гадовете, демек, намали и карай хрисимо. Светнах му аз, оня дигна ръка – благодарим, демек, и аз дигнах ръка – молим, демек. Иде втората – светкам и на нея, благодарим-молим. Иде трета – същото. Четвърта, пета, дванайста – същото. И генерала не издържа, вика: „Ей, Цвятко, аз бях чувал, че България е малка страна, ама чак пък всички да се познавате!“. Разхилих се аз, ама не му обяснявам, че така се предупреждаваме за КАТ, и продължавам да светкам и да махам с ръка. И на мен  ми махат. Облещи се човекът, а пък на мен така ми хареса, че където и да го возих тия две седмици, докато ни беше на гости, все светках с фаровете и все дигах ръка да поздравявам колегите. Мускулна треска получих, откачи ми се десницата, та ходих при бай Стоян от Полатен да ми я направи. Ама па кеф! Върви сега доказвай на генерала, че България е голема страна!

-           Е, то като е за джумбиша – може, ама на сериозно не съм съгласен! – не кандисва Ханко. – Един навремето нали беше писал – земя като човешка длан. Поезия, красота! Ама като сме протегнали тая длан – дано некой ни пусне нещо, както сме клекнали в ъгъла на Европейския съюз…

-           Малка – голема – нема значение, според мен – боботи Тони Трактора. - Наша си е. Навремето като сгащили полицаите дедо Вълко го емнали на бой, и го питат: „Айде, за теб ясно, ами кажи – жена ти комунистка ли е?“. А той: „Кому ниска, кому висока, на мене си ми е тамън, гусин старши!“. Та и на мене си ми е тамън България, да я постегнем и китка ще стане!

-           Тъй си е, верно – одобрява Ханко. – Е го – доктор Тачо отсреща – има ли двор? Един ръкав между къщите. Ама като му е широко сърцето на човек, пък и като има три каци и пет бидона за джибрите, и дамаджани за ракията, и бурета за виното, и качета за сланината, и каца за зелето, и свисла грозде и низи пипер, воден лук и чесън, и като е напълнил къщата с ядене и пиене за деца и внуци, за род и другари – кажи ми ти – малък ли му е двора, или голем? Та тия работи се мерат не с педи и чупереци, а с хора. Голем ли е човек – и двора му е голем.

 

Йото ПАЦОВ

 -----------

В аванс от новата книга на Йото Пацов „Реката тук е ламя”, която издателство „Потайниче” ще предложи на читателите в най-скоро време.